— И че зъбите им са достатъчно дълги, за да изядат някое дете. Никак няма да се изненадам, ако науча, че и Смералда опитва човешко месо, макар и да се гнуси. Бялата й козичка знае премного хитри номера, за да няма нещо нечестиво в цялата тази работа.
Майет вървеше мълчаливо, потънала в размисъл — естествено продължение на скръбния разказ, който се разсейва едва когато породените от него трептения стигнат до най-съкровените гънки на сърцето. Обаче Жервез я заговори:
— И не можахте ли да разберете какво е станало с Шантфльори?
Майет не отговори. Жервез повтори въпроса си, като я дръпна за ръка и я повика по име. Майет сякаш се събуди от мислите си.
— Какво стана с Шантфльори ли? — повтори тя машинално думите на Жервез, които звучаха още в ушите й, без да са стигнали до съзнанието й. После се опита да вникне в смисъла им и отвърна живо: — О, никой нищо не може да узнае!
Тя помълча малко и добави:
— Едни казваха, че я видели да излиза привечер от Реймс през Порт Флешамбо. Други уверяваха, че това било призори, и то през Порт Базе. Един просяк намери златното й кръстче, провесено на каменния кръст сред полето, където стана панаирът. Това кръстче я погуби през шейсет и първа година. Подарил й го беше виконт дьо Кормонтрьой, първият й любовник. Пакет не пожела да се раздели с него в колкото и голяма мизерия да изпадаше. Пазеше го като очите си. Затова, като видяхме, че го е оставила, ние всички си помислихме, че е мъртва. Но някои хора от Кабаре ле Вант казваха, че я видели да върви по пътя за Париж. Ходела боса по камъните. Но в такъв случай трябва да е излязла през Порт дьо Вел, а това не съвпада с твърденията на другите. Всъщност според мене тя наистина е излязла през Порт дьо Вел, само че за оня свят.
— Не ви разбирам — каза Жервез.
— Вел се казва нашата река — отвърна Майет със скръбна усмивка.
— Горката Шантфльори! — промълви изтръпнала Удард. — Сигурно се е удавила!
— Удавила се! — потвърди Майет. — Дали е мислил някога добрият чичо Гиберто, когато плуваше по реката под моста Тенкьо, пеейки в лодката си, че един ден неговата мила Пакет ще мине под същия мост, но без песен и без лодка?
— Ами малката обувчица! — попита Жервез.
— Изчезна заедно с майката — отвърна Майет.
— Горкичката обувчица! — промълви Удард. Дебелата и сантиментална Удард би се задоволила да въздъхне заедно с Майет, но по-любопитната Жервез не беше още изчерпала въпросите си.
— Ами чудовището? — попита неочаквано тя.
— Какво чудовище? — учуди се Майет.
— Малкото египетско чудовище, оставено от вещиците у Шантфльори вместо момиченцето й! Какво сторихте с него? Надявам се, че също сте го удавили.
— Съвсем не — отвърна Майет.
— Как? Нима го изгорихте? Всъщност така е по-правилно. Щом е било магьосническо изчадие!
— Нито едното, нито другото, Жервез. Господин архиепископът се заинтересува за детето, покръсти го, благослови го, изгони грижливо дявола от тялото му и го изпрати в Париж, за да бъде изложено на дървената ясла за намерени деца в „Света Богородица“.
— Ах, тия епископи! — измърмори недоволно Жервез. — От много ученост все правят работи не за света. Помислете си само, Удард, да сложат дявол в яслите за намерени деца. Та това чудовище е било сто на сто дяволът! Ами после, Майет, какво са направили с него в Париж? Вярвам, че никоя милосърдна личност не е пожелала да го вземе.
— Не зная — отвърна жителката на Реймс. — Точно по това време мъжът ми откупи мястото на един нотариус в Берю, на две левги от града, и повече не сме се интересували от тази история. Освен това пред Берю има две възвишения Серне, които скриват дори камбанарията на Реймската катедрала.
Говорейки така, трите достопочтени гражданки стигнаха до Гревския площад. Улисани в разговора си, те отминаха обществения молитвеник на Роландовата кула и се отправиха машинално към позорния стълб, около който тълпата непрестанно нарастваше. По всичко изглеждаше, че зрелището, което привличаше натам всички погледи, щеше да ги накара да забравят Плъховата дупка и намерението си да се спрат при нея, ако дебелият шестгодишен Йосташ, когото Майет теглеше за ръка, не им припомни внезапно за това.
