Мадлен в Монтрьой-сюр-Мер. Опасявайки се да не би да го уловят повторно, както впрочем и стана, той скри и зарови тази сума в гората край Монфермей. Цялата сума шестстотин и тридесет хиляди франка в банкноти не беше особено обемиста и се смести в една кутия, но за да я предпази от влагата, той я постави в дъбово сандъче. В същото сандъче скри и свещниците на епископа.
Когато видя, че Мариус се съвзема и почувствува, че наближава часът, когато тези пари ще потрябват, той отиде да ги вземе. Бяха останали петстотин осемдесет и четири-хиляди и петстотин франка. През десетте години, които беше прекарал с Козет, беше изхарчил както виждаме доста скромна сума.
Жан Валжан постави двата сребърни свещника върху камината и те заблестяха за голямо удивление на Тусен.
Впрочем Жан Валжан вече знаеше, че веднъж завинаги се е отървал от Жавер. Сам прочете съобщението във „Монитьор“, че полицейският инспектор Жавер бил намерен удавен между Понт-о Шанж и Пон-Ньоф вероятно в момент на умопомрачение.
„Всъщност — помисли си Жан Валжан — щом ме пусна на свобода, след като ме бе уловил, сигурно не е бил вече на себе си.“
Приготвиха всичко за сватбата. Лекарят заяви, че тя може да стане през февруари. Изминаха няколко прелестни седмици на съвършено щастие.
Дядото беше едва ли не най-щастлив от всички. Той ненаситно се любуваше на Козет.
— Каква прекрасна девойка! Честна дума, това е най-очарователното момиче, което съм виждал през целия си живот! Самата грация!
Мариус и Козет се озоваха от гроба право в рая. Преходът беше много рязък и ако не бяха замаяни от щастие, сигурно щяха да изпитат сътресение.
— Разбираш ли как стана всичко това? — питаше я Мариус.
— Не — отвръщаше Козет, — но ми се струва, че е дар от небето.
Жан Валжан уреди всичко, изглади всички пречки, отстрани всички трудности. Привидно той бързаше да обезпечи щастието на Козет с такова нетърпение и радост, както и самата тя.
Понеже беше бивш кмет, съумя да разреши един извънредно деликатен въпрос, в който беше посветен единствено той: гражданското състояние на Козет. Ако беше разкрил тайната на произхода й, кой знае, може би това щеше да осуети женитбата й — едно незаконородено дете мъчно прониква в буржоазните кръгове. Той спаси Козет от всички евентуални затруднения. Измисли й цяло семейство от покойници — единственият сигурен начин да не бъде изобличена. Така Козет се оказа потомка на изчезнал род. Не негова дъщеря, а дъщеря на друг Фошльован, градинар в манастира Малкия Пикпюс. Направиха справка и монахините дадоха най-ласкави отзиви за стария Фошльован и брат му. Съставен бе нотариален акт и Козет стана и пред закона госпожица Евфразия Фошльован. Бе обявена за пълно сираче, а Жан Валжан, под името Фошльован, и господин Жилнорман бяха определени за настойници.
Колкото до парите, той заяви, че те били завещани на Козет от едно лице, което желаело да остане неизвестно. Това завещание трябвало да бъде предадено на Козет, когато стане пълнолетна или встъпи в брак. Измислицата беше приемлива, особено както беше скрепена с половин милион зестра. Очите на Мариус бяха превързани от любовта, а на другите от шестстотинте хиляди франка, затова никой не разчопли тази история.
Козет научи, че не е дъщеря на стареца, когото толкова дълго бе наричала „татко“. При други обстоятелства това разкритие би я потопило в дълбока скръб, но в тия неизказано щастливи минути то хвърли само мимолетна сянка, развали настроението й за съвсем кратко време. Беше толкова радостна, че облакът се разпръсна бързо. Нали си имаше Мариус? Младежът идва, старецът остава на заден план.
Освен това от дълги години тя бе свикнала да живее сред загадки. Всеки, който е имал забулено в тайна детство, е склонен да приема какви ли не изненади. Тя обаче продължи да казва на Жан Валжан „татко“.
