— Започнете незабавно мистерията! Незабавно мистерията! — крещеше народът, а над всички гласове се извисяваше гласът на Жоанес де Молендино, който пронизваше общата глъч подобно пиколино на какофония в Ним.
— Започнете начаса! — дереше се студентът.
— Долу Юпитер и Бурбонският кардинал! — крещяха Робен Пуспен и другите кацнали по перваза учещи.
— Искаме нравоучителната пиеса! — повтаряше тълпата. — И то веднага! Никакво отлагане! Иначе чувал и въже и за комедиантите, и за кардинала!
Горкият Юпитер, уплашен, объркан, съвсем блед под пласта червило, изпусна гръмотевицата си, взе двувърхия си шлем в ръка и се закланя треперещ и заекващ:
— Негово преосвещ… пратениците… нейно височество Маргарита Фламандска…
Чудеше се какво да каже. Дълбоко в душата си той се опасяваше, че ще бъде обесен.
Обесен от простолюдието, ако чака кардинала, обесен от кардинала, ако не го чака. И от двете страни виждаше само пропаст — тоест бесило.
За щастие един непознат го измъкна от затруднението му и пое отговорността върху себе си.
Някакъв човек, който стоеше отвън оградата в свободното пространство около мраморната маса, незабелязан от никого, понеже поради диаметъра на колоната, на която се беше облегнал, не можеше да попадне в ничие зрително поле. Този непознат — висок, мършав, блед, възрус, млад още, макар и вече с набръчкано чело и страни, с блестящи очи и усмихнати устни, облечен в черна изтъркана и излъскана от дългото носене роба от серж, се приближи до мраморната маса и кимна на злочестия страдалец, който, изгубил ума и дума, не го забеляза.
Непознатият пристъпи крачка напред.
— Юпитер — повика го той, — драги Юпитер! Юпитер пак не го чу.
Тогава високият рус мъж загуби търпение и кресна, кажи-речи под носа му:
— Мишел Жиборн!
— Кой ме вика? — стресна се Юпитер като събуден от сън.
— Аз! — отвърна облечената в черно личност.
— А! — промълви Юпитер.
— Започнете незабавно! — нареди непознатият. — Задоволете народа. Аз се нагърбвам да смекча господин главния съдия, който пък ще успокои негово преосвещенство.
Юпитер си отдъхна.
— Уважаеми господа граждани! — извика той с пълно гърло към тълпата, която продължаваше да го освирква. — Ей сега ще започнем.
— Evoe, Юпитер! Plaudite, cives!24 — завикаха студентите. — Браво! Браво! — закрещя публиката. Раздадоха се оглушителни ръкопляскания. Юпитер се скри под килима, докато залата все още се тресеше от възторжени викове.
Междувременно непознатата личност, която като с магическа пръчка бе сменила „бурята със затишие“, за да си послужим с думите на стария ни любим Корней25, се отдръпна скромно в сянката на колоната и сигурно щеше да остане там невидима, неподвижна и безмълвна както досега, ако две девойки, застанали в първата редица на публиката, не я бяха измъкнали оттам. Разговорът на непознатия с Мишел Жиборн-Юпитер не беше минал незабелязано.
— Метр — повика го едната, правейки му знак да се приближи.
— Какво говорите, мила Лиенард — пошушна съседката й, хубавичка, сочна и празнично дръзка девойка. — Ами че той не е духовник, а мирянин. Не бива да му казваш метр, а месир.
— Месир — поправи се Лиенард. Непознатият се приближи до балюстрадата.
— Какво обичате, госпожици? — попита той любезно.
— Ах, нищо! — отвърна съвсем засрамена Лиенард, — Моята приятелка Жискет Жансиен иска да ви каже нещо.
— О, съвсем не! — промълви пламнала Жискет. — Лиенард ви нарече метр, а аз й обясних, че трябва да ви каже месир.
Двете девойки наведоха очи. Мъжът, който нямаше нищо против да завърже разговор, ги погледна усмихнат.
— И така, нищо ли нямате да ми кажете, госпожици?
— О, съвсем нищо! — отвърна Жискет.
— Нищо — добави и Лиенард.
Високият рус мъж понечи да се оттегли. Но двете любопитни девойки не искаха да изпуснат така лесно жертвата си.
— Месир — обърна се живо Жискет към него, устремена като отприщен яз или като внезапно одързостила се жена, — познавате ли войника, който ще играе ролята на Дева Мария в мистерията?
— Искате да кажете ролята на Юпитер? — попита непознатият.
— Разбира се! — възкликна Лиенард. — Ама че си глупава, Жискет! Значи вие познавате Юпитер?
— Мишел Жиборн ли? — отвърна непознатият. — Да, госпожице.
— Има знаменита брада! — каза Лиенард.
— Хубаво ли ще бъде това, дето сега ще го играят? — осведоми се плахо Жискет.
— Много хубаво, госпожице — отвърна непознатият без всякакво колебание.
— Какво точно ще бъде? — попита Лиенард.
— „Справедливата присъда на пресвета Дева Мария“ — нравоучителна пиеса, госпожици.
— А, това е вече нещо ново — забеляза Лиенард. Последва кратко мълчание. Непознатият го наруши.
— Това е съвсем нова нравоучителна пиеса, която не е играна още.
— Значи — намеси се Жискет, — не е същата, дето я дадоха преди две години, когато пристигна папският посланик и в която имаше три хубави моми, три…
— Сирени — подсказа й Лиенард.
— При това съвсем голи — добави младият мъж. Лиенард сведе свенливо очи. Жискет я погледна и стори същото. Мъжът продължи усмихнат:
— Забавно беше, вярно. Днес обаче ще се представя нравоучителна пиеса, написана специално за фламандската принцеса.
— Ами ще пеят ли пасторали? — попита Жискет.
— И таз добра! — отвърна непознатият. — В нравоучителна пиеса? Не бива да се смесват жанровете. Виж, ако беше комична пиеса, тогава би могло.
— Жалко — промълви Жискет, — тогава около фонтана Понсо имаше разни диваци, мъже и жени, които се биеха помежду си, кривяха се и пееха пасторали и забавни куплети.
— Това, което подхожда за папски посланик, не подхожда за принцеса — забеляза доста сухо непознатият.
— А около тях — поде Лиенард — се надпреварваха да свирят какви ли не медни инструменти и изпълняваха чудесни мелодии.
— А за разхлаждане на зрителите — добави Жискет — през трите чучура на фонтана бликаха вино, мляко и подсладено вино и всеки, който иска, можеше да пие.
— Малко по-надолу от Понсо — продължи Лиенард — в „Трините“ играеха, без да говорят, „Страдание господне“.
— Че как да не си спомням! — провикна се Жискет. — Исус Христос на кръста с двама разбойници отдясно и отляво.
Тук младите бъбрици, разгорещени от спомените, свързани с пристигането на папския посланик, започнаха да говорят в надпревара.
— А малко по-нататък при Порт о Пентър имаше други едни хора, много натруфени.
— А помниш ли оня ловец при фонтана Сент Иносан, който гонеше сърната сред оглушителен кучешки лай и ловджийски рогове?
— Ами дървеното скеле при парижката кланица, дето представляваше Диепската крепост?
— А помниш ли, Жискет, тъкмо когато посланикът мина, превзеха с пристъп крепостта и прерязаха
