— Да.
— Естествено, то не е загадка, нали ви го написах… Тенар — …дие.
— Какво?
— Тенардие. Вие сте и работникът Жондрет, артистът Фабанту, поетът Жанфло, испанецът дон Алварес и дори леля Бализар и сте имали хан в Монфермей.
— Отричам.
— И сте жалък просяк. На, дръжте! — и той запрати в лицето му една петстотинфранкова банкнота.
— Благодаря! Извинете! Петстотин франка! — заекна лицето. После със свойствената му способност да се приспособява към всяко положение мъжът каза:
— Така е. Да не се притесняваме повече.
И с дяволска сръчност смъкна непознатото си лице, както се сваля шапка. Очите му пламнаха и пак се появи острият му профил на хищник. Тенардие беше страшно изненадан. Читателят си спомня, че макар и негов съсед, Тенардие никога не беше виждал Мариус, само беше чувал от дъщерите си за него. Що за човек беше този младеж, който изобличаваше мошениците като съдия и им плащаше като жертва?
Името Понмерси също не му говореше нищо, защото при Ватерло той бе чул само последните срички: „мерси“, а той изпитваше презрение към всяка признателност, особено когато не е подплатена с пари.
Между другото, както читателят навярно се досеща, той се бе добрал до някои факти, а благодарение на проницателността си се бе догадил кой можеше да бъде човекът, когото бе срещнал в Големия канал. Бе уверен, че разговорът му с Мариус още не беше започнал.
Мариус стоеше замислен. Чувствуваше се унижен, че героичният му баща е задължен на такъв жалък мошеник. Но все пак беше доволен, че най-сетне щеше да се разплати със спасителя на баща си. А може би щеше да узнае нещо за богатството на Козет, въпрос, който истински го вълнуваше. Тенардие може би все пак знаеше нещо.
— Казах името ви — започна младежът, — а сега ще кажа и знаменитата ви тайна. Жан Валжан наистина е крадец и убиец. Крадец, защото е обрал богатия индустриалец господин Мадлен и убиец, защото уби полицейският инспектор Жавер. Уби го с пистолет и аз лично присъствах на това.
Тенардие го изгледа тържествуващ, но скоро на лицето му пак се появи раболепна усмивка. Той се задоволи само да каже:
— На погрешен път сте, господин барон.
— Как? Нима можете да оспорите тези факти?
— Това са измислици. Не обичам да обвиняват несправедливо хората. Жан Валжан съвсем не е обрал господин Мадлен, нито е убил инспектора Жавер.
— Как така?
— Поради две причини.
— Но кои? Говорете!
— Ето първата. Той не е обрал господин Мадлен, защото самият той, Жан Валжан, е господин Мадлен.
— Какви ги дрънкате?
— Второ, той не е убил Жавер, понеже самият Жавер е убил Жавер.
— Какво искате да кажете?
— Че Жавер се е самоубил.
— Докажете! — извика извън себе си Мариус.
— Веднага. Аз си нося винаги доказателствата.
И той измъкна от джоба си два вестника. Читателят си спомня, че случаят с кмета на Монтрьой-сюр-Мер беше на времето голяма сензация. „Драпо блан“ от 25 юли 1823 година недвусмислено установяваше, че Жан Валжан и господин Мадлен са едно и също лице. Във втория вестник бе поместено съобщението за самоубийството на инспектора Жавер, намерен удавен във Сена. В съобщението се добавяше, че доблестният полицай се бил вмъкнал в барикадата на улица Шанврьори, бил пленен там и дължал живота си на никакъв въстаник, който вместо да пръсне черена му, стрелял във въздуха.
Мариус прочете двете съобщения и неволно възкликна радостно:
— Но в такъв случай този клетник е възхитителен! Цялото това състояние е било негово! Та той е бил провидение за цяла местност! Спасител на Жавер! Та той е герой! Светец!
— Нито е светец, нито е герой — заяви Тенардие, — а крадец и убиец.
Тези две отвратителни думи заляха Мариус като студен душ.
— Жан Валжан не е обрал господин Мадлен, но все пак е крадец и не е убил Жавер, но все пак е убиец.
— Да не би да говорите за онази жалка кражба преди четиридесет години, изкупена с цял живот самоотрицание и добродетел?
— Казах убийство и кражба и повтарям, че става дума за съвсем пресни престъпления. Ще ви кажа всичко и предоставям възнаграждението на вашата щедрост. Трябва да отида в Америка и затова се обръщам към вас, който имате всичко, а не към него, който няма нищо. Разрешете да седна, уморен съм.
Мариус му кимна.
Тенардие преметна удобно крак въз крак и започна:
— На 6 юни 1832 година в деня на метежа някакъв човек се намираше в Главния канал, на мястото, където той се излива в Сена близо до Моста на Инвалидите.
Мариус наостри уши.
— Този човек беше превърнал клоаката в свой дом, защото бе принуден да се крие и се беше снабдил с ключа на решетката при отвора. Към осем часа вечерта той долови шум в канала. При бледата светлина, която струеше от решетката той забеляза бившия каторжник, който влачеше на гърба си труп. Мъчно можеш да бъдеш уловен по-неопровержимо на местопрестъплението. Каторжникът се канеше да хвърли трупа в реката. Само се чудя как се бе измъкнал жив от едно пропадане, където аз щях да се удавя. Каторжникът беше мъж с чудовищна сила. Притежателят на ключа не можеше да му откаже да го пусне, но без убиецът да разбере, той успя да откъсне от сюртука на убития въстаник едно парче. Веществено доказателство, нали разбирате? Притежателят на ключа, ви говори в този момент, Жан Валжан носеше трупа, а парчето от сюртука…
Тенардие измъкна от джоба си къс черно сукно, цялото в тъмни петна от кръв.
Мариус се изправи блед, задъхан, вперил очи в парчето плат. Той отстъпи няколко крачки, отвори стенния долап зад себе си и извика:
— Младежът бях аз, а ето ви и сюртука!
Парчето прилепна точно на съдраното място. Мариус се изправи цял тръпнещ, но сияещ. Той бръкна в джоба си, извади шепа банкноти и ги навря в ръцете на Тенардие.
— Вие сте подлец, лъжец и клеветник, дойдохте да очерните този човек, а го оправдахте! Вие сте крадец и убиец! Аз лично ви видях в бърлогата ви. Ето ви десет хиляди франка, мошенико! Ах, мръсен нехранимайко! Ватерло ви покровителства! Махайте се! Изпарявайте се! Заминете още утре с дъщеря си в Америка! Жена ви е мъртва, отвратителни лъжецо! Идете да безчинствате другаде!
Тенардие беше поразен от гръм, но безкрайно доволен. Нямаше да му е приятно, ако разполагаше с гръмоотвод срещу подобна гръмотевица.
Нека приключим с тази тъмна особа. Той наистина замина с дъщеря си за Америка, но и там си остана същият, какъвто бе в Европа. С парите на Мариус стана търговец на роби.
Щом мошеникът излезе, Мариус изтича в градината при Козет.
— Козет! Ела бързо! Баск, извикайте файтон! Боже мой! Той ми спасил живота! Да не губим нито минута!
Козет помисли, че Мариус е полудял, но се подчини.
— Ах, Козет, аз съм окаяник!
Мариус не беше на себе си. Той почваше да отгатва неизразимото мрачно величие на Жан Валжан. Пред него се възправяше невиждана добродетел. Каторжникът се преобразяваше в светец.
Файтонът спря пред вратата км.
— Кочияш, карайте бързо на улица Ом Арме номер седем! — извика Мариус и се метна в него заедно с
