пелени, кърпички и лигавчета, в дантелени ризки и сатенени шапчета; и през ум не й мина да си купи нова завивка. Господин Йосташ, казах ви вече да не ядете от питката. Едно е безспорно: малката Анес — това беше кръщелното й име, защото Шантфльори отдавна нямаше фамилно име — беше увита като бебе в повече дантели и бродерии, отколкото малката херцогиня в херцогството Дофине. Тя притежаваше между другото чифт малки обувчици, каквито и крал Луи XI едва ли е имал! Майката ги бе ушила и извезала сама, влагайки в тях цялото си изтънчено умение на бродирачка, като ги бе обсипала с пайети както дрехата на някоя Богородица. Действително не бихте могли да си представите по-сладки розови обувчици. Бяха дълги най-много колкото палеца ми и трябваше да видите, че ги събува от малките краченца, за да повярвате, че може да има толкова мънички, хубави и розови крачета. По-розови дори от сатена на обувчиците! Когато един ден имате деца, Удард, ще разберете, че няма нищо по-сладко от детските крачета и ръчички.
— Толкова ми се иска! — въздъхна Удард. — Но не знам кога ще благоволи господин Андри Мюние.
— Впрочем — продължи Майет — не само крачетата на детето на Пакет бяха хубави. Аз го видях, когато то беше само на четири месеца. Истинско ангелче! Очите му по-големи от устицата. Прелестни меки черни косици, които вече се къдреха. Кой знае каква черноока красавица щеше да стане на шестнадесет години! А майката от ден на ден все повече лудееше по него. Галеше го, целуваше го, гъделичкаше го, къпеше го, гиздеше го, просто беше готова да го изяде. Благодареше на бога, изгубила ума и дума от радост. Особено хубавите розови крачета извикваха непрекъснато у нея възторжено и радостно умиление! Тя не можеше да откъсне устни от тях, не можеше да им се нагледа. Обуваше им мъничките обувчици, събуваше ги, любуваше им се, чудеше им се, гледаше светлината през тях, изпадаше в захлас, като караше детето да пристъпва по леглото, и драговолно би прекарала целия си живот, коленичила пред него, обувайки и събувайки малките крачета, като че ли бяха краката на младенеца Исус.
— Хубаво разказвате, не може да се отрече — обади се полугласно Жервез, — само че все още не виждам египтянки-те!
— Сега щети видите! — отвърна Майет. — Един ден в Реймс пристигнаха странни конници. Това бяха дрипльовци и мошеници, които пътуваха из страната, водени от херцога и графовете си. Бяха мургави, със ситно накъдрени коси и сребърни халки на ушите. Жените бяха по-грозни и от мъжете. Лицата им бяха още по-черни, ходеха винаги разбрадени, с мръсни рокли, с груби кълчищни наметала върху раменете и вързана като конска опашка коса. Децата, които се навираха в скутовете им, биха изплашили дори маймуните. Шайка нечестивци! Идваха направо от Долни Египет в Реймс, след като бяха минали през Полша. Казваха, че папата ги бил изповядал и им наложил за покаяние да ходят седем години по света, без да легнат в удобно легло. Затова се наричаха покаяници и страшно воняха. Изглежда, че някога са били сарацини, защото вярваха в Юпитер и искаха от всички архиепископи, епископи и абати, носещи жезъл и митра, по десет турецки ливри. Някаква папска вула им даваше това право. Идваха в Реймс да предсказват бъдещето в името на алжирския крал и германския император. Давате си сметка, нали, че това беше напълно достатъчно, за да им забранят да влязат в града. Тогава цялата шайка се разположи преспокойно близо до Порт дьо Брен на възвишението, където е мелницата, до старите тебеширени кариери. Цял Реймс се извървя да ги види. Те гледаха на ръка и предсказваха невероятни неща. Бяха в състояние да предрекат дори на Юда, че ще стане папа. Междувременно по техен адрес се носеха лоши слухове: крадели деца, прерязвали вървите на кесиите и ядели човешко месо. Разумните казваха на безразсъдните: „Не отивайте там!“, а скришом отиваха и те. Същинска лудост. Работата е, че те действително казваха такива неща, че и кардинал би се смаял. Майките страшно се гордееха с децата си, откакто египтянките бяха прочели на ръката им какви ли не чудесии, написани на дивашки и турски език. Една щяла да се ожени за император, друга — за папа, трета — за капитан. Горката Шантфльори също се запали. И тя пожела да узнае какво ще се случи с нея и дали и нейната Анес няма да стане един ден императрица на Армения или нещо такова. Тя я отнесе при циганките. А египтянките не можели да се нарадват на детенцето — милвали го, целували го с черните си уста, дивели се над малката му ръчичка. За голяма радост, уви, на майката. Те се любували главно на хубавите крачета и на сладките обувчици. Детето нямаше още годинка. То се опитваше вече да говори, заливаше се в смях, като видеше майка си, беше пълничко, съвсем закръглено и напомняше с очарователните си движения ангелче от рая. То много се уплашило от циганките и се разплакало. Но майката го целунала