свещеническите си обязаности и все по-тъжен в личния си живот. У всеки от нас се наблюдава подобно успоредно развитие на ума, нравственото чувство и характера ни, което се нарушава само при някои големи сътресения в съществуването ни.
Тъй като още в младежките си години Клод Фроло бе изминал почти пълния кръг на положителните, светски и позволени от църквата науки, той бе принуден или да спре, ubi defuit orbis90, или да отиде по-далеч и да потърси друга храна за ненаситния си ум. Древният символ за змията, която хапе опашката си, подхожда много на науката. Изглежда, че и Клод Фроло изпитваше същото. Известен брой сериозни хора уверяваха, че след като изчерпил всичко fas91 в човешките познания, той се осмелил да проникне и в nefas92. Беше опитал последователно всички ябълки от дървото на познанието и подтикван било от глад, било от пресищане, се бе осмелил да вкуси и забранения плод.
Той бе посещавал едно след друго — както нашите читатели видяха — и съвещанията на теолозите в Сорбоната, и събранията на философите в Сент Илер, и диспутите на капацитетите по каноническо право в Сен Мартен, и конгрегации-те на лекарите край съда със светена вода на „Света Богородица“, ad cupam nostrae dominae. Беше погълнал всички позволени и одобрени яденета, които четирите големи кухни — назовавани четири факултета — можеха да приготвят и да поднесат на човешкия ум. Наситил им се бе, преди да утоли глада си. Тогава навлезе по-навътре, по-надълбоко зад завършената, материална и ограничена наука. Може би бе заложил душата си, влизайки в тази пещера и сядайки на тайнствената трапеза на алхимиците, астролозите и херметиците. На единия неин край стояха в средните векове Авероес93, Гийом Парижки и Никола Фламел, а другият й край се губеше в Ориента, осветен със седемрог свещник, и стигаше чак до Соломон, Питагор и Зороастър94.
Така поне се предполагаше, с право или не. Едно бе безспорно: че архидяконът посещаваше често гробището „Сенз Иносан“, където бяха погребани баща му и майка му ведно с другите жертви на чумната епидемия през 1466 година. Но той като че ли се прекланяше не толкова пред техния надгробен кръст, колкото пред чудноватите скулптури над издигнатата близо до него гробница на Никола Фламел и Клод Пернел95.
Безспорно беше също така, че често го виждаха да върви по улица „Ломбар“ и да се вмъква крадешком в една малка къща на ъгъла на улица „Мариво“ и улицата на писателите. Тази къща бе построена от Никола Фламел и той бе умрял в нея през 1417 година. Необитаема оттогава насам, тя бе почнала да се руши и многобройните подписи на херметици и търсачи на философския камък, издълбани по стените й, немалко допринасяха за това. Някои съседи твърдяха, че видели веднъж през прозорчето на мазето Клод Фроло. Той копаел, обръщал и разравял земята в двете зимнични помещения, чиито каменни подпори бяха изпъстрени със стихове и йероглифи от ръката на самия Никола Фламел. Предполагаше се, че Фламел е заровил тук философския си камък и в продължение на два века всички алхимици, като се почне с Магистри и се свърши с отец Пасифик, непрестанно обръщаха почвата, докато най-сетне след толкова безжалостно подкопаване и подриване къщичката се разсипа на прах под краката им.
Безспорно беше също така, че архидяконът се беше пристрастил необикновено много към символичния портал на „Света Богородица“, тази неразгадаема каменна страница, написана от епископ Гийом Парижки, който сигурно е погубил душата си, лепвайки този светотатствен фронтиспис на божествената поема, възнасяща се ежечасно от цялата останала сграда. Говореше се също, че архидяконът Клод изследвал вътрешността на колоса свети Кристоф — загадъчната висока статуя, стърчаща пред главния портал, която простолюдието наричаше на присмех „господин Льогри“. Всекиму обаче можеше да се случи да види Клод Фроло, седнал върху парапета на преддверието, съзерцаващ с часове скулптурите на портала, загледан ту в неразумните деви, обърнали надолу светилниците си, ту в разумните, които ги държат изправени, или изчисляващ ъгъла, под който гарванът от лявата страна на портала гледа някаква тайнствена точка вътре в църквата, където навярно е заровен философският камък, ако не е в мазето на Никола Фламел.
Странна съдба — нека отбележим мимоходом — бе отредена по онова време на „Парижката света Богородица“! Да бъде обичана така благоговейно и така различно от две до такава степен противоположни същества — Клод Фроло и Квазимодо. Да бъде обичана от един първобитен и див получовек заради красотата, стройността и хармонията, които се излъчват от външния й вид, и от едно пламенно и обогатено със знания въображение заради съкровеното си значение, заради скрития замисъл, заради легендата, символиката, вмъкната в скулптурите на фасадата, която напомня ранен текст, полузаличен под по-късния. Или, с една дума, заради загадката, която тази църква предлага за вечни времена на човешкия ум.
