под него и това не беше вече нито камбаната на „Света Богородица“, нито нейният звънар, а някакво странно съновидение, вихър, буря; шеметът, яхнал грохота, дух, вкопчан в крилат кон, чудноват кентавър — получовек, полукамбана, страхотен Астолф84, литнал върху приказен, внезапно оживял бронзов хипогриф85.
Присъствието на необикновения звънар придаваше странен живот на катедралата. Изглежда, че от него се излъчваше — поне според нарастващите суеверни приказки на тълпата — някаква тайнствена сила, която одухотворяваше всички камъни на „Света Богородица“ и изпълваше с трепет дълбоките недра на старинната църква. Достатъчно беше да знаят, че той е там и на хората им се струваше, че хилядите статуи от галериите и порталите оживяват и се размърдват. Катедралата изглеждаше смирена и покорна под неговата власт. Тя чакаше разпорежданията му, за да възвиси мощния си глас. Квазимодо я обитаваше и владееше като домашен дух. Той бе вдъхнал сякаш душа на огромната сграда. Беше едновременно навсякъде и се появяваше като че ли размножен във всички кътчета на храма. Обитателите на Сите зърваха с ужас на върха на някоя от кулите странно джудже, което се катереше, криволичеше, пълзеше на четири крака, навеждаше се над бездната, подскачаше от издатина на издатина, тършуваше в корема на мраморните горгони — Квазимодо разваляше гнездата на гарваните. Или се сблъскваха в някой тъмен ъгъл на църквата с оживяла химера, клекнала начумерено — Квазимодо, потънал в размисъл. Или съглеждаха под някоя камбанария чудовищна глава и уродливи крайници, люшкащи се яростно на края на въжето — Квазимодо звънеше утринна или вечерня. Често виждаха нощем някаква грозна сянка по тънката дантелена балюстрада, която увенчава кулите и обгражда от всички страни абсидата — пак гръбльото на „Света Богородица“. Съседите твърдяха, че в такива моменти цялата църква добивала приказен, зло-кобен и свръхестествен вид. Тук-таме се раззинвали уста и очи, пролайвали мраморни псета, съскали каменни змейове и лами, бдящи ден и нощ около грамадната църква с протегната шия и раззината паст. А на Бъдни вечер, докато голямата камбана глухо призоваваше богомолците на среднощната служба, тъмната фасада просто се преобразяваше: големият зинал портал гълташе жадно тълпата, а розетката не сваляше от нея втренченото си око. Всичко това се дължеше на Квазимодо. В Египет той щеше да бъде почитан като божество на този храм. Средновековието го смяташе за демон. А той бе всъщност душата на църквата.
И то до такава степен, че за тия, които си спомнят съществуването му, „Света Богородица“ днес е пуста, бездушна, мъртва. Като че ли нещо е отлетяло. Исполинското тяло е празно. Само скелет. Духът го е напуснал. Вижда се само обиталището му и нищо повече, Все едно череп, върху който още зеят очните кухини, но погледът е вече угаснал.
IV. КУЧЕТО И НЕГОВИЯТ ГОСПОДАР
И все пак имаше едно човешко същество, което Квазимодо изключваше от омразата и злобата, вдъхвани му от другите хора, което той обичаше колкото катедралата, а може би и повече от нея. Това беше Клод Фроло.
Причината беше проста. Клод Фроло го беше прибрал, осиновил, отхранил, възпитал. Още невръстно дете, Квазимодо беше свикнал да търси в краката на Клод Фроло убежище, когато кучетата или децата го подгонеха. Клод Фроло го научи да говори, да чете, да пише. Клод Фроло главно го направи звънар. А да свържете навеки Квазимодо с голямата камбана, бе все едно да дадете Жулиета на Ромео.
