— Това е Жилбер дьо Сюй, Gilbertus de Soliaco, управител на колежа „Отьон“.
— Дръж обувката ми. Твоето място е по-удобно. Цапни го по мутрата!
— Saturnalitias mittimus ecce nuces.18
— Долу шестимата богослови с белите стихари!
— Богослови ли били тия? Аз пък ги взех за шестте бели гъски, подарени на града от света Жонвиев за имението „Рони“.
— Долу лекарите!
— Долу диспутите на основни и свободни теми!
— Ще те цапардосам с капелата си, управителю на „Сент Жонвиев“! Ти ме онеправда. Това е самата истина. Даде мястото ми в нормандската корпорация на дребничкия Асканио Фалцаспада от провинцията Бурж само защото е италианец!
— Каква неправда! — закрещяха студентите. — Долу управителят на „Сент Жонвиев“!
— У-у! Метр Жоашен дьо Ладьоор! У-у! Луи Даюй! У-у! Ламбер Октьоман!
— Дяволът да удуши иконома на германската корпорация!
— И капеланите от „Сент Шапел“ заедно със сивите им кожени наметки, cum tunicis grisis.
— Sen de pellibus grisis furratis.19
— Ехей! Магистри на изкуствата! Брей, че хубави черни мантии! Брей, че хубави червени мантии!
— Бива си я опашката на ректора!
— Също като венециански дож, който отива да се жени20 за морето.
— Какво ще кажеш, Жеан? Ето ги и канониците от „Сент Жонвиев“!
— По дяволите канониците!
— Абат Клод Шоар! Доктор Клод Шоар! Да не би да търсите Мари Жифардата?
— Тя живее на улица „Глатини“.
— Готви се да си легне с надзирателя на публичните домове.
— Плаща си четирите дьоние, quatuor denarios.
— Aut unum bombum.21
— Другари! Ето ви и Симон Санген, настоятеля на Пикардската корпорация, с жена си, седнала зад него.
— Post equitem sedet atra cura.22
— Дръж се метр Симон!
— Добър ден, господин настоятелю!
— Лека нощ, госпожа настоятелко!
— Ах, блазе им, че виждат всичко това! — въздишаше Жоанес де Молендино, кацнал сред мраморните листа на капитела.
През това време библиотекарят при Университета метр Андри Мьоние се беше навел към ухото на придворния кожухар метр Жил Льокорню.
— Пак ви казвам, господине, това е същинско второ пришествие. Никога не е имало подобна разпуснатост сред учещите. Проклетите изобретения на нашето време погубват всичко. Различните огнестрелни оръдия, топовете и главно печатницата, тази нова германска напаст. Няма вече ръкописи, няма вече книги. Печатницата убива книжарницата! Второ пришествие!
— Това се вижда и по широкото разпространение на кадифетата — каза кожухарят.
В този миг часовникът удари дванадесет.
— А-а! — възкликна в един глас тълпата. Студентите притихнаха. После се вдигна невероятен шум на хора, които се наместват — тропот на крака, обръщане, общо оглушително кашляне и секнене. Всеки се приготви да гледа, настани се удобно, понадигна се край другите. После — мъртва тишина. Протегнати напред шии, отворени уста, приковани в мраморната маса погледи. Но там не се появи нищо ново. Само четиримата съдебни пристави продължаваха да стърчат вдървени и неподвижни като четири изписани статуи. Всички очи се обърнаха към естрадата, определена за фламандските пратеници. Вратата беше затворена, естрадата — празна. Още от заранта множеството чакаше три неща: пладне, фламандските пратеници и мистерията. Само пладне беше дошло навреме. Това беше вече прекалено.
Тълпата почака една, две, три, пет минути, четвърт час. Пак нищо. Естрадата си оставаше пуста, театърът — безмълвен. Нетърпението се превърна постепенно в гняв. Понесоха се възмутени забележки, наистина все още полугласно.
— Мистерията! Мистерията! — чу се глух ропот. Главите закипяха. Над тълпата тътнеше буря. Жеан Мелницата хвърли първата искра.
— Почвайте мистерията, а фламандските пратеници да вървят по дяволите! — провикна се той с все гърло, виейки се като змия около капитела.
Тълпата заръкопляска.
— Мистерията! — подхванаха всички. — А Фландрия да върви по дяволите!
— Искаме мистерията, и то начаса! — дереше се студентът. — Иначе ще обесим, както ми се струва, главния парижки съдия и тогава ще имаме и комедия, и нравоучителна пиеса!
— Отлично! — закрещя народът. — Да започнем с приставите!
Настана неописуема врява. Четиримата злочести клетници почнаха да бледнеят и да се споглеждат. Множеството се люшна към тях и крехката дървена балюстрада, която ги отделяте, се огъна и се поддаде под напора.
Критична минута.
— Дръжте ги! Дръжте ги! — крещяха от всички страни. В този миг килимът на гардеробната, която описахме по-горе, се вдигна и пропусна едно лице, чийто вид тутакси спря тълпата и превърна магически гнева й в любопитство.
— Тишина! Тишина!
Не особено сигурен и цял разтреперан, човекът пристъпи до края на мраморната маса с много поклони, които с всяка крачка все повече заприличваха на падане на колене.
Залата постепенно притихна. Чуваше се само лекото шумолене, присъщо на всяка смълчана тълпа.
— Господа граждани и госпожи гражданки — започна човекът, — ние ще имаме честта да рецитираме и да представим пред негово преосвещенство кардинала една много хубава нравоучителна пиеса, която носи името „Справедливата присъда на пресвета Дева Мария“. Аз играя Юпитер. Негово преподобие придружава в този момент достопочтените пратеници на австрийския херцог. А те са задържани при Порт Боде от приветствената реч на господин ректора на Университета. Щом негово преосвещенство кардиналът пристигне, веднага ще започнем.
Безспорно само намесата на Юпитер можа да спаси четиримата злочести съдебни пристави. И ако на нас се е паднало щастието да съчиним тази напълно достоверна история и следователно да отговаряме за съдържанието й пред светата Дева — критиката, класическото правило: „Nec deus intersit“23 не би могло да се приложи спрямо нас. Впрочем одеянието на господин Юпитер беше красиво и допринесе доста за уталожването на тълпата, като привлече изцяло вниманието й. Юпитер беше облечен в ризница със златни плочки, обшита с черно кадифе. На главата си носеше двувръх шлем със сребърни копчета. И ако лицето му не беше покрито наполовина от червило, наполовина от голяма брада, ако не държеше в ръка завит на руло позлатен картон, осеян с лъскави пулове и омотан с блестящи ленти, в които опитното око лесно разпознаваше мълнията, ако краката му не бяха обути в трико с телесен цвят и опасани с панделки по гръцка мода, той би могъл успешно да издържи сравнението — особено по строгата си осанка — с кой да е бретонски стрелец от отряда на херцог Дьо Бери.
II. ПИЕР ГРЕНГОАР
Обаче още докато произнасяше тържествената си реч, единодушното възхищение и доволство, предизвикани от костюма му, започнаха да се изпаряват от думите му. И когато стигна до злополучното заключение: „Щом негово преосвещенство кардиналът пристигне, веднага ще започнем“, гласът му се загуби в буря от дюдюкания.