Не можеше най-после да се отрече, че архидяконът си бе приспособил в кулата, която гледа към Гревския площад, съвсем близо до клетката на камбаните, една малка тайна килия, където според мълвата никой, дори и епископът, не влизал без негово разрешение. Тази килийка, издигната почти на върха на кулата между гнездата на гарваните, е била построена някога от епископ Юго дьо Бьозансон96, който се занимавал с магии. Никой не знаеше какво точно има в нея. Но често бяха наблюдавали нощем от песъчливия бряг на Терена малкото прозорче откъм задната страна на кулата — някаква необикновена пресеклива червена светлина ту бликваше, ту угасваше и пак се появяваше на кратки, равни промеждутъци подобно задъхано дишане на ковашки мях. Тя явно произхождаше по-скоро от огън, отколкото от свещ. Това прозорче, мигащо високо в небето, правеше злокобно впечатление и бабичките мълвяха: „Архидяконът пак раздухва огъня. Самият пъкъл искри там горе.“
В края на краищата във всичко това нямаше особени доказателства за магьосничеството. Но има ли някъде пушек, може да се допусне, че има и огън. Затова архидяконът се ползуваше с доста незавидна репутация. Трябва, от друга страна, да изтъкнем, че пред духовния съд на „Света Богородица“ нямаше по- ожесточен враг и по-безмилостен изобличител на египетската наука, на некромантията и магията, било макар най-безобидна и най-невинна, от архидякон Клод Фроло. Но независимо дали това негово поведение бе продиктувано от искрено отвращение или бе лицемерна тактика на крадец, който вика: „Дръжте крадеца!“, образованите глави от духовния съд смятаха отец Фроло за душа, осмелила се да проникне в преддверието на ада, да се залута в пещерите на кабалистиката и да търси пипнешком пътя си в мрака на окултните науки. Народът също не се заблуждаваше. Всеки по-свестен човек смяташе Квазимодо за демон, а Клод Фроло за магьосник. За всекиго беше очевидно, че звънарят се е задължил да служи известно време на архидякона и след изтичането на този срок щеше да отнесе душата му като възнаграждение за службата си. Затова въпреки прекалено моралния си живот архидяконът не се ползуваше с добро име сред добродетелните хорица. И най-наивната богомолка подушваше в него магьосника.
Ако с възрастта в познанията му се бяха образували дълбоки пукнатини, същите бездни се бяха раззинали и в сърцето му. Така поне можеше да се мисли с пълно основание, ако се погледнеше лицето му, върху което прозираше като през тъмен облак душата му. Как да си обясним оплешивялото му чело, вечно наведената глава, непрестанно въздишащата гръд? Каква тайна мисъл разкривяваше в горчива усмивка устните му, докато смръщените му вежди се приближаваха като два бика, готови да се сбият? Защо бяха посивели оределите му коси? Какъв вътрешен огън пламваше понякога в погледа му, та очите му заприличваха на два отвора, пробити в стената на пещ?
Тези прояви на силен душевен смут бяха достигнали особено висока степен по време на описваното от нас събитие. Погледът му беше така странен и блестящ, че не едно дете от хора побягваше уплашено, ако го срещнеше само в църквата. Неведнъж по време на божествената служба застаналият до Клод Фроло свещеник забелязваше, че той отваря някакви неразбираеми скоби, докато другите пееха в хор ad omnem tonum. Неведнъж перачката на свещениците от Терена бе забелязала с ужас по одеждите на жозаския архидякон следи от нокти и сгърчени пръсти.
А същевременно той ставаше все по-строг и по-безупречен. Званието, както и характерът му го бяха държали винаги далеч от жените. Сега като че ли бе почнал да ги мрази повече от когато и да било. Достатъчно беше да прошумоли женска копринена фуста край него и той смъкваше качулката над очите си. Беше станал толкова ревнив блюстител на нравствеността и на въздържанието, че когато кралската дъщеря, госпожа Дьо Божо, пожела да посети манастира на „Света Богородица“ през месец декември 1481 година, той се противопостави енергично, като припомни на епископа устава на „Черната книга“, издадена в навечерието на Вартоломеевата нощ през 1334 година, с който се забраняваше достъпът в манастира на „коя да е жена, стара или млада, господарка или прислужница“. В отговор епископът беше принуден да му цитира заповедта на легата Одо, с която се правеше изключение за някои високопоставени дами, aliquae
