Ако някое дете духне невнимателно зле разпаления фитил на фишек и той внезапно избухне в очите му, то едва ли би се уплашило повече, отколкото се уплаши Майет от въздействието на това име, прошушнато изневиделица в килията на сестра Гюдюл.
Отшелницата потрепера с цялото си тяло, изправи се на босите си крака и се спусна към прозорчето с толкова пламтящи очи, че Майет, Удард, Жервез и детето отстъпиха чак до парапета на кея.
Зловещото лице на отшелницата се долепи до решетката.
— О! — извика тя със страхотен кикот. — Египтянката ме вика.
Блуждаещият й поглед попадна случайно на една сцена, която се разиграваше на позорния стълб. Челото й се сгърчи в ужас, тя простря извън килията двете си костеливи ръце и се провикна с хъркащ глас:
— Ти ли си пак, египетска щерко! Ти ли ме викаш, крадло на деца! Ще ти дам да разбереш! Бъди проклета! Трижди проклета!
IV. ЕДНА СЪЛЗА ЗА КАПКА ВОДА
Тези думи послужиха, така да се каже, като съединително звено между двете сцени, развиващи се до този момент успоредно и едновременно, но всяка в своя театър — едната, която току-що описахме, в Плъховата дупка, и другата, за която ей сега ще прочетете, върху стълбата на позорния стълб. Свидетели на първата бяха само трите жени, с които читателят преди малко се запозна. Цялата навалица, която, както видяхме по-горе, се тълпеше на Гревския площад около позорния стълб и бесилката, имаше възможност да наблюдава втората.
Разбрала при появяването на четиримата сержанти, застанали от четирите страни на позорния стълб, че ще има някакво зрелище, очевидно не обесване, но все пак бичуване, рязане на уши или нещо подобно, тълпата беше нараснала толкова бързо, че четиримата пазители на реда, обсадени отблизо, се видяха принудени неведнъж да я „посвиват“, както се казваше тогава, размахвайки камшици или изтласквайки зрителите със задниците на конете си.
Свикнало да чака с часове публичните наказания, простолюдието не проявяваше особено голямо нетърпение. То се забавляваше, разглеждайки позорния стълб, не много сложно изобретение, съставено от един издялан куб, висок десетина стъпки, кух отвътре. Стръмна стълба от недялани камъни водеше на площадката горе, върху която бе закрепено, хоризонтално масивно дъбово колело. Връзваха наказания на колелото коленичил, със стегнати на гърба ръце. Дървена ос, привеждана в движение от скрипец, скрит във вътрешността на куба, въртеше колелото, което оставаше постоянно в хоризонтално положение, така че всички зрители на площада виждаха лицето на осъдения. Това именно значеше по онова време „въртене“ на престъпник.
Както виждате, позорният стълб на Гревския площад далеч не предлагаше на любопитните разнообразните забавления на позорния стълб при халите. Нито сложна архитектура, нито монументалност. Нямаше покрив с железен кръст, нямаше осмоъгълен фенер, нямаше тънки колонки, цъфнали в горната си част като капители с листи и цветя, нямаше водосточни тръби с химери и чудовища вместо зурлички, нямаше скеле, отрупано с резба, нямаше тънки скулптури, дълбоко изваяни в камъка.
Само четири голи стени, иззидани от пясъчник, две ниши и стърчащата до тях грозна каменна бесилка, хилава и неугледна.
За любителите на готическа архитектура тази трапеза би била съвсем оскъдна. Не бива обаче да забравяме, че нашите зяпльовци от средните векове не се интересуваха от архитектурни паметници и им беше все едно дали позорният стълб е красив, или не.
Най-сетне докараха осъдения, вързан за задните ритли на една каручка. Когато го качиха на площадката и го изложиха, омотан във въжа и ремъци върху колелото на позорния стълб, пред погледите на зрителите, струпани по площада, избухна невероятна буря от дюдюкания, смехове и ръкопляскания. Тълпата позна Квазимодо.
Беше действително той. Странна превратност на съдбата! Да бъде изложен на позорния стълб на същия площад, където предната вечер бе приветствуван, акламиран и единодушно провъзгласен за папа и принц на шутовете, съпровождан от египетския херцог, краля на тюните и императора на Галилея! Едно е сигурно, че сред цялата тази тълпа, като не изключваме и самия Квазимодо — едно след друго чествуван и подложен на гавра, — нямаше нито един човек, който би могъл да съпостави ясно тези два факта. Зрелището се нуждаеше от Гренгоар и неговата философия.
