времето, макар че тия майсторски репризи и едва забележими кръпки при цялото си съвършенство му придаваха леко окаян и налудничав вид. И същата тази инстинктивна ненавист към разхищението, този консервативен стремеж да забавя нещата, го караше да се подстригва много рядко и да се бръсне през ден, за да използува двойно по-дълго ножчето. Тъй че вродената му страст към спретнатост и чистота се изразяваше в неугледна външност — една обратна зависимост, характерна за телескопичния му контакт с хората. Чувствуваше растящата си неохота да влиза в тяхното обкръжение, дори и по подземните коридори на гимназиалния сутерен. Знаеше, че учениците имитират прегърбената му стойка и преднамерената мудност на движенията му. С нерешителността на първите си сексуални преживявания попрескочи някой и друг работен ден, очаквайки да бъде порицан, ала изпразваше провинението си в странно безразличие и накрая взе, че не се яви цяла седмица. Пусна си брада. За негова изненада тя се оказа рижа, макар да имаше черна коса. Дойде да го навести и по-големият му брат.
Присъствието на Бърнард, макар и не така крещящо като присъствието на Морис, бе някак по- внушително. За слуха на Станли, непривикнал към по-натрапливи звуци от птичата песен и привечерния шумол на пълзящи гадинки, гласът на брат му кънтеше гръмовно и сякаш раздираше грубо паяжината на живота. Костюмът на Бърнард беше тъмен и се открояваше сред зелената поляна. Беше неделя. Изпотен, брат му захвана гневно:
— Сума време си изгубих да те открия.
— Има един каменен зид и вървиш вдясно от него. И аз отначало се обърквах. — Собственият му глас звучеше странно, като припукване на сухи съчки. Не беше го използувал дни наред, освен да си изтананика нещо.
— Едно ми кажи. Толкова ли си откачен, колкото изглеждаш?
— Мога да се обръсна, когато отивам в града.
— Не говоря само за брадата, но като стана дума… знаеш ли, че е рижа?
— Знам. Имам си огледало.
— Децата ме питат: „Къде е чичо Стан?“
— Доведи ги. Могат да пренощуват тук, ако искат. Но само те, не и приятелите им. Няма къде да настаня много народ.
— Значи ти това го смяташ за кратко лагеруване, а?
Станли се помъчи да го разбере. И без това не отдаваше такова значение на неговите разбирания.
— Лагеруване ли?
— Знаеш ли какво разправят в града?
— За мен ли?
— Разправят, че си станал отшелник.
Странна радост облъхна Станли, като свеж утринен повей. На това неясно нещо, което вършеше, приписваха достойнство и категоричност. Бил станал отшелник. Единият му брат предприемач, другият преподавател в училище, третият живее в Калифорния, а той станал отшелник! Това беше по-добро и от диплома, но той още не го бе заслужил. Рече предпазливо:
— Не съм го възприемал така.
На свой ред Бърнард остана доволен. Поразтъпчи се, сякаш най-сетне бе открил надеждни стави, които да издържат черната тегота в нозете му.
— А как по-точно го възприемащ? Има ли нещо общо с Лорета или с Лайнбах, или с някой друг?
Станли помнеше тези имена. Лайнбах беше домакинът на училището, а Лорета — една самотница, която живееше във фургон. Лайнбах беше слаб, дребничък човек с хлътнали слепоочия и яркочервени жилчици по носа. Всеки божи ден се появяваше с прана сива риза, извадил на показ върху гърба си бляскавата гладаческа дарба на жена си. Той проявяваше такава ревностна загриженост за четирите парни котли в училището, сякаш тяхната топлина единичка сгряваше сърцето му. Лорета беше розово-бяла и загледана, обичаше си биричката и се смееше, когато се сетеше как животът е откачил фургона й и я е закрепостил тук, на края на една царевична нива. Синьолилавите грамофончета се виеха по сгуриените подпори, заменили колелата на фургона. Станли винаги се възхищаваше на това колко умело са сместени нещата в кухничката и банята й, закрепени с никелирани панти в тия кибритени кутийки. Но понякога Лорета се озлобяваше и разфучаваше. Вулгарни изблици на огорчение и безпричинни пристъпи на бяс изличаваха миловидността й и разтърсваха кокетните помещения на фургона. Чувствуваше, че дори самият той, Станли, постъпва несправедливо с нея. Веднъж, в деня преди коледната ваканция, той угаси по невнимание пламъците в третия парен котел, като изсипа наведнъж много въглища. С пепеляво лице и посинели жилчици на носа Лайнбах се спусна да разпалва огъня с такова ожесточение и избълва на немски толкова гадости, та Станли се почуди дали пък не е допуснал погрешка да изтлее едната камера от сърцето на самия Лайнбах. Този бегъл поглед в едно човешко устройство, интересно защо, охлади чувствата му към Лорета. Из света вилнееха страсти, които можеха да го изпепелят.