Девойката беше във възторг от дядо Жилнорман. Докато Жан Валжан бе загрижен да й уреди нормално положение в обществото и да й осигури завидно материално състояние, дядо Жилнорман я отрупваше с ласкателства и подаръци. Той изпразваше старите скринове и изваждаше от тях китайски коприни, скъпа дамаска, кадифе и златоткани кърпи, старинни накити и щедро ги даваше на Козет. Всяка сутрин нов дар я караше да изпада в блаженство.
Отношенията между Мариус и господин Фошльован си оставаха сдържани. Той неизбежно придружаваше Козет и Мариус го приемаше като необходимо условие да вижда годеницата си. Но той го ограждаше дълбоко в себе си с много въпросителни. Не можеше да отрече, че господин Фошльован говори добре и с известна изисканост, но все пак нещо му липсваше. Липсваха му качества на истински светски човек, макар и да притежаваше други, много по-ценни човешки качества. Но необяснимото държане на господин Фошльован в бърлогата Жондрет, както и странното му присъствие на барикадата, където се бе нагърбил доброволно с изпълнението на присъдата над Жавер, го изпълваше с недоверие към него. Само веднъж той опита почвата. Вмъкна уж случайно в разговора улица Шанврьори и се обърна към господин Фошльован:
— Позната ви е тази улица, нали?
— Никога не съм чувал улица с такова име — отвърна с най-естествен тон господин Фошльован.
„Сигурно съм бълнувал! — реши Мариус. — Навярно там е бил някой, който му е приличал!“
ГЛАВА XXVI
ДВАМА ДУШИ, ПРОПАДНАЛИ ВДЪН ЗЕМЯ
Колкото и силно да бе любовното му опиянение, то все пак не можа да заличи всичките грижи на Мариус.
Докато траеха приготовленията за сватбата, в очакване на определената дата, Мариус предприе трудни и добросъвестни проучвания, свързани с миналото.
Бе задължен по две линии: и за баща си, и за самия себе си.
От една страна — Тенардие, от друга — непознатият, който го бе донесъл в дома на господин Жилнорман.
Мариус държеше да издири тези двама души; той съвсем не смяташе, че може да ги забрави, като се ожени и бъде щастлив. Напротив, опасяваше се, че ако не изплати тези две задължения от миналото, те ще хвърлят сянка върху живота му, който занапред се очертаваше така безоблачен. Той жадуваше да се разплати с миналото, преди да встъпи радостно в бъдещето.
Обстоятелството, че Тенардие беше злодей, не намаляваше заслугата му спрямо полковник Понмерси. Тенардие беше престъпник за всички, но не и за Мариус.
Понеже не му беше известно какво точно се бе случило при Ватерло, Мариус не знаеше, че поради странното стечение на обстоятелствата, баща му наистина дължеше живота си на Тенардие, по не му дължеше благодарност.
Нито един от агентите, наети от Мариус, не можа да открие следите на Тенардие. Той беше сякаш безвъзвратно пропаднал. Тенардиерица беше умряла в затвора. Тенардие и дъщеря му Азелма, единствените оцелели от това жалко семейство, бяха потънали в неизвестността. Социалната бездна се бе затворила безмълвно над тия две същества.
След бягството му от затвора, Тенардие, организатор и инициатор на клопката в плевника Горбо, бе осъден задочно на смърт. Тази присъда допринасяше за сгъстяване на мрака около този човек, като го принуждаваше да се спусне на самото дъно на обществото, за да не го уловят.
Колкото до непознатия, който беше спасил Мариус, издирванията също удариха на камък. Успяха да намерят файтона, който го бе докарал полумъртъв от кея на Сена на шести юни. Кочияшът заяви, че към девет часа вечерта решетката на канала, която извежда към реката, се отворила и от нея излязъл човек, носещ на плещите си друг човек, който изглеждал мъртъв. Един агент охранявал изхода. Той арестувал живия и взел под свое разпореждане мъртвия. По заповед на полицая кочияшът качил всички във файтона си. Най-напред оставили мъртвеца. Другите двама продължили с файтона до Архива, там слезли и полицаят отвел другия човек. Кочияшът не знаеше нищо повече.
Самият Мариус не си спомняше абсолютно нищо. Помнеше само, че преди да угасне съзнанието му, нечия силна ръка го бе сграбчила през кръста. Дошъл бе на себе си едва у господин Жилнорман. Как, след като бе паднал на улица Шанврьори, е излязъл чак при Моста на Инвалидите? Значи някой го бе пренесъл
