глава на семейство на деветнадесет години, той бе грубо откъснат от ученическите си мечти и изправен пред житейските несгоди. Преизпълнен от състрадание, той заобича предано и страстно братчето си. Това чувство бе ново и сладостно за момъка, влюбен до този момент само в книгите си.
Тази привързаност взе неимоверни размери. Тя бе за неопитната му душа като първа любов. Отлъчен от ранно детство от родителите си, които едва познаваше, затворен и кажи-речи, зазидан сред книгите си, жадуващ преди всичко знание и наука, съсредоточил вниманието си изключително върху развитието на ума си, обогатяван от науката, и на въображението си, подхранвано от литературата, бедният учещ не бе имал още време да се вслуша в гласа на сърцето си. Малкото останало без баща и майка братче, това детенце, което внезапно беше паднало в ръцете му, като че ли от небето, го направи нов човек. Той забеляза, че на този свят освен научните теории на Сорбоната и стиховете на Омир има нужда и от чувства. Че лишен от обич и нежност, животът се превръща в бездушен, скърцащ и убийствен механизъм. Само че той си въобрази — понеже беше във възраст, когато една илюзия се сменя с друга, — че кръвните родствени чувства са единствените необходими за човека връзки и че любовта към малкото братче е напълно достатъчна, за да осмисли съществуването му.
И той се отдаде на обичта към малкия Жеан с цялата страст на дълбоката си пламенна и затворена натура. Злочестото крехко братче, хубаво, русо, розово и къдрокосо, сирачето, чиято единствена опора беше друг сирак, го изпълваше с умиление. И привикнал към дълбок размисъл, той се замисляше с безкрайно състрадание над съдбата на Жеан. Грижеше се и трепереше над него като над нещо много крехко и уязвимо. Той стана за детето нещо повече от брат, стана негова майка.
Малкият Жеан бе загубил майка си, преди да бъде отбит. Клод му намери кърмачка. Освен владението на улица „Тиршап“ той бе наследил от баща си и друго владение — Мелницата, разположена на един хълм близо до замъка Винчестер (Бисетър), спадаща към квадратната кула на Жантий. Мелничарката кърмеше своето здраво бебе. Не беше далеч от Университета. Клод й занесе сам своя малък Жеан.
От този момент, съзнавайки, че се е нагърбил с тежко бреме, той започна да се отнася съвсем сериозно към живота. Мисълта за братчето му бе не само негова отмора, но и цел на заниманията му. Реши да се посвети всецяло на неговото бъдеще, за което се чувствуваше отговорен пред бога, отказа се завинаги от мисълта за жена и за свои деца в името на щастието и благоденствието на брат си. Духовническото призвание му се стори още по-привлекателно. Неговите нравствени достойнства, познанията му, положението му на васал на парижкия епископ разтваряха широко пред него вратите на църквата. На двадесет години със специално разрешение на папската курия бе назначен за свещеник в „Парижката света Богородица“ и като най-млад от свещенослужителите служеше в тази част на църквата, която се наричаше altare pigrorum80 поради късния час, в който се извършваше богослужението.
Потънал още по-дълбоко в любимите си книги, от които се откъсваше само за да изтича за малко в Мелницата, той бързо спечели уважението и възхищението на другите монаси със смесицата от знания и строг морал, тъй редки за неговата възраст. От монасите известността му на учен се разпростря и сред населението, но както се случваше често по онова време, неговите качества му създадоха сред простолюдието слава на магьосник.
Когато се прибираше на Томина неделя, след като бе отслужил литургията пред олтара на мързеливците, който се намираше до вратата на хора, от дясната страна на кораба, близо до статуята на Богородица, вниманието му бе привлечено от оживено разговарящите бабички край яслата за намерени деца.
Той се приближи до клетото създание, дало повод за толкова ненавистни закани. То бе така жалко, уродливо и изоставено, че неволно му напомни собственото му братче и го наведе на ужасяващата мисъл, че ако самият той умре, неговият любим Жеан ще бъде също тъй мизерно изложен в яслата за подхвърлени деца. Сърцето му болезнено се сви. Обхвана го неизмеримо състрадание и той взе детето със себе си.