— Не, никой конкретно — отговори той на Бърнард.
— Тогава какво? Защо е всичко това? Ще изгниеш тук.
— Виждал ли си Лайнбах?
— Заръча да ти кажа да не ходиш повече. Не можели да държат откачени в персонала, трябвало да мислят за децата.
Тази грозна дума „откачен“ (представи си как Лайнбах я произнася, изкривил устни) накара Станли да се заинати.
— Задето живея тук ли?
— И хем не ти е видял брадата. Имаш ли намерение да се обръснеш?
— Не и когато Лайнбах ми нареди.
Бърнард се засмя и гласът му разцепи тишината като изстрел.
— Не ходи тогава. Можеш да започнеш по-отрано при мен. Положил съм основите на няколко сгради към гробищния хълм.
— Ако още не ти трябвам, ще изчакам малко. Бърнард свали сакото си и сякаш искаше да проникне войнствено в духа на гората.
— Ти въобще не ми трябваш. Напротив, аз ти трябвам. — Когато Станли нито се съгласи, нито се възпротиви, Бърнард рече още по-високо:
— Нека да откачиш.
— Напротив. Опитвам се да си избистря ума.
— Стой тук да засмърдиш. Скоро и ще залазиш на четири крака. На, оставям ти цигарите си.
— Благодаря ти. Бърни, но аз вече не пуша толкова.
След като тумтящите стъпки заглъхнаха, у Станли продължи да кънти чувството, че се е борил с брат си, и, общо взето, окуражен, бе постигнал обичайната отсрочка на пълното си поражение.
Отшелникът пусна корени в гората и филизите на навика покълнаха. Самотата е двуизмерно състояние, чиито проблеми могат ясно да се представят графически. В една близка рекичка течеше бистра вода, Станли си готвеше на двоен газов котлон храна от консерви, купувани веднъж седмично от западналото магазинче в покрайнините на града, където му бяха благодарни за оборота. Макар да си бе донесъл пушката, не стреляше от страх да не раздразни с бракониерството си невидимите власти, които го бяха оставили на мира. Готвенето разделяше дните му на части, а през другото време претопляше храната или комбинираше остатъците и така му оставаха доста часове за любимите дърводелски занимания.
Разрешаваше проблемите на отделителната си система, като копаеше една след друга дълбоки дупки, постепенно запълвани отново, с мисълта, че те ще бъдат вечни извори на богато плодородие в гората. За да се раздвижи, сечеше повалени дървета, а за да се стопли, гореше цепениците в едновремешното огнище, което бе изчистил по класическия способ — с тънко борче, промушено през комина. Четеше съвсем малко. Газта, която мъкнеше през гората в двадесетлитров бидон, беше твърде ценна, че да се използува за осветление. През едно от вехтошарските посещения в някогашния си дом отиде на тъмния таван и взе наслуки две книги от прашасалите купчини, натрупани от майка му. Докато беше жива, четеше неуморно — и тя по своему отшелница. Долу разбра, че държи в ръце сивокафяв роман за английското висше общество, издаден в 1913, и тревистозелените мемоари на някаква актриса, обиколила с турне Американския запад след Гражданската война. Привечер, в магическата атмосфера, когато хората обикновено са посягали към Библията, той винаги попрочиташе по няколко страници от едната или другата книга, не за да разбере какво
