мъжа си. Заговореше ли случайно за Жан Валжан и изкажеше ли изненадата си, че все още не се връща, Мариус побързваше да я успокои. Тя прати два-три пъти прислужницата да провери дали се е върнал, но й отговаряха винаги, че още го няма.
Козет се задоволи с това, понеже само едно същество на земята й беше истински нужно — Мариус.
Така постепенно Мариус отстрани от съзнанието на Козет Жан Валжан, без тя да се възпротиви.
Това, което често наричаме неблагодарност на децата е всъщност неблагодарност на природата. Природата гледа пред себе си. Тя разделя живите същества на „пристигащи и заминаващи“. Заминаващите са обърнати към мрака, а пристигащите — към светлината. Това поражда отчуждение, гибелно за старите и неволно от страна на младите. Както при дървото: новите клонки, без да се откъсват от стъблото, все повече се отдалечават от него. Не по тяхна вина. Младостта търси радост, забави, светлина. А старостта крачи към края. Не са вече крепко прегърнати, макар и да не се загубват от погледа си.
ГЛАВА XXXVIII
ПОСЛЕДНИ МЪЖДУКАНИЯ НА ОСТАНАЛАТА БЕЗ МАСЛО ЛАМПА
Един ден Жан Валжан слезе по стълбата, направи няколко крачки и седна на крайпътния камък, същия на който го бе заварил малкия Гаврош в онази съдбоносна нощ. Това беше последното му излизане. На другия ден не напусна дома, на по-другия — леглото.
Портиерката, която му прислужваше, гледаше пълната чиния, до която той не се докосваше и клатеше укоризнено глава:
— Но вие нищо не ядете, клети ми господине!
— Не е вярно — отвърна й той — погледнете канчето с вода. То е празно.
— Това показва, че сте пили, без да ядете. Значи имате треска.
Жан Валжан не виждаше друго човешко същество освен тази добра старица. Мина цяла седмица. Той все лежеше. Портиерката срещна кварталния лекар и го извика при него.
Лекарят прегледа Жан Валжан и поговори с него. На отиване каза на портиерката:
— Вашият болник е сериозно болен. Той изглежда е загубил скъпо същество. Понякога се умира от тъга.
— Ще дойдете ли пак?
— Ще дойда, но по-добре да дойде някой друг, а не аз.
ГЛАВА XXXIX
БУТИЛКА ЧЕРНИЛО, КОЯТО СЛУЖИ САМО ЗА ИЗБЕЛВАНЕ
Същия ден, когато Мариус стана от масата, Баск му връчи едно писмо с думите:
— Лицето, което ми даде писмото, чака в антрето.
Писмото миришеше на тютюн. Нищо не съживява така лесно спомените, както някоя миризма. Мариус разпозна този тютюн. Разпозна и почерка. Бърлогата Жондрет оживя пред паметта му.
По странна прищявка на съдбата едната от двете така дълго търсени следи сама идваше при него.
Той жадно разпечата писмото и го прочете на един дъх:
„Господин барон,
Ако Всевишният ме бе дарил с таланти, можех да бъда барон Тенар, член на Академията, но не съм. Нося само същото име. Зная тайна, която засяга известен индивид, който е във връзка с вас. Ще ви дам много просто средство да изгоните от почтеното си семейство това лице, което незаконно се е вмъкнало в него, тъй като госпожа баронесата е от високо потекло. Чакам в антрето разпорежданията ви.“
Подписът този път не беше измислен, а само леко съкратен. Нямаше място за съмнение. Мариус се развълнува дълбоко. Ако можеше да намери и спасителя си, нямаше да има по-щастлив човек от него. Той извади от писалището си няколко банкноти, пъхна ги в джоба си и позвъни на Баск да въведе лицето.
Очакваше го изненада: влезлият му беше съвършено непознат. Огромен нос, дълга брада, пригладени коси като перука на английски кочияш и зелени очила с двойна рамка. Сюртукът му явно не бе шит за него.
Тук се налага кратко отклонение. По онова време близо до Арсенала живееше един изобретателен евреин, който срещу тридесет су на ден превръщаше негодниците в почтени люде. Наричаха го Менителя и той бе добре познат на парижките мошеници. Но Мариус не беше чувал за него. Разочарован, че вижда съвсем друг човек, той попита хладно:
— Какво обичате?
Човекът започна да сипе изтъркани любезности с носово произношение, което още повече обърка Мариус.
— Да говорим делово — прекъсна го той. — Какво обичате?
Особата се заклани още по-ниско.
— Господин барон, аз съм уморен бивш дипломат, искам да се заселя в Америка, недалеч от Панама, в едно селце, което се състои от една единствена триетажна къща, в която живеят осемстотин души. Тя е същинска крепост, защото мястото е опасно. Пълно с човекоядци. Защо хората се заселват там? Защото този дивен край е, пълен със злато.
— Какво целите с цялата тази реч?
— Бих желал да се установя с жена ми и дъщеря ми там. Пътуването е дълго и скъпо. Ще ми трябват малко пари.
— Какво ми влиза в работата всичко това?
— Нима господин баронът не прочете писмото ми?
— Говорете по-ясно.
— Така да бъде. Разполагам с тайна, която мога да ви продам.
— И каква е тя?
— Началото ще бъде безплатно. Вие имате в дома си крадец и убиец!
Мариус изтръпна.
— Да, крадец и убиец и при това не говоря за стари, забравени престъпления, а за съвсем пресни, известни само на мен. Ще ви кажа даром и истинското му име.
— Слушам ви.
— Той се казва Жан Валжан.
— Известно ми е.
— Ще ви кажа пак даром кой е той.
— Кажете.
— Бивш каторжник.
— И това ми е известно.
Леденият тон на Мариус предизвика глух гняв у непознатия. Той метна яростен поглед към него, който не убегна на младежа.
— Не мога да си позволя да ви опровергая, господин барон, но сам виждате, че съм добре осведомен. Другото, което обаче съм в състояние да ви съобщя, е известно само на мен. То се отнася до богатството на госпожа баронесата. Това е вече важна тайна и тя е за продан. Продавам я евтино. Само двадесет хиляди франка.
— Известна ми е и тя.
Особата почувствува нужда да понамали малко цената.
— Дайте десет хиляди франка и ще проговоря.
— Повтарям, че не сте в състояние да ми кажете нищо ново.
Непознатият възкликна:
— Но аз трябва да вечерям днес! Повтарям ви, че тайната е изключително важна. Дайте ми поне двадесет франка!
— Добре ми е известна изключителната ви тайна, както ми е известно и името ви.
— Моето име?
