става по-нататък, а в предусещане на внезапно, частично озарение. И наистина рядко оставаше разочарован, защото все едно дали действието се развиваше в балната зала на съсекски замък или край импровизираната сцена в Додж Сити, случките (дъщерята на обеднял аристократ отказва да танцува със сина на могъщ индустриалец; някакъв мексикански разбойник е убит, докато се играе сцената на обезумяването на „Крал Лир“) имаха един и същ удивителен, изненадващ ефект, представляваха щрихи от необикновен свят.
Храбрата стара дукеса, чиито надежди бяха така дръзко разбити, изрази шепнешком желанието си да бъде отведена от залата в някое уединено кътче, където да съзерцава с любящ поглед искрящите отломки на тия надежди, докато може би ги възстанови отново.
Рядко имаше страница, която да не съдържа някое изречение, поразяващо с косвеното си отношение към настоящето; тези изречения се изплъзваха от страниците, заставаха пред очите на Станли, навлизаха в съзнанието му, в живота му.
Долових паниката, обзела зрителите. Продължих да бръщолевя песенчицата си, ала застрашителният шепот нарастваше. Подтикната от отчаянието, аз скъсах вървите на шапката и звънчетата и дългите ми коси рукнаха по пъстрите одежди. Дори в мечтите си не очаквах тъй да се слиса публиката при разкритието, че Шута е жена, след което всички замлъкнаха усмирени. В края на действието, след овациите на тия загрубели мъже, заплаках, премаляла.
При такива откъси Станли съзираше някакъв ангел в душата си: жена, чиито дрехи прикриваха пола й, и тя изискваше от него да продължи изкачването по най-стръмната житейска пътека към платото на пълното проясняване.
Въпреки че дните му се подчиняваха на симетрията, нощите му й се изплъзваха; появяваше се един неудържим натрапник — безсънието, за да руши и осмива порядъка на битието му. Няколко нощи сънят му убягна напълно. Често се събуждаше под студената луна и със стиснати очи се втурваше назад към тъмните двери на унеса, които се бяха открехнали, за да излезе, но сега те оставаха залостени, докато зората не ги разтвореше с полъх светлина. Сякаш като се разтовари от толкова много светски неща, олекна твърде много: за да потъне в съня, и очиствайки се от толкова злини, пренебрегна една животинска потребност, която сега си отмъщаваше на оголените му нерви, както зъбите болят след старателно измиване. За да се поуспокои, той си спомняше разни жени, но съвкуплението му с тези призраци само подсилваше пустотата. Лежеше буден и се виждаше като камък, лишен от тежест, като тяло без образ и се питаше дали някога съществуването му като личност е било истинско или просто илюзия, създадена му от жените. Отначало майка му бе тая, която моделираше с грижовен поглед всеки инч от растежа му, а сетне доброжелателната върволица, завършваща с Лорета, която в разнежени мигове бе възхвалявала мъжествената красота на гръдта му, тъй че споменът за нея или дори само за двутонния й фургон, клекнал сред пълзящи растения, наистина разширяваше гръдния му кош и изопваше кожата му — гладка и загоряла. Защо всъщност си бе донесъл огледало, ако не за да играе то ролята на жена, и като накланяше глава на една и друга страната, поглаждайки брада с прикрита усмивка, той търсеше да види там чертите, оживявани по-рано от женското възхищение. Зарадва се, когато Лорета му дойде на гости. Това стана в края на април. Радостно облекчение се разля в гърдите му, щом несъразмерното й тяло в синя рокля и сив пуловер се появи между дърветата. Тя нагази в избуялата папрат, която погълна глезените й. Те бяха тънки за такова мощно тяло.
— Ей богу! — рече тя и спря. — Виж го ти него!
— Виж я ти нея! — рече той. — Не вярвах, че можеш да извървиш толкова път.
За разлика от другите Лорета дойде привечер. Попита го:
— Няма ли да ме поканиш вътре?
— Разбира се — каза той. Тя се понесе напред плавно и непоколебимо. — Не е натъкмено като в твоя фургон. — Остана безкрайно поласкан и доволен, когато тя прекрачи оронения, издълбан праг, огледа рационалната му подредба и не намери на какво да се присмее.