— Майко, — каза той, предупреден сякаш от някакъв вътрешен инстинкт, че са отминали Плъховата дупка, — мога ли вече да изям питката?
Ако Йосташ беше по-тактичен, тоест не толкова лаком, той щеше да почака и да зададе плахия си въпрос: „Майко, мога ли вече да изям питката?“ чак на връщане, в Университета, в дома на метр Андри Мюние на улица „Мадам ла Валанс“, когато между Плъховата дупка и питката щяха да стоят двата ръкава и петте моста на Сена.
Сега обаче този неблагоразумен въпрос привлече вниманието на Майет.
— Добре, че се сетих! — възкликна тя. — Ами че ние забравихме отшелницата! Покажете ми вашата Плъхова дупка, за да й занеса питката.
— Ей сега — каза Удард. Ще направите истинско благодеяние.
Това съвсем не влизаше в сметките на Йосташ.
— Я виж ти! Моята питка! — възкликна той и потърка уши о раменете си, движение, което в подобни случаи е признак на върховно неудоволствие.
Трите жени се върнаха назад и като доближиха Роландовата кула, Удард каза на другарките си:
— Не бива да поглеждаме и трите едновременно през прозорчето, за да не уплашим Кълчищната. Вие двете се престорете, че се молите пред молитвеника, а пък аз ще надзърна през отвора. Отшелницата ме познава малко. Ще ви кажа кога можете да дойдете.
И тя се доближи сама до прозорчето. Когато погледът й обходи вътрешността на килията, по чертите й се изписа дълбока жалост, веселото й, искрено лице промени внезапно цвета и изражението си, като че ли слънчевият лъч по него внезапно помръкна и го смени бледата луна. Очите й се овлажниха, устните й се сгърчиха, тя едва не заплака. После сложи пръст на устата си и направи знак на Майет да надзърне.
Майет се приближи на пръсти, няма, развълнувана, както се пристъпва до легло на умиращ.
Тъжна гледка се разкри наистина пред погледа на двете жени, застанали, без да смеят да помръднат или да си поемат дъх, пред решетъчното прозорче на Плъховата дупка.
Килията беше тясна, но дълга, с островръх свод. Вътрешността й напомняше голяма епископска митра. Върху голите плочи, които застилаха пода, беше седнала или по-скоро приклекнала една жена. Опряла брада на коленете си, тя ги бе обгърнала с ръце и ги притискаше силно към гърдите си. Както се бе сгушила в тъмната кълчищна риза, която падаше на широки дипли около тялото й, с дългите сиви коси, стигащи до краката й и покриващи лицето й, тя наподобяваше при пръв поглед странна геометрична фигура, изрязана на тъмния фон на килията — възчерен триъгълник, рязко разделен от идващата от прозорчето светлина на две половини: едната тъмна, другата осветена. Призрак, наполовина потънал в сянка, наполовина облян от светлина, като тия, които виждаме в сънищата или в причудливите скици на Гоя, бледи, застинали, зловещи, приклекнали върху нечий гроб или прислонили се до решетката на тъмница. Не беше нито жена, нито мъж, нито живо същество, нито определен предмет. А някакво очертание, видение, в което действителността се сливаше с фантастиката, както сянката се слива със светлината. Изпод спуснатите й до пода коси едва се различаваше строгият й мършав профил. Изпод ризата й едва се подаваха пръстите на единия й бос крак, сгърчени от студа върху заледените плочи. Човешкото тяло, което се долавяше смътно под траурната плащеница, караше зрителя да настръхва.
Тази сянка, която бе сякаш взидана в плочите, бе лишена от движение, мисъл, дихание. Загърната въпреки януарския студ само в тънка кълчищна риза, сгушена на голия гранитен под, без огън, в полумрака на килията, чието наведено прозорче пропускаше само ледения вятър и нито един слънчев лъч, тя изглеждаше недостъпна за страдание или дори за усещане, беше се сякаш вкаменила като килията си, вледенила като зимата. Ръцете й бяха сключени, очите — устремени в една точка. На пръв поглед бихте я взели за призрак, при по-внимателно вглеждане — за статуя.
Обаче от време на време посинелите й устни се полуотваряха от диханието й и потръпваха, но тъй
