magnates tnulieres quae sine scandalo evitare non possunt97. Но архидяконът пак се противопостави, изтъквайки, че постановлението на легата е от 1207 година и е издадено 127 години преди „Черната книга“, следователно е било отменено от нея. И той отказа да се яви пред принцесата.
Забелязваше се освен това, че от известно време изпитваше двойно по-голямо отвращение към египтянките и циганите. Той беше издействувал от епископа специален едикт, по силата на който се забраняваше изрично на циганките да танцуват и да удрят дайретата си на площада пред църквата. Ровеше се из мухлясалите архиви на духовния съд и издирваше всички случаи на изгаряне или обесване на мъже и жени, обвинени в магьосничество при съучастничеството на козли, свине или козички.
VI. НАРОДНАТА ВРАЖДЕБНОСТ
Както вече казахме, архидяконът и звънарят не се ползуваха с обичта нито на знатните, нито на обикновените хора, живеещи в съседство с катедралата. Когато Клод Фроло и Квазимодо излизаха заедно — а това се случваше доста често — и ги видеха да прекосяват един зад друг (слугата зад господаря) прохладните, тесни и тъмни улички на квартала на „Света Богородица“, не една обидна дума, не една подигравателна песничка, не едно злостно остроумие ги стрелваше мимоходом, освен когато Клод, а това се случваше рядко, вървеше с високо изправена глава и неговото строго и гордо чело смущаваше присмехулниците.
Двамата бяха в квартала като поетите, за които говори Рение:
Ту някое ловко хлапе рискуваше кожа и кости заради неописуемото удоволствие да забие карфица в гърбицата на Квазимодо, ту някоя хубавица, по-разпусната и по-дръзка, отколкото подобава, докосваше черното расо на свещеника, пеейки язвително под носа му: „На! На! На! Дяволът се хвана!“
Или група развлечени старухи, приклекнали на сянка по стъпалата на някой вход, се разбъбряха шумно, щом зърнеха архидякона и звънаря, и им подхвърляха недружелюбно следния недотам насърчителен поздрав: „Хм! Каквато е душата на единия, такова е тялото на другия!“
Или пък банда учещи и безделници, играещи на дама, прекъсваха едновременно играта и ги приветствуваха хорово на латински с някоя класическа игрословица: „Eia! Eia! Claudus cum claudo.“98
Но в повечето случаи нито свещеникът, нито звънарят даваха ухо на оскърбленията. Квазимодо беше премного глух, а Клод премного углъбен в размисъл, за да чуят тия любезности.
КНИГА ПЕТА
I. ABBAS BEATI MARTINI99
Славата на Клод Фроло се беше пръснала надалеч. Тя бе причина — приблизително по времето, когато отказа да види госпожа Дьо Божо, за едно посещение, което той дълго не можа да забрави.
Свечеряваше се. Той току-що се беше оттеглил след вечерната служба в своята килия в манастира при църквата „Света Богородица“. Като се изключат няколко стъкленици, забутани в един ъгъл и пълни със съмнителен прах, който напомняше доста много алхимичния прах, в тази килия нямаше нищо необикновено или загадъчно. Наистина тук-таме по стените личаха някакви надписи, но те бяха чисто и просто научни или благочестиви мисли, взети от общопризнати автори. Архидяконът беше седнал пред един меден трисвещник, близо до нисък шкаф, отрупан с ръкописи. Облакътен на една разтворена книга от Онориус д’Отьон — „De praedestinatione et libero arbitrio“100, той прелистваше, дълбоко замислен, един печатан том in folio, който бе донесъл наскоро. Това беше единствената печатна книга в неговата библиотека. Някой почука на вратата и прекъсна дълбокия му размисъл.
— Кой е? — извика ученият недотам любезно, като гладно куче, на което издърпват кокала от устата.
— Вашият приятел Жак Коактие — чу се глас отвън и Клод стана да отвори вратата.
Беше действително кралският лекар, петдесетинагодишен мъж. Суровото изражение на лицето му се смекчаваше от лукавия му поглед. Придружаваше го някакъв непознат. И двамата бяха облечени с дълги тъмносиви роби, подплатени с кожи от белки, пристегнати в кръста и затворени чак догоре. Носеха шапки от същата материя и цвят. Ръцете им се губеха под дългите ръкави, краката им — под дългополите роби, а очите им — под нахлупените шапки.
— Бог да ми е на помощ, любезни господа! — възкликна архидяконът и ги въведе в килията си. — Съвсем не очаквах такива знатни гости в този късен час. — И докато говореше любезно, той поглеждаше неспокойно и изпитателно ту лекаря, ту другаря му.
— Никой час не е неподходящ, за да се посети такъв известен учен като отец Клод Фроло дьо Тиршап — отвърна доктор Коактие, провличайки като шлейф думите си — интонация, която издаваше, че произхожда от областта Франш-Конте.
И между лекаря и архидякона започна предварителната размяна на любезности, която в онази епоха предшествуваше съгласно етикецията всеки разговор между учени мъже, без естествено да им пречи да се мразят от все душа. Впрочем нима и днес не е така? Устата на учен, който отдава възхвала на друг учен, напомня чаша жлъчка, подсладена с мед.
Комплиментите, които Клод Фроло отправяше към Коактие, се отнасяха предимно до многобройните светски блага, които достойният лекар бе успял да си извоюва по време на завидната си кариера от всяка кралска болест — алхимична операция, значително по-успешна и по-сигурна, отколкото диренето на философския камък.
— Право да ви кажа, доктор Коактие, много приятно ми стана, когато узнах, че вашият племенник, преподобният сеньор Пиер Версе, е получил епархия. Нали сега той е амиенски епископ?
— Да, господин архидякон, по божие благоволение и милост.
— Знаете ли, че изглеждахте прекрасно на Коледа начело на служителите на сметната палата, господин председателю?
— Само подпредседател за съжаление, отец Фроло! Нищо повече!
— Ами как върви строежът на великолепната ви къща на улица Сент Андре дез-Арк? Същински Лувър! Страшно ми харесва кайсиевото дръвче, скулптирано над вратата, и забавната игрословица: „A Fabri cotier“101.
— Уви, метр Клод! Този строеж ми излезе скъпо и прескъпо! Колкото повече напредва, толкова повече ме разорява.
— Така ли? Нима нямате доходи от затвора и от съдилищата? А рентите от разни къщи, бараки, дюкянчета, и тезгяхи в обсега на съдебната палата? Това е славна дойна крава!
— Тази година имението ми в Поаси не ми донесе абсолютно нищо.
— Затова пък пътните такси от Триел, Сен Джеймс, Сен Жермен ан Ле, вярвам, не са лоши?
— Само сто и двадесет ливри, и то не парижки.
— Но все пак нали имате службата си на кралски съветник. Това поне е нещо сигурно.
— Да, любезни ми Клод, но това проклето имение Полици, около което се вдига толкова шум, не ми докарва дори и шестдесет златни екюта годишно.
В любезностите, които архидяконът сипеше върху Жак Коактие, се долавяше скрита саркастична и язвителна нотка, съпроводена от тъжната жестока усмивка на по-издигнат интелектуално, но нещастен човек, който се забавлява мимолетно с грубото благополучие на един еснаф.