по-силно и се върна очарована от хубавото бъдеще, което гадателките предсказали на нейната Анес. Тя щяла да стане един ден въплъщение на красота, добродетел и нещо повече — кралица! Шантфльори се прибра в таванската си стаичка на улица „Фол-Пен“, горда при мисълта, че носи в ръцете си бъдеща кралица. На другия ден тя се възползува от момента, когато детето й спеше в леглото — тя го слагаше винаги да спи при нея, — остави тихичко вратата открехната и изтича да разкаже на една съседка от Улица „Сешсри“, че ще дойде ден, когато нейната дъщеря Анес ще бъде обслужвана на масата на краля на Англия и от ерцхерцога на Етиопия, както и много други небивалици. Когато се върна, тя не чу плача на детето, докато се качваше по стълбите, и си каза: „Още по-добре, не се е събудило!“ Намери вратата по- широко отворена, изтича към леглото… Детето го нямаше, мястото му беше празно. Ни помен от дете, само една от хубавите обувчици. Майката изхвръкна от стаята, полетя по стълбата, заблъска глава о стените и завика: „Детенцето ми! Кой ми взе детенцето? У кого е моето дете?“ Улицата беше безлюдна, къщата усамотена, никой не можа да й каже нищо. Тя тръгна из града, претърси улиците, лута се насам-натам целия ден, обезумяла, страшна, загубила ума и дума, душеща по вратите и прозорците като див звяр, който е загубил малките си. Задъхана, разчорлена, зловеща, с пламтящи, сухи очи. Тя спираше минувачите и викаше: „Дъщеря ми! Дъщеря ми! Хубавото ми момиченце! Който ми върне момиченцето, ще му слугувам цял живот, ще слугувам и на кучето му, ще му дам да изяде и сърцето ми, стига само да пожелае!“ Срещна кюрето от „Сен Рьоми“ и му каза: „Господин кюре, ще разора земята с ноктите си, върнете ми само моето детенце!“ Сърцераздирателна гледка беше, Удард. Видях един много твърд човек, метр Поне Лакабър, прокурора, който също не можа да сдържи сълзите си. Ах, клетата майка! Вечерта тя се прибра в дома си. По време на отсъствието й една съседка видяла, че две циганки се качили скришом в стаята й с пакет под мишница, после слезли, затворили вратата и офейкали. Откакто си отишли, от стаичката на Пакет като че ли долитали детски писъци. Майката се засмя радостно, качи се по стълбата, сякаш й бяха поникнали крила, издъни вратата като артилерийски снаряд и влезе… Ужасна гледка, Удард! Вместо сладката Анес, такава румена, сочна, същински божи дар, някакво малко чудовище, куцо, отвратително, еднооко, изкривено, се влачеше и писукаше по мозайката. Пакет скри ужасена очи. „О! — промълви тя. Нима тия вещици са превърнали дъщеря ми в това безобразно животно!“ Побързаха да изнесат куцото момченце То щеше да я подлуди. Беше навярно уродливото дете на някоя египтянка, заченала го от дявола. Изглеждаше на около четири години и говореше на някакъв език, който нямаше нищо общо с човешкия говор. Невъзможни думи. Шантфльори се хвърли върху малката обувчица, едничкото нещо, което й оставаше от всичко, което бе обичала. Тя лежа толкова дълго неподвижна, безмълвна, бездушна, че я помислиха за мъртва. После внезапно потрепера с цялото си тяло, покри реликвата с бесни целувки и избухна в ридания, като че сърцето й се бе пръснало. Уверявам ви, че и ние всички плачехме наоколо. „О, мое момиченце! Хубаво мое детенце! Къде си!“ — казваше тя и късаше сърцата ни. И сега се просълзявам, като си спомня. Как да ви кажа, децата са мозъкът на костите ни. Бедни ми Йосташ! Колко си ми хубавичък! И да знаете само колко е сладък! Вчера ми казваше: „Искам да стана жандарм!“ О, мили ми Йосташ! Какво би станало с мене, ако те загубя? После Шантфльори стана и се затича по улиците на Реймс, викайки: „Към циганския лагер! Към циганския лагер! Пратете сержанти за изгорят магьосниците!“ Но египтяните си бяха отишли. Беше черна нощ. Не можаха да тръгнат подире им. На другия ден намериха на две левги от града сред храсталаците между Гьо и Тийоа следи от голям огън, няколко панделки на детенцето, капки кръв и тор от козел. Предната нощ беше събота срещу неделя. За всички беше очевидно, че циганите бяха отпразнували в тези храсталаци съботната си оргия според обичая на мохамеданите и бяха изяли детето в компанията на самия Велзевул. Когато Шантфльори научи тези страхотни неща, тя не заплака, помръдна устни да каже нещо, но не издаде нито звук. На другия ден косите й бяха сиви. На по другия изчезна от града.
— Каква ужасна история наистина! — промълви Удард. — И бургундец би заплакал, ако я чуе.
— Не се учудвам вече — каза Жервез, — че толкова се плашите от циганките.
— И много добре сторихте преди малко, като се отдалечихте с вашия Йосташ — добави Удард, — защото тези египтяни също са от Полша.
— А, не — възрази Жервез. — Казват, че дошли от Испания или Каталония.
— От Каталония ли? Възможно е — съгласи се Удард. — Полша, Каталония, Валоня, все ги бъркам тези три провинции. Едно обаче е безспорно: че са египтяни.