Когато го извади от торбата, видя, че то беше действително съвсем уродливо. Клетото дяволче имаше една брадавица върху лявото си око, главата му беше хлътнала между раменете, гръбначният му стълб беше изкривен, гръдната му кост стърчеше напред, краката му образуваха две дъги. Но изглеждаше доста живо и макар че беше невъзможно да се разбере на какъв език бръщолевеше, крясъците му издаваха здраве и сила. Грозотата му засили състраданието на Клод и той си даде обет да отгледа това дете от любов към брат си, та каквито и прегрешения да има в бъдеше малкият Жеан, те да бъдат предварително изкупени от тази милосърдна постъпка, извършена заради него. Надеждно вложен капитал от благодеяния на името на невръстното братче. Сбор от добри дела, натрупани за в случай, че малкият обесник има нужда един ден от подобна монета, единствената, която е в обръщение пред райските двери.
Той кръсти храненика си и му даде името Квазимодо било в памет на деня, когато го беше намерил81, било за да изрази с това име до каква степен това злочесто създание бе несъвършено и нескопосано сглобено. Квазимодо беше наистина „кажи-речи“ човек.
III. IMMANIS PECORIS CUSTOS IMMANIOR IPSE82
В 1482 година Квазимодо беше вече голям. От няколко години той беше звънар на „Парижката света Богородица“ благодарение на приемния си баща Клод Фроло, който пък бе станал жозаски архидякон благодарение на своя сюзерен месир Луи дьо Бомон, който от своя страна бе станал в 1472 година парижки епископ след смъртта на Гийом Шартие благодарение на своя покровител Оливие льо Ден, бръснар по божия милост на крал Луи XI.
И така, Квазимодо беше звънар на „Света Богородица“.
С течение на времето между звънаря и църквата се породиха странни връзки. Откъснат завинаги от света поради двойната си нещастна съдба — неизвестния си произход и физическата си уродливост, — заключен още от ранно детство в този двоен непреодолим кръг, злочестият клетник беше свикнал да не вижда нищо извън свещените стени, които го бяха приютили под своята сянка. Съобразно с растежа и развитието му „Парижката света Богородица“ беше едно след друго за него яйце, гнездо, дом, родина, вселена.
Безспорно между това същество и църквата имаше някаква тайнствена и предопределена хармония. Още съвсем малък, докато пъплеше, гърчейки се и подскачайки под мрачните сводове, той напомняше влечуго, възникнало естествено сред влажните тъмни плочи, по които пълзяха причудливи сенки на романските капители.
По-късно, когато за пръв път увисна случайно на въжето на камбаната и я разклати, приемният му баща Клод изпита чувството, че езикът на детето се развързва и че то почва да говори.
Така малко по малко, развивайки се под сянката на катедралата, в която живееше, спеше и почти не напускаше, подложен всеки миг на тайнственото й въздействие, той някак заприлича на нея, срасна се като че ли с църквата и стана нейна неразривна част. Ръбестото му тяло съвпадаше с вдлъбнатините на сградата — извинете за сравнението, — той изглеждаше не само неин обитател, но и нейно естествено съдържание. Бихме могли да кажем, че той беше взел нейната форма, както охлювът взема формата на своята рогова къщичка. Църквата бе негово, жилище, негово убежище, негова броня. Между него и старата катедрала се беше установила толкова дълбока инстинктивна симпатия, такова магнетично и физическо сродство, че той бе свързан с църквата както костенурката с черупката си. Грапавите стени на църквата бяха станали негова ризница.
Излишно е да предупреждаваме читателя да не приема буквално сравненията, към които сме принудени да прибегнем в случая, говорейки за това необикновено, хармонично, непринудено и почти органическо сливане на човек и сграда. Излишно е също да изтъкваме до каква степен Квазимодо се беше сродил с катедралата след едно тъй дълго интимно съжителство. Това обиталище бе сякаш създадено за него. Той бе проникнал в недрата му, преодолял бе височините му. Често му се случваше да се катери по фасадата, залавяйки се само за издадените скулптурни фигури. Двете исполински близначки — високите, непристъпни и толкова страшни кули, по чиято външна страна той бе свикнал да се катери като гущер по отвесен зид, не предизвикваха у него нито шемет, нито уплаха, нито замайване. Те изглеждаха толкова покорни, толкова достъпни под ръцете му, като че ли ги беше опитомил. Постоянното катерене, ежедневното скачане и
