приятели на семейство Жилнорман. Всички ухажваха Козет и се надпреварваха да я наричат „госпожа баронесо“.
Козет никога не се беше държала така нежно с Жан Валжан. Когато се обръщаше към него, в гласа й звучаха гальовните нотки от детските й години. Трапезата искреше с празничната си наредба. Три цигулки и една флейта свиреха в преддверието.
— Доволен ли сте, татко? — попита Козет.
— Естествено, доволен съм — отвърна Жан Валжан.
— Усмихнете се тогава!
Жан Валжан се усмихна.
След няколко минути съобщиха, че вечерята е готова. Поканените, начело с господин Жилнорман, който беше уловил Козет подръка, се наредиха около масата. Вдясно и вляво от младоженката бяха поставени две големи кресла — едното за господин Жилнорман, другото — за Жан Валжан. То остана празно.
Потърсиха с очи „господин Фошльован“. Никъде не се виждаше. Попитаха прислужника.
Той отговори, че господин Фошльован го помолил да го извини. Тъй като ръката го боляла, нямало да може да вечеря с младоженците. Щял да дойде при тях на другата сутрин.
Празното кресло помрачи за миг сватбеното пиршество. Но дядото беше в такова настроение, че стигаше и за двама. Той заяви, че господин Фошльован е сторил добре, че се е оттеглил да си почине, но раната не е сериозна и няма нищо страшно. Това изявление беше достатъчно. Козет и Мариус изживяваха сега егоистичните мигове, когато човек е чувствителен само за собственото си щастие. Пък и господин Жилнорман има едно щастливо хрумване. Той накара Мариус да седне в празното кресло до Козет:
— Няма нищо нередно: Щастливец до Щастливка.
Цялата маса започна да ръкопляска. Мариус седна до Козет и в края на краищата тя се оказа по- доволна, че е станало тъй. Можеше ли да съжалява за Жан Валжан, щом Мариус го замести?
ГЛАВА XXIX
НЕРАЗДЕЛНОТО
Къде изчезна Жан Валжан?
Почти веднага след като се бе усмихнал по заповед на Козет, той стана и излезе в антрето, без да го забележат, защото никой не се занимаваше с него. Жан Валжан показа на прислужника превързаната си ръка, обясни му какво да каже и напусна дома.
Той постоя малко на улицата под ярко осветените прозорци, заслушан в неясната радостна глъчка. Сред веселия шум до него долетя нежният гласец на Козет.
Мина бавно по улиците, по които бе минавал с Козет, идвайки у Мариус. Прибра се у дома си. Апартаментът беше празен. Тусен се бе заселила при Козет като камериерка. Влезе в стаята на Козет. Тя беше отнесла със себе си всички пленителни момински дреболии. Бяха останали само тежките мебели и четирите голи стени.
Жан Валжан обходи стаите. Той махна превръзката от ръката си. Тя сякаш не го болеше вече. Приближи се до своето легло и очите му се спряха на малкото куфарче върху нотната му масичка. Извади едно ключе от джоба си и го отвори. Бавно раздипли дрехите, с които Козет бе напуснала Монфермей преди десет години. Малката черна рокличка, черната забрадка, здравите детски обувки, топлото плюшено елече, престилката с джобчета, вълнените чорапи. Жан Валжан беше занесъл за нея тия дрешки в Монфермей. Той ги нареди една по една върху леглото. Дълбоко замислен, клетникът се връщаше към миналото. Спомняше си Монфермейската гора. Прекосили я бяха заедно с Козет. Спомняше си ясно зимния ден, голите дървета, храстите без птички, небето без слънце. Но въпреки всичко, колко хубаво беше тогава! Тя беше ей такава мъничка и държеше голямата си кукла в ръце. Нямаше никого другиго на света освен него.
Жан Валжан отпусна благородната си побеляла глава на леглото, старото му твърдо сърце трепна, той зарови лице в дрешките на Козет и ако някой минеше по стълбите в този миг, щеше да чуе бурните му ридания.