Затова Квазимодо му беше дълбоко, страстно и безгранично признателен и макар че лицето на приемния му баща беше често мрачно и сурово, макар че думите му бяха обикновено резки, сухи и властни, благодарността на Квазимодо не отслабна нито за миг и си остана неизменна. Архидяконът имаше в негово лице най-покорен роб, най-безропотен слуга, най-вярно куче. Когато бедният звънар оглуша, между него и Клод Фроло се установи тайнствен език със знаци, понятен само за тях двамата. По такъв начин архидяконът беше единственото човешко същество, с което Квазимодо можеше все още да общува. Той беше свързан само с две неща на този свят — „Парижката света Богородица“ и Клод Фроло. Нищо не би могло да се сравни с властта на архидякона над звънаря, с привързаността на звънаря към архидякона. Само по един знак на Клод, само при мисълта да му достави удоволствие Квазимодо би се хвърлил от върха на кулите н-а „Света Богородица“. Това доброволно и сляпо предоставяне на собствената физическа сила, достигнала изключително развитие, всецяло във властта на друг човек, представляваше необикновено явление. Отношението на Квазимодо несъмнено включваше синовна преданост, привързаност на слуга към господар, но също и преклонение пред по-силния духом. Злочестото тромаво и недоразвито създание стоеше със сведена глава и благоговеен поглед пред превъзходството на по-дълбокия, мощен и възвишен ум. Но над всички тия чувства преобладаваше признателността. Признателност, стигнала до такава крайност, че мъчно би могла да се сравни изобщо с каквото и да било. Примерите за подобна благородна проява са редки между хората. Затова ние ще се задоволим да кажем, че Квазимодо обичаше архидякона, както никога куче, кон или слон не са обичали своя господар.
V. ОЩЕ ЗА КЛОД ФРОЛО
В 1482 година Квазимодо беше на около двадесет години, а Клод Фроло — на тридесет и шест. Единият бе порасъл, другият — остарял.
Клод Фроло не беше вече скромният студент от колежа „Торши“, нежният закрилник на малкото братче, младият мечтател философ, който знаеше много неща, но същевременно нямаше представа за много други. Той се бе превърнал в строг, сериозен и мрачен свещеник, отговарящ за хорските души, жозаски архидякон, втори викарий на епископа, ръководещ два „деканата“86 — Монлери и Шатофор — и сто седемдесет и четири селски кюрета. Беше станал внушителна и тъжна личност. Децата от хора, облечени в стихари или униформени куртки, псалтовете, братята августинци и послушниците, които присъствуваха на утринната служба в „Света Богородица“, трепереха, когато той минаваше бавно под високите островърхи сводове на олтара, замислен, величествен, със скръстени ръце и толкова ниско наведена глава, че се виждаше само високото му плешиво чело.
Отец Клод Фроло не беше изоставил нито науката, нито възпитанието на малкия си брат — двете главни задачи в живота му. Но с течение на времето в тези толкова приятни занимания се примеси известна горчилка. „С течение на времето и най-хубавата сланина почва да нагарча“ — твърди Пол Диакър. Малкият Жеан Фроло, прекръстен Мелницата по името на мястото, където беше отрасъл, не се развиваше в желаната от Клод насока. По-възрастният брат се надяваше, че Жеан ще бъде благочестив, покорен, ученолюбив и достоен за уважение ученик. А малкият брат — подобно на фиданка, която въпреки усилията на градинаря се извръща упорито към въздуха и слънцето — растеше и се развиваше, като пущаше гъсти и пищни клони само към леността, невежеството и разврата. Същинско дяволче, толкова необуздано, че свещеникът час по час се мръщеше, но толкова забавно и остроумно същевременно, че по-големият брат час по час се усмихваше. Клод го беше настанил в същия колеж „Торши“, където самият той беше прекарал първите си години в учение и углъбение. Голяма мъка бе за него, че името Фроло, което по-рано бе гордост на това светилище, сега бе негов позор. Той четеше понякога на Жеан строги и дълги нравоучения, които малкият изслушваше храбро. Между другото младият обесник имаше добро сърце, както се случва във всички комедии. Но когато конското евангелие свършеше, той подновяваше без капка свян немирствата и безобразията си. Ту ще натупа за добре дошъл някой младок — така наричаха новопостъпилите в Университета, — ценна традиция, която се е запазила грижливо и до днес, ту ще насъска цяла банда учещи, quasi classico excitati87, които се втурваха в някоя кръчма по всички правила на изкуството, набиваха кръчмаря с дървени сопи и разграбваха весело заведението му, като на отиване издънваха и бъчвите в мазето. А после възпитателят от колежа пристигаше нажален при Клод Фроло и му връчваше едно хубавичко изложение на латински със следната печална забележка в полето „Rixa; prima causa vinum optimum potatum“88. Говореше се дори — какъв ужас за едно шестнадесетгодишно момче, — че неговата разпуснатост го отвеждала понякога чак до улица „Глатини“89.
Огорчен и разочарован вследствие на това в човешките си чувства, Клод се бе хвърлил още по-страстно в обятията на науката, тази сестра, която поне не се гаври с нас и винаги се отплаща, макар и доста оскъдно понякога, за грижите, които сме положили за нея. И той стана още по-задълбочен в научните си занимания и едновременно с това — като естествена последица — ставаше все по-строго морален в
