Клетниците

Козет.

— Ах, какво щастие! — извика Козет. — Не смеех вече да ти заговоря. Ще отидем при господин Жан, нали?

— При баща ти, Козет. Сега повече от когато и да било той е твой баща. Ти ми бе казала, че изобщо не си получавала писмото, което ти пратих по Гаврош. То е попаднало в ръцете на баща ти. Той е дошъл на барикадата, за да спаси мене, неблагодарника! О, Козет, след като години наред е бил твой покровител, той е станал и мой спасител. Сега ще го приберем, ще го вземем с нас и никога вече няма да се разделяме с него!

ГЛАВА XLНОЩ, ЗАД КОЯТО ПРОСВЕТВА ДЕН

При потропването на вратата Жан Валжан трепна.

— Влезте — едва чуто каза той.

На прага застанаха Мариус и Козет. Козет се втурна в стаята. Мариус остана на вратата.

— Козет! — извика Жан Валжан и се изправи мъртвешки блед с озарени от луда радост очи.

Задавена от вълнение, Козет падна в прегръдките му.

— Татко!

Дълбоко покъртен Жан Валжан се запъна:

— Козет! Вие! Ти ли си? Боже, нима е възможно? Нима ми прощаваш?

Задавен от ридания, Мариус пристъпи напред и промълви:

— Татко!

— И вие ли ми прощавате? Благодаря ви — промълви Жан Валжан.

Козет приседна до стареца, отметна белите му коси и го целуна по челото. Жан Валжан не се противеше, загубил ума и дума от радостно вълнение. Козет го галеше двойно по-нежно, сякаш за да изкупи вината на Мариус.

— Колко глупави сме ние хората — шепнеше клетникът. — Въобразявах си, че никога повече няма да я видя. Тъкмо когато влизахте, си казвах: „Край. Ето рокличката й, никога вече няма да видя Козет. Аз съм злочестник!“ Какъв безумец съм бил! Ето старецът вижда отново своята мъничка Козет. Ах, колко бях нещастен!

А Козет го мъмреше на свой ред:

— Колко беше лошо от ваша страна да ни изоставите! Къде бяхте изчезнали? Защо отсъствахте така дълго? Защо не ни се обадихте?

— Важното е, че сте при мене. Значи ми прощавате, господин Понмерси?

— Чуваш ли, Козет, той ми иска прошка! А нали знаеш какво е сторил за мене? Спасил е живота ми! Дари ми тебе! А какво направи със себе си? Пожертвува се, за да не помрачи щастието ни! Ето какъв човек е той. Барикадата, вонящият канал, опасното пропадане, той е минал през всичко това заради тебе, Козет! Заради мене, неблагодарника! Този човек е светец!

— Тихо! Тихо! — прошепна Жан Валжан. — Има ли нужда да се казват тия неща?

— Но защо не ни казахте всичко това? Защо под предлог, че казвате истината, само се очернихте, а не я казахте открай докрай? Защо премълчахте, че сте бил господин Мадлен, че сте спасили живота на Жавер, че сте спасили мене?

— Защото мислех, че трябва да си отида от живота ви. Ако знаехте историята с клоаката, щяхте да ме задържите край себе си. Затова премълчах.

— Господи! Като си помисля, че по една случайност научих всичко това! Но сега край. Вземаме ви с нас. Вие сте неин и мой баща. Утре няма да бъдете вече в тази къща.

— Утре наистина няма да бъда тук, но няма да бъда и с вас.

— Какво искате да кажете? — извика Мариус.

— Този път колата чака долу — добави Козет. — Отмъквам ви — и тя понечи да вдигне стареца на ръце. — Ще дойдете с нас! Колко хубаво ще бъде! Аз ще правя каквото кажете, но и вие ще ми се покорявате напълно.

Жан Валжан я слушаше, без да чува думите й. Долавяше само музиката, а не смисъла им.

— Вярно, че няма нищо по-хубаво от това да живеем заедно. Ще се разхождам с Козет, ще я виждам още от зори, само че…

Козет взе ръцете му в своите и възкликна:

— Но ръцете ви са още по-студени! Да не сте болен? Боли ли ви нещо?

— Нищо ми няма, само че…

— Само че какво?

— Няма да ме бъде за дълго…

— Какво искате да кажете?

— Това няма значение. Говори ми, Козет, искам да чувам гласа ти.

Мариус гледаше стареца, вкаменен от ужас. Козет изпищя:

— Татко! Скъпи татко! Искам да живеете! Искам, чувате ли?

— Да, да, не ми позволявай да умра… Може би ще ти се подчиня. Чувствах се в предсмъртния си час, но сега ми се струва, че се възраждам. Но не е страшно да умреш. Страшно е да не живееш.

Гърдите му внезапно хлътнаха, главата му клюмна. Козет хълцаше и напразно се мъчеше да му каже нещо.

— Татко, не ни напускайте! Възможно ли е да ви намерим, за да ви загубим отново?

Жан Валжан западаше с всеки изминат миг. Все повече се приближаваше до черния хоризонт. Дишаше на пресекулки и сегиз-тогиз хъркаше. Краката му се бяха вцепенили напълно, но докато тялото му чезнеше, душевното му величие все по-ярко се изписваше на челото му. Той се усмихваше. Животът му замираше, но погледът му сияеше. Той им кимна да се доближат.

— О, колко е хубаво да умреш така! Обичам ви много! Знаех, ти също обичаш стария си татко, Козет. Живейте щастливо, деца. Поплачете за мене, но не много. Сега настъпи момента, мила Козет, да ти кажа името на майка ти. Тя се казваше Фантин. Много изстрада. Беше толкова нещастна, колкото ти си щастлива и лудо те обичаше. Произнасяй името й на колене. Отивам си. Сещайте се понякога за мен, клетника. Не по моя вина не те виждах напоследък, Козет. Напротив, сърцето ми се късаше. Подайте ми милите си главици.

Мариус и Козет паднаха слисани на колене, задавени от ридания, опрели глави на ръцете му. Те бяха вече сковани от царствения покой на смъртта.

Когато се изправиха, той беше паднал по гръб, осветен от двата свещника, обърнал лице към небето. То бе беззвездно.

,

Информация за текста

© 1985 Лилия Сталева, превод от френски

Victor Hugo

Les Miserables, 1862

Сканиране и разпознаване: unicode, 2007

Редакция: tanyaberb, 2008

Публикация:

Издателство „Отечество“, София, 1985

Victor Hugo. Les Miserables

Nelson Editeurs. Paris