да не извърша фалшификация, за да не дам повод да анулират брака ви, за да не бъда принуден да го подпиша.
— Какво означава това?
— Това означава, че съм бил на каторга. Деветнадесет години. За кражба. В настоящия час аз съм избягал каторжник.
Колкото и да искаше да не вярва на този факт, Мариус трябваше да повярва. Той изтръпна от страшно подозрение.
— Кажете ми всичко! Вие ли сте баща на Козет?
— Трябва да ми вярвате по този въпрос, господине. Бог ми е свидетел, че не съм. Аз съм селянин от Фаврол. Наричам се Жан Валжан. Не съм никакъв на Козет, успокойте се.
— Кой може да ми го докаже?
— Аз, щом ви давам думата си.
— Вярвам ви — промълви Мариус.
— Какво съм аз за Козет? — продължи Жан Валжан. — Случаен минувач. Преди десет години не знаех, че тя съществува. Обичам я, не отричам. Тя беше сираче. Без баща и без майка. Имаше нужда от мене. Децата са така беззащитни, че първият срещнат им става закрилник. Днес Козет излиза от моя живот. Аз не мога да сторя повече нищо за нея. Колкото до парите, не се съмнявайте. Те ми бяха оставени на съхранение. Връщам повереното. Не ме разпитвайте. В желанието си да бъда почтен докрай, разкривам ви кой съм.
Мариус беше толкова смаян, че едва ли не го упрекна за искреността му.
— Но защо ми казвате всичко това? Защо не запазихте тайната за себе си? Нито сте изобличен, нито ви гонят. Защо направихте с толкова леко сърце подобно признание? Поради каква друга причина?
— Поради каква причина ли? — поде Жан Валжан с глух глас. — Защо наистина каторжникът идва и казва: „Аз съм каторжник!“ Причината може да ви изглежда необяснима. Просто от почтеност. Моето нещастие е, че сърцето ми е омотано в здрави нишки. Ако можех да ги разкъсам, достатъчно беше да замина. Виждам ви щастливи и си отивам. Но аз не мога да живея далеч от Козет. Тогава си казах: „Аз съм клетник, изхвърлен от обществото. Излишен съм във всяко семейство. Козет има дом, изпълнен с радост. Нямам право да вляза в него.“ Можех, вярно, да излъжа всички ви, да премълча, да си остана господин Фошльован. Докато беше за нейно добро, мълчах и лъгах, но сега ще бъде само за мое добро и затова не бива да го правя. Питате какво ме принуждава да говоря. Съвестта ми. А колко бе лесно да си мълча! Ако бях скрил истинското си аз, всичко щеше да бъде наред, освен душата ми. Щях да бъда тъма сред вашия светъл ден, да въведа каторгата във вашето огнище, да сядам на масата с мисълта, че бихте ме изгонили, ако знаехте кой съм. Не ви ли побиват тръпки? Тогава щях да бъда най-престъпният човек, докато сега съм само най-злочестият. Всеки ден щях да бъда принуден да лъжа! Всеки ден моите най-любими същества щяха да участвуват в моя позор! Лесно ли ви се вижда? И защо? За да бъда щастлив? Нима имам право? Аз съм изхвърлен от живота, господине.
Жан Валжан млъкна. Мариус беше поразен.
След малко Жан Валжан добави с покъртителен тон:
— Колкото и странно да ви изглежда, аз съм честен човек. Очерняйки се във вашите очи, аз се издигам в моите собствени. Ето защо дойдох да ви разкрия всичко това. С леко сърце, както казахте вие.
Той си пое с мъка дъх и завърши:
— Някога, за да живея, откраднах един хляб. Не желая, за да живея днес, да открадна едно име. Сега вече изпитвам огромно облекчение. Представете си за миг обратното. Аз не казвам нищо, ставам член от семейството ви, придружавам жена ви в разходките й и един прекрасен ден, както си стоим заедно, чувате вик: „Жан Валжан!“ и зловещата ръка на полицията се подава от сянката и сваля внезапно моята маска.
Мариус стана, изтръпнал от ужас.