— Подредил си се — рече сериозно тя, направо слисана. А сетне се засмя.
— На какво се смееш?
Стаята ти ми припомни нещо и сега се сетих какво. Навремето познавах един китаец, стар ерген, който живееше като теб, и то в центъра на Филаделфия. И при него така миришеше. Може би е от газта. Я чакай да видя. — Тя поразкопча ризата му, дръпна надолу фанелката, завря сплеснатия си нос в гърдите му и го подуши. — Не си замирисал на китаец, все още си миришеш на Станли. Сърцето ти тупка, тупка…
— Ами доста време мина.
— Мислех, че не щеш да идвам.
— И правилно си мислила.
— Но ето че съм тук, а?
— Да.
— Много ли студено става нощем?
— Вече не толкова. Няма страшно. Изгладняла ли си?
— Зажадняла съм.
Изгледа я да разбере в какъв смисъл го казва, но слънцето залязваше, а той затуляше светлината, застанал пред прозореца, тъй че единственото, което долови, бе засенената топлина на нейното лице и пикантният аромат, лъхащ от косите й. Настани я на походното легло, а до него постла на пода одеяло за себе си, тъй че колкото пъти се събуждаше тая нощ, виждаше я отгоре: голата й ръка бе сияйна, а тежкото тяло се разстилаше като облак върху тънките кръстосани крачка на леглото и го изтърбушваше. Сякаш бе възможно да бръкне в небето и да премести луната, той се протегна и докосна Лорета, а после се смути, защото, когато тялото й го опаса, хлъзгаво под пръстите му, тя му изглеждаше ту огромна, ту страшно тъничка, тъничка като тънкия слух на дете, когато системата й се стремеше да се установи в близост с неподвижните звезди на собствената му система.
Спа до късно. Събуди се от нейното шумно шетане край печката. Дрънченето на съдовете го дразнеше. С избелялата синя рокля в гръб тя изглеждаше дебела, след като бе пирувала с тялото му. Чу я, че прокле газовия му котлон, който не искаше да се запали. Дръпна я настрана и както беше гол, използува тялото си за клин, та да я отдели от печката и съдовете — оръдия на личния му живот. Първоначално тя му се отдаде благосклонно, но когато той утоли страстта си, очите й засвяткаха от гняв. По грубите дъски на пода играеха слънчеви зайчета. Той лежеше върху противник, който можеше да го повали, поемаше ли си дълбоко дух. Надигнаха се и бурята се разрази в нея: сълзите, презрението, наизустените думи, изречени с леден глас, жалките обрати към бездънна нежност. Докато гледаше навън, долепил страна до лицето й, брадичката му, пламнала в ореола на разрошените й коси, прозорецът и утринната гора зад него му заприличаха на аквариум: зелени листа, искрящи под слънцето — вълшебен дантелен свят, от който сълзите й можеха да го изолират завинаги. Закусиха и той я изпрати до края на оградения участък, където беше поставена табела: „Влизането забранено!“
— Няма да дойда повече — рече тя.
— Не е лесно, толкова път…
— Знаеш ли какво вършиш? — попита го тя и сама си отговори: — Погубваш се.
— Също както ти във фургона — рече той и като се усмихна, зачака да види отражението на усмивката си върху лицето й.
— Не — каза тя с невъзмутимото спокойствие, което я обземаше след всяко вилнеене. — Аз нямаше къде да ида. Но ти имаш избор.
Колко благодарен бе все пак той на своите гости. Всеки му оставяше по нещичко, което да осветли положението му. Имаше избор, да, и докато крачеше обратно през гората, приветствуван от гласовете на невидими птици и помахването на безименни растения, той продължаваше да търси и друго решение, някакво ново оправдание, с което да изкупи паразитния екстаз на миналата нощ. Строши огледалото. Вдигна го над огнището, така че последното нещо, което то отрази, бе късче от синевата, и го пусна върху плочите. После смете стъкълцата и ги зарови надалеч от къщата, като поръси отгоре листа, за да не открие вече мястото. Но известно време продължаваше да долавя, че от онзи край на гората го следят заровени очи.
