на който тя край пътя ме чакаше сама, стърчи нащърбен днес, разкъртен от колите, които с громол вечер се връщат у дома. Тук лес е избуял, там минал суховеят. Къде е днес животът, доскоро тук кипял; и спомените в миг се пръсват и пилеят като студена пепел от огън догорял. Нима ни няма днес? Живяхме ли? Кога ли? Кой моя стон ще чуе сред тая глушина? Аз плача, а ветрец листата росни гали; и моят дом видя ме и пак не ме позна. Сега са други тук, където нас ни няма. Където ти си стъпвал, ще мине утре друг. Щом тук една мечта лелеели сме двама, защо да не мечтаят и други двама тук! Светът не почва с нас и няма с нас да свърши; едно са най-накрая и лоши, и добри. Летиш, но друг простор крилото ще прекърши; сънуваш, но сънят е по-къс от сън дори. Ще дойдат други, да, с души неопетнени, сред тоя кът, от слънце и щастие облян, да вкусят прелестта, която тук зове ни и любовта превръща в жадуван, светъл блян. Къде са нашите поля, реки, ливади? Ще радват друг, любима, лесът и този бряг. Ще дойдат други тук, разголени и млади, да осквернят вълните, ласкали твоя крак. Какво! Не сме ли се обичали, кажи ми! По цъфналите хълми с възторжени души не сме ли бродили по дъхави килими! Жестоката Природа от всичко ни лиши. Кажете, о, лози, ята във висините, гнезда, тръстики гъсти, дъбрави, брегове, нима и други тук така ще веселите? Нима гласът ви нежен и други ще зове? Как само внемлехме. Притихнали, с боязън следяхме всеки трепет в гласа неповторим, ловяхме смисъла, до днес недоизказан — изконните ви тайни поне да не смутим! Кажи ми, самота, о, чист простор, кажи ми, Природо, прислонена сред тоя пустош див, щом двамата заспим сред сенките незрими, тъй както спи в ковчега мъртвецът мълчалив, нима безчувствени вестта ще ви остави, че сме навеки в гроба, а с нас и любовта, и всичко ще цъфти и в мирните забави ще пее и танцува с усмивка на уста? Нима, съзрели ни да скитаме нехайни — два призрака — сред урви, горички и скали, не ще ни кажете една от тия тайни, които всеки с близък човек ще сподели? Нима без капка жал за времето умряло ще гледате как — сенки — отново тук вървим и тя ме води пак, прегърнала ме вяло, към някой извор, плачещ със стон неутешим? И ако някой път за свойта страст гореща приют и други найдат сред злачните листа, не ще ли чуват там — и те! — при всяка среща: — Спомнете си, о, живи, за мъртвите в пръстта! За твърде кратко Бог поля, реки, морави и езера ни дава, и свод необозрим, и глухите скали, и мрачните дъбрави — любов, мечти, надежди под тях да прислоним. А после взема ги. И духва той свещта ни. И нашата заслона потапя в мрачина. И казва на дола, люлял ни в свойте длани, да заличи следите и наште имена.