Не след дълго Мишел Ноаре, заклетият тръбач на негово величество краля, заповяда на безделниците да пазят тишина и прочете високо присъдата съгласно изричното поръчение на господин превото. После той се отдръпна-зад каручката заедно със своите хора, облечени в униформени ливреи.
Квазимодо стоеше невъзмутим. Дори веждите му не трепваха. Всякаква съпротива от негова страна бе осуетена от „силата и издръжливостта на въжата“, както гласеше тогава криминалното право, или, с други думи, ремъците и веригите се впиваха по всяка вероятност в тялото му. Впрочем тази традиция на арестите и затворите не се е загубила още и е съхранена грижливо под формата на белезници и между нас, цивилизованите, добросърдечни и човечни хора (като поставим в скоби гилотината и каторгата).
Квазимодо се беше оставил да го водят, бутат, носят, изкачват и връзват. На лицето му не личеше нищо друго освен диво или малоумно изумление. Знаеха, че е глух, но сега биха могли да го помислят и за сляп.
Накараха го да коленичи на хоризонталното колело — той не се възпротиви. Махнаха му ризата и горната дреха — той пак не се възпротиви. Омотаха го с нова система от ремъци и катарами — той позволи да го затягат и закопчават. Само пухтеше тежко от време на време, провесил глава като теле, което водят на заколение.
— Какъв тъпак! — каза Жеан Фроло Мелницата на приятеля си Робен Пуспен. (Както можеше да се очаква, двамата студенти бяха последвали осъдения.) Въобще не съзнава в какво положение е изпаднал, също като майски бръмбар, затворен в кутия!
Когато тълпата зърна разголената гърбица на Квазимодо, камилските му гърди и грапавите космати рамене, тя избухна в луд смях. Докато всичко живо се смееше, един набит мъжага, доста як на вид, облечен в ливреята на общинските служители, се изкачи на площадката и застана до наказания. Името му тутакси се разнесе сред тълпата. Метр Пиера Тортьорю, заклетият палач на Шатле.
Той постави най-напред в ъгъла на площадката един пясъчен часовник, запълнен в горната част с червен пясък, който се стичаше бавно в долната половина, махна двуцветната си горна дреха, взе в дясната си ръка тънък камшик с дълги бели, лъскави, възлесто оплетени ремъци, завършващи с металически кукички, а с лявата запретна небрежно ръкава на ризата си чак до мишницата.
През това време Жеан Фроло крещеше, вирнал високо над тълпата русата си къдрокоса глава (беше се качил за тази цел върху раменете на Робен Пуспен):
— Насам, госпожи и господа! Ей сега без отлагане ще почнат да шибат метр Квазимодо, звънаря на моя брат, жозаския архидякон. Елате да се полюбувате на един странен образец на източната архитектура: гърбът му същинско кубе, а краката му — извити колони!
Тълпата се превиваше от смях, особено дечурлигата.
Най-сетне изтезателят тронна с крак. Колелото се завъртя. Квазимодо залитна под въжата. Слисването, което се изписа внезапно на уродливото му лице, предизвика нов пристъп на смях около него.
Изведнъж в момента, когато при въртенето на колелото изкорубеният гръб на Квазимодо мина край метр Пиера, той вдигна ръка, тънките ремъци изсвистяха остро във въздуха като сноп змии и изплющяха яростно върху раменете на нещастника.
Квазимодо подскочи като събуден от сън. Най-сетне той почна да разбира. Сгърчи се във въжата. Мускулите на лицето му се разкривиха в страшна гримаса на болка и изненада. Но той дори не въздъхна. Отметна само глава назад, заклати я надясно, наляво, като бик ужилен от стършел в слабините.
Втори удар последва първия, после трети, после още един, още един, още. Колелото се въртеше непрекъснато, ударите се сипеха безспирно. Скоро бликна кръв и зашуртя на хиляди струйки по черните рамене на гърбавия. Тънките ремъци профучаваха във въздуха и пръскаха с кръв зрителите.
Поне привидно Квазимодо изпадна отново в първоначалната си апатия. Той се опита в първите минути безмълвно и без видимо външно усилие да разкъса въжата. Очите му кръвясаха, мускулите му се напрегнаха,
