Скръбта на Олимпио

Виктор ЮгоСкръбта на Олимпио

Не беше сводът блед, ни гаснеха полята;
не, слънчевият ден обагряше с позлата
                                бездънния простор,
струеше сладък лъх над злачната поляна
и той не вярваше, с душа от кръв обляна,
                                на своя смаян взор.

Сияйна есен бе; горички зажълтели
по голите бърда се мяркаха и трели
                                под свода озлатен
ехтяха — птиците, от Бога вдъхновени,
навярно славеха със свойте кантилени
                                отрудения ден.

Реши да види пак дали все тъй под бряста е
колибата — приют на скъпото им щастие,
                                потока с ромон глух,
любовните гнезда сред гъстата дъбрава,
където вкусваше с целувките забрава
                                смутеният им дух.

Потърси той дома сред плодната градина,
алеята, зида, в решетката старинна
                                опря посърнал лик;
вървеше блед, листа под стъпките хрущяха,
зад всеки ствол, уви, подобно сянка плаха
                                стаен бе мъртъв миг.

Дочу ветреца той в горичката позната,
от който всичко в нас потръпва и в душата
                                се буди любовта —
и който и дъба, и розата поклаща,
самият той душа, душа животрептяща
                                на хиляди неща.

В безлюдната гора листата под нозете
се мъчеха сами да полетят, но сетне
                                се връщаха от път.
Тъй често, литнали — към нова светла вис ли? —
с прекършени крила и скръбните ни мисли
                                сред локва кръв лежат.

Той дълго гледа как — прекрасни, все по-редки —
Природата навред разстила нови гледки,
                                и чезнеше в мечти;
небето горе бе лице заруменяло,
а езерото тук — вълшебно огледало,
                                чу ручей да шурти.

Припомни си, уви, за времето щастливо,
не влезе — над зида наднича боязливо
                                като скиталец клет;
цял ден се скита сам. Но ето, мрак припадна,
а неговата гръд бе гробница прохладна,
                                и прокънтя навред:

„О, скръб! Как искам аз да разбера в съсъда
кипи ли още вино, или с разбита гръд
на мъртвата любов свидетел ням ще бъда,
погребана навеки сред тоя дивен кът.

Как бързо се менят и се рушат нещата!
Природо ведрочела, забравяш всичко ти!
И късаш нишките, обвързали сърцата —
о, тайнствените нишки на нашите мечти.

Съборено лежи дървото с двете букви.
Домът ни от шубраци не можеш го откри.
И розите — и те са стъпкани, че тук ви
посрещат с глъч дечица, улисани в игри.

Зазидана мълчи чешмата; свежа, млада
тук пиеше тя жадно с ожурено лице,
направо гребваше вода — като наяда —
и ронеше се бисер от нейните ръце.

Изровения път с паваж са го застлали.
А в пясъка личаха следите и от тях
бе доста весело: до мойте натежали
две стъпчици припрени — същински ситен смях.

И камъкът, забит от векове в тревите,