през клоаката на такова дълго разстояние. Невероятна саможертва!
Кой беше този човек? Кой?
Именно него търсеше Мариус.
Защо полицаят не бе обадил за случилото се? Дали спасителя на Мариус бе успял да му се изплъзне? Дали не бе подкупил агента? Но защо не се явяваше при Мариус, който му беше така задължен? Защо се отказваше не само от парично възнаграждение, но и от дължимата му признателност? Що за човек беше?
Портиерът единствен беше забелязал този човек. Той заяви:
— Човекът беше ужасен.
Надявайки се, че кървавите му дрехи ще помогнат при издирването, Мариус ги запази. Разглеждайки ги, забеляза, че едно парче от сюртука липсваше.
Една вечер Мариус заговори за това странно приключение пред Жан Валжан и Козет. Студеното лице на господин Фошльован го раздразни и той извика възбудено:
— Какъвто и да е бил този човек, той прояви високо благородство. Притече ми се на помощ като ангел —хранител. Хвърлил се в разгара на боя, грабнал ме е, отворил клоаката и ме е влачил през нея! Изминал е над левга и половина в ужасните подземни галерии. Над левга и половина в смрадната клоака, при това с труп на гърба! И с каква цел? За да спаси един умиращ. Той си е казал: „В него все още мъждука искрица живот. Ще рискувам собственото си съществуване заради тази искрица!“ И той не веднъж, а двадесет пъти е изложил на опасност собствения си живот. Всяка крачка е била премеждие. Ах, ако тези шестстотин хиляди франка бяха мои…
— Те са ваши — прекъсна го Жан Валжан.
— Бих ги дал всичките, за да открия този човек!
Жан Валжан не отрони нито дума.
ГЛАВА XXVII
16 ФЕВРУАРИ 1833 ГОДИНА
Нощта на 16 срещу 17 февруари беше благословена нощ. Небето се беше разтворило дружелюбно над мрака. Беше сватбената нощ на Мариус и Козет.
Сватбените обичаи през 1833 година се отличаваха от днешните. По онова време, колкото и да ви се вижда странно, хората смятаха, че сватбата е патриархално тържество и сливането на двете младежки съдби трябва да стане под домашния покрив. Затова хората се женеха по домовете си.
И тъй, съгласно тази остаряла мода, сватбата стана в дома на господин Жилнорман.
16 февруари се падна точно в последния ден на карнавала. Колебания и скрупули от страна на леля Жилнорман.
— В последния ден на карнавала! — възкликна дядото. — Че какво по-хубаво от това? Една поговорка гласи:
Няколко дни преди деня, определен за женитбата, с Жан Валжан се случи неприятност. Премаза палеца на дясната си ръка. Раната не беше сериозна и той не позволи на никого да се занимава с нея, но се принуди да я бинтова и да закрепи неподвижно ръката си, така че не можа да сложи подписа си под брачното свидетелство. Господин Жилнорман като втори настойник на Козет изпълни вместо него това задължение.
След церемонията в кметството сватбените карети се насочиха към църквата. Булевардът беше задръстен от коли с маскирани хора. В първата карета бяха седнали госпожица и господин Жилнорман, Козет и Жан Валжан. Съгласно обичая, Мариус беше все още разделен от Козет и седеше във втората карета.
По едно време сватбената карета с Козет и Жан Валжан се случи точно срещу една кола, отрупана с маски. Рояк Арлекиновци и Колумбини, натруфени с перуки и шутовски очила, безформен грозд от маскирани мъже и жени се спря от лявата страна на булеварда, докато сватбената карета се спря за малко вдясно, тъй като движението беше задръстено.
— Я, гледай, сватба! — каза една маска.
Започна страшна престрелка с шеги и закачки между маските и тълпата, струпала се от двете страни на булеварда.
Междувременно двама маскирани от същата кола поведоха тихо разговор. Думите им се губеха в общата врява. Бяха облечени като стар испанец и млада търговка от халите.
Ще ви предам диалога им.
— Виждаш ли оня старик?
— Кой старик?
— Оня там в първата сватбарска таратайка.
— Дето си е вързал ръката с черна превръзка?
— Точно той. Сигурен съм, че го познавам.
— Въобразяваш си.
— Да ми изсъхне езикът и да ми отрежат главата, ако не познавам този дъртак. Можеш ли да зърнеш младоженката, ако се наведеш?
— Не.
— Постарай се да видиш младоженката. Но какво ли търси този дядка на сватбата?
— Каквото и ние.
— Слушай! Ще слезеш от колата и ще проследиш сватбарите.
— Не мога да сляза, нали съм наета за целия ден.
— Тю да се не види!
— Ако сляза, първият срещнат инспектор ще ме арестува. Днес съм на служба при фараоните.
— Все едно. Този старик ми дойде до гуша. Трябва да знам къде отиват и що за стока са. Щом се вози в първата кола, значи е бащата на младоженката.
— Какво ми влиза в работата?
— Трябва да разбереш къде ще отидат сватбарите.
— Много лесно ти се вижда. Да намериш сватбари, минали в последния ден на карнавала! Все едно игла в купа сено! Търси, ако си нямаш работа.
— Тъй или иначе трябва да го направиш, разбираш ли, Азелма?
ГЛАВА XXVIII
ЖАН ВАЛЖАН Е ВСЕ ОЩЕ С ПРЕВЪРЗАНА РЪКА
Козет беше блестяща и затрогваща в кметството и църквата. Над фуста от бяла тафта се диплеше роклята й от белгийска дантела. Тя носеше огърлица от перли, а на главата — традиционното портокалово венче. Сияйна невинност и чистота. Дядото я водеше, тъй като Жан Валжан не можеше да стори това с превързаната си ръка.
Когато всички формалности свършиха, когато казаха пред кмета и свещеника всички полагаеми се „да“ и размениха пръстените си, на връщане в къщи двамата млади се качиха в първата карета.
— Вярно ли е? Вече нося твоето име! — прошепна Козет.
Двете млади същества бяха извън себе си от радост. Цялата изживяна мъка се беше превърнала в опиянение. Струваше им се, че безсънните нощи, тревогите, сълзите правеха още по-чаровен този дивен час. Миналата горест окръжаваше като с ореол сегашното им щастие.
Те си шепнеха тихичко:
— Ще отидем да видим нашата градина на улица Плюме.
После се прибраха в дома на господин Жилнорман. Навсякъде цветя. Поканили бяха много стари