ГЛАВА XXX
БУДНА СЪВЕСТ
И пак се поднови някогашната жестока борба, на която бяхме свидетели неведнъж. Колко пъти видяхме Жан Валжан в отчаяна схватка със собствената си съвест, борещ се до изнемога!
Нечуван двубой! Колко пъти неговата жадуваща за правда съвест го бе поваляла на земята! Колко пъти неумолимата истина беше притискала с коляно гърдите му! Колко пъти, сломен от нейната светлина, бе молил за пощада! Колко пъти след някой съмнителен довод, подсказан му от себелюбието, той бе чувал в ухото си гневния глас на своята съвест. Колко пъти се бе изправял окървавен, изранен, смазан, но просветлен, с отчаяно сърце, но спокойна съвест и макар победен, се чувствуваше победител!
Тази нощ обаче Жан Валжан чувствуваше, че му предстои последният, най-страшен двубой. Той трябваше да разреши един мъчителен проблем. Беше стигнал до последното съдбоносно пресичане на доброто и злото. Гибелен кръстопът! Кой път да поеме?
Жан Валжан още веднъж трябваше да избира между страшното пристанище и примамливата подводна скала.
Ето какво се питаше той: какво трябваше да бъде отношението му към щастливите Мариус и Козет?
Той сам бе желал тяхното щастие, сам го бе извоювал. Но сега, когато това щастие беше действителност, как трябваше да се държи той? Да се разпорежда ли с него като със своя собственост? Имаше ли право да запази за себе си колкото може по-голяма част от любовта на Козет? Трябваше ли да се вмъкне в дома на Козет като един вид баща, почитан дълбоко? Да наложи своето минало на нейното бъдеще? Ще седне ли обвит в мрак до светлото й огнище? Ще направи ли своята тежка орис спътница на техните щастливи съдби? С една дума трябваше ли той, ням обреченик на съдбата, да остане край тия две честити създания?
Жан Валжан разгледа от всички страни неумолимия въпрос. Козет беше спасителният сал за него, корабокрушенеца. Да се вкопчи ли в него или да го остави да отплува? Страшна е борбата между самолюбието и чувството за дълг.
Той прецени трезво двете възможности, които стояха пред него. Да наложи своята каторга на тези две сияйни деца или да се обрече сам на неминуемо изчезване. В един случай щеше да принесе в жертва Козет, в другия — себе си.
На какво решение се спря? Кой път избра? Какъв бе последният му отговор на безпристрастния разпит на съдбата? Той остана така до сутринта, превит надве под непосилната тежест на своята орис. Дванадесет часа, цели дванадесет часа през дългата зимна нощ лежа той, така вледенен, без да повдигне глава, без да промълви нито дума. Само от време на време потръпваше конвулсивно и залепил устни до дрешките на Козет, ги обсипваше с целувки.
ГЛАВА XXXI
ПОСЛЕДНАТА ГЛЪТКА ОТ ГОРЧИВАТА ЧАША
На другата сутрин Жан Валжан отиде в дома на Жилнорман и пожела да говори с Мариус. Той го зачака неподвижен в салона. Очите му бяха помръкнали от безсънната нощ. Беше страшно бледен.
Мариус влезе усмихнат и го поздрави по-сърдечно от друг път.
— Вие ли сте, татко? Защо толкова рано? Козет още спи.
Жан Валжан почувства, че стената между тях двамата се стопява. Уви, той сам щеше да я издигне отново!
— Колко се радвам да ви видя! — говореше весело Мариус. — Козет толкова ви обича! Не забравяйте, че вашата стая е тук. Не искаме и да чуем вече за улица Ом Арме! Още днес ще се настаните у нас. Вие ще участвате в нашето щастие. Нали ще обядвате с нас днес?
— Господине — каза Жан Валжан, — трябва да ви съобщя нещо. Аз съм бивш каторжник.
Това беше така неочаквано и абсурдно, че Мариус не разбра. Зави му се свят. Едва тогава погледна говорещия с него човек и си даде сметка за изражението му.
Жан Валжан развърза бинтованата си ръка.
— На ръката ми нямаше нищо. Не биваше да присъствам на вашата сватба. Измислих нараняването, за