Жан Валжан продължи:
— Виждате, че бях прав. Пред вас стои истински клетник, господине.
Мариус прекоси салона и стисна ръката на Жан Валжан. Тя беше ледена и висеше безводно.
— Дядо ми има приятели, ще ви издействува помилване.
— Аз имам нужда само от едно помилване, което изхожда от моята съвест.
— Бедната Козет! — възкликна Мариус. — Когато узнае…
При тези думи Жан Валжан се разтрепера цял.
— Как не се сетих! Вие естествено ще кажете на Козет. Силите на човека стигат за едно, а не му стигат за друго. Заклевам ви, господине, умолявам ви от все сърце, дайте ми най-святата си дума, че няма да й кажете нищо. Не стига ли, че го знаете вие? Аз ви признах всичко по свой личен почин, без никой да ме принуждава. В състояние съм да кажа на цял свят, на всичко живо, все ми е едно. Но тя, тя няма представа за тия работи, ще се ужаси. Каторжник! Ще трябва да й се обяснява, да й се каже: „Това е човек, който е бил осъден на каторжна работа.“ Тя видя веднъж, като минаваха оковани затворници. „О, боже!“
И Жан Валжан се строполи върху едно кресло и скри лице в дланите си. Раменете му се тресяха и макар че не се чуваха ридания, явно беше, че плаче. Беззвучни, страшни ридания.
После обърна към Мариус заляното си в сълзи лице и прошепна така тихо, сякаш гласът му идеше от бездънни дълбини:
— О, как бих желал да умра!
— Успокойте се — каза Мариус, — ще запазя тайната ви само за себе си.
Той не беше толкова разстроен, колкото би могло да се очаква. Принуден в продължение само на един час да свикне с неочакваната истина, той постепенно започна да вижда господин Фошльован като каторжник и осъзнавайки тази жестока действителност, си даде сметка, без особено сътресение колко дълбока пропаст го дели от този човек.
— Не мога да не заговоря за повереното ви имущество, което вие така достойно и добросъвестно предадохте. Това е проява на честност. Справедливо е да получите известно възнаграждение. Определете сам сумата.
— Благодаря ви, господине — отвърна Жан Валжан кротко.
Той се замисли и добави:
— Сега, след като знаете всичко, смятате ли, господине, че не трябва повече да я виждам?
— Така би било най-добре — отвърна Мариус.
— Да не я видя вече! — промълви задавено Жан Валжан и се запъти към вратата.
Той я открехна, после се обърна отново към младежа. Беше вече не само блед, но пръстеносив. В сухите му очи гореше трагичен пламък.
— Вижте, господине, ако нямате нищо против, ще идвам да я виждам. Ако не държех на това, бих заминал и нямаше да ви призная всичко това. Понеже желаех да остана там, където е Козет, и да продължавам да я виждам, ви казах честно всичко. Нали следите мисълта ми? Девет години живях непрекъснато с нея. Бях като неин баща, а тя бе моето дете. Ако не ви се зловиди, ще идвам от време на време да я виждам. Няма да оставам дълго. Кажете да ме приемат в долната стая. Ще идвам например вечер, на здрачаване.
— Ще идвате всяка вечер и Козет ще ви чака — заяви студено Мариус.
ГЛАВА XXXII
ВЪПРОСИТЕЛНИ В РАЗКРИТАТА ТАЙНА
Мариус беше дълбоко разстроен. Едва сега си обясняваше отчуждението, което винаги беше изпитвал към човека, с когото живееше Козет. Той криеше нещо загадъчно. Загадката се беше оказала най-срамно петно: каторга.
Да откриеш внезапно такава тайна, тъкмо когато си най-щастлив все едно да зърнеш скорпион в гнездо на гургулици.
Нима щастието му щеше занапред да бъде обречено на това съседство? Нима той неизбежно трябваше да приеме този човек? Нима оженвайки се за Козет, той се бе свързал и с каторжника?
Старата му отчужденост към господин Фошльован, превърнал се в Жан Валжан, сега беше примесена с отвращение.
