отлично за свое собствено развлечение да превърнат гледката в краката си в забавно зрелище, което даваше възможност да дочакат търпеливо другото зрелище.
— Кълна се в душата си! Кого другиго, ако не вас, виждам там, Жоанес Фроло де Молендино11! — провикна се един от тях, сочейки хубавичко, лукаво, русо дяволче, кацнало на лъснатите мраморни клони на един капител. — Не току-така ви наричат Жеан Мелницата: двете ви ръце и двата ви крака са също като развени от вятъра крила. Откога сте тук?
— Дяволът да ми е на помощ! — отвърна Жоанес Фроло. — Има повече от четири часа. Смея да се надявам, че ще ми ги приспаднат един ден от времето, което трябва да прекарам в чистилището. Бях вече тук, когато осмицата псалтове на сицилийския крал изпяха първата строфа от тържествената сутрешна литургия в „Сент Шапел“.
— Певци за чудо и приказ! — поде другият. — Гласовете им са подостри от шапките им. Преди да отслужи утринна на свети Йоан, кралят трябваше да се осведоми дали пресвети Йоан Кръстител обича да му пеят псалми на латински с провансалски акцент!
— Той поръча тази литургия само за да намери работа на омразните псалтове на сицилийския крал — намеси се злобно една старица от навалицата под прозореца. — Та преценете сами, моля ви се! Хиляди парижки ливри за една нищо и никаква литургия! Как няма да покачват после таксата за морската риба в халите!
— Затваряй си устата, старо! — прекъсна я една дебела и важна особа, запушвайки нос край вонящата рибарка. — Тази литургия трябваше да се отслужи. Да не искате кралят да се разболее пак?
— Много добре казано, господин Жил Льокорню, придворни кожухарю! — извика дребничкият учещ, вкопчен в капитела.
Злополучното име на горкия придворен кожухар предизвика бурен смях сред учещите се.
— Льокорню! Жил Льокорню12! — завикаха те.
— Cornutus et hirsutus!13 — обади се някой.
— Ха! И таз добра! Какво пък толкова смешно има тук? — продължи малкото изчадие от капитела. — Става дума за достопочтения Жил Льокорню, брат на Жеан Льокорню, управител на кралския дом, син на метр Майе Льокорню, пръв надзирател на Винсенската гора, всичките парижки граждани, всичките женени, като се почне от бащата и се свърши със сина!
Смехът се засили. Дебелият кожухар, без да каже нито дума, се мъчеше да се скрие от отправените му от всички страни погледи. Но напразно, пухтеше и се потеше. Като забит в дърво клин, колкото повече се мъчеше да се измъкне от тълпата, толкова по-плътно приклещваше в раменете на съседите си пълнокръвното си алено от яд и гняв лице.
Най-сетне един нисък и важен като него човек му се притече на помощ.
— Отвратителна работа! Учещи да говорят така на един гражданин! В мое време щяха да ги нашибат здравата с наръч пръчки и после да ги изгорят на тях.
Цялата банда избухна:
— Охо! Кой взе да опява така? Какво врачува тази кукумявка?
— Чакай! Ами че аз го познавам — подхвърли един. — Това е метр Андри Мюние.
— Вярно бе! Един от заклетите библиотекари на Университета — каза друг.
— В нашата барака всичко е по четири — обади се трети. — Четири народности14, четири факултета, четири празника, четирима икономи, четирима настоятели и четирима библиотекари!
— Отлично! — провикна се Жеан Фроло. — В такъв случай нека всеки един от нас да крещи за четирима!
— Мюние, ще ти запалим книгите!
— Мюние, ще напердашим слугата ти!
— Мюние, ще натиснем жена ти!
— Тази славна дебелана, госпожа Удард!
— Дето е свежа и весела като вдовичка!
— Мътните да ви отвлекат! — измърмори сърдито метр Андри Мюние.
— Метр Андри — продължи Жеан, все още увиснал на капитела, — мълчи или ще тупна върху главата ти.
Метр Андри вдигна очи, измери, както изглежда, набързо височината на колоната и теглото на шегобиеца, умножи мислено теглото му по квадрата на скоростта и млъкна.
Господар на бойното поле, Жеан продължи победоносно:
— И непременно ще го сторя, макар че съм брат на архидякон!
— Бива си ги и нашите от Университета! Да не могат дори в такъв ден да извоюват малко повече зачитане на нашите привилегии! Ето на — в Града има майско дръвче и празнични огньове, в Сите — мистерия, папа на шутовете и фламандски пратеници, само в Университета — нищо!
— Като че ли площад „Мобер“ е малък! — добави един от кацналите на перваза учещи.
— Долу ректорът, настоятелите и икономите! — изкрещя Жоанес.
— Трябва да устроим празничен огън на Шан Гаяр с книгите на метр Андри — обади се друг.
— И с писалищата на писарите! — допълни съседът му:
— И с тоягите на клисарите!
— И е плювалниците на деканите!
— И бюфетите на икономите!
— И раклите на настоятелите!
— И столчетата на ректора!
— Долу! — повтори дребничкият Жеан напевно. — Долу метр Андри, клисарите и писарите, богословите, лекарите и законодателите, икономите, настоятелите и ректорът!
— Та това е същинско второ пришествие! — прошепна метр Андри и си запуши ушите.
— Охо! Ето че и ректорът се задава тъкмо навреме! Ей го там, пресича площада! — провикна се един от прозореца.
Всички се заобръщаха към площада.
— Наистина ли минава нашият високоуважаван ректор метр Тибо? — попита Жеан Фроло Мелницата, който от колоната вътре в залата не можеше да види какво става навън.
— Да, да! — отвърнаха му другите. — Точно той, ректорът метр Тибо.
Беше действително ректорът, придружен от всички други важни личности от Университета, които отиваха тържествено да пресрещнат пратениците и в момента пресичаха площада пред палатата. Притиснати един до друг на прозореца, учещите ги посрещнаха с язвителни насмешки и подигравателни ръкопляскания. Ректорът, който вървеше начело на групата, обра първия залп. А този залп си го биваше.
— Добър ден, господин ректор! Хей! Здрасти!
— Какво търси тук този стар комарджия? Нима се е разделил със заровете си?
— Как само се друса на мулето! А ушите му по-дълги и от мулешките!
— Охо! Добър ден, господин ректор Тибо! Tibai, be eleator!15 Дърт глупак! Дърт комарджия!
— Нека бог ви закриля! Хвърляхте ли често дюшеш снощи?
— Ох, какво разкапано лице, оловносиво, изпито и изнурено от страстта към хазарта и заровете!
— Накъде сте се запътили така, Tibalde ad dados16, обърнал гръб на Университета и поел в тръс към Града?
— Навярно отива да търси квартира на улица Тиботоде17! — извика Жеан Мелницата.
Цялата банда поде гръмогласно шегата и заръкопляска бясно.
— Отивате да търсите квартира на улица Тиботоде ли, господин ректор? Там ли отивате, дяволски ортако?
После дойде ред на другите длъжностни лица.
— Долу клисарите! Долу жезлоносците!
— Я ми кажи, Робен Пуспен, що за птица е тоя там?
