Погледът

Джон ЪпдайкПогледът

Внезапно я зърна с крайчеца на окото си. Обърна се премалял. Колкото и невероятна да бе появата й тук, в същия ресторант, точно в деня, когато той се завърна в града, сърцето му пак застина в очакване, защото, докато и двамата живееха в Ню Йорк, винаги се откриваха по щастлива случайност; това щеше да е поредната им неуговорена среща. В мига, след като я позна, но още не се бе обърнал, той вече бе намислил първите си думи: ще стане от масата с онази стеснителност, която тя някога намираше очарователна, ще иде при нея и ще каже: „Ха, та това си била ти!“

Свела поглед, тя ще се усмихне виновно и както винаги ще повдигне вежди: „Аз съм.“

„Колко се радвам! Много съжалявам за това, което се случи.“ И всичко ще стане понятно, а нуждата от опрощение като с магическа пръчка отново ще остане зад тях, все едно декор от книжни пламъци, през които са преминали.

Но беше друга жена, не в първа младост, с коса, която макар и съвсем различна по цвят, при пръв поглед му бе напомнила прическата й — път по средата, лъскав гръцки кок, два тъмни полумесеца над челото, които го скъсяваха, придаваха му напрегнат вид и подчертаваха погледа й. Той долови въпросителния израз на сътрапезниците си и отново насочи вниманието си към тях; от усилието да вмести лика на непознатата в образа на другата очите му вече пареха.

Единият от компанията на масата, добродушен банкер с прошарени коси, чието благоразположение към него бе като щедър чек, сега безмълвно си удържа малка сума и я внесе като скромен приход за взаимното им спокойствие: усмихна се така, сякаш да възпре порива му да изпадне в откровение. На масата седеше и една служителка от застрахователно дружество, бивша колежка в понапреднала възраст, чиято наблюдателност на статистик беше безпощадна, макар че самата тя вечно се захласваше и превъзнасяше.

— Привиждат ми се духове — обясни й той и тя кимна, защото тримата доскоро бяха приказвали за духове с безгрижното, унищожително лековерие на невярващи. Отново се скриха зад завесата на разговора, но той се чувствуваше неловко и сякаш в клопка между две огледални стени, бе изправен пред многобройните смаляващи се отражения на изпитателния й поглед.

Когато се запознаха в един апартамент с огромни картини и лека мебел, която сякаш едва се крепеше на крачетата си, тя започна да защищава някакво изявление на съпруга си и той с раздразнение се почуди как е възможно жена с такъв дух и воля да се унижава, като подкрепя разни плиткоумни изказвания. Тя, макар и отдалеч, изглежда, долови раздразнението му, защото впи втренчения си взор в него. Това бе неразгадаем поглед — някак студен, определено строг и все пак странно открит и дори откровен; ала най- същественото в този поглед му убягваше и той не можеше да определи какво е то. Очите бяха единствената обаятелна черта върху луничавото, изпито момчешко лице, забележително най-вече с упоритото си желание да изразява доволство. Когато се смееше зъбите й се оголваха като на череп, а загледаше ли се в нещо, погледът и подчертаваше формата на големите тъжни очи, изваяни и застинали като очи на статуя.

По-късно, когато познанството им изживя първоначалните изблици на раздразнение, той я срещна в Музея на модерното изкуство на някаква изложба на архивни филмови фотоси и щом се запъти към нея с онова оживление, което присъствието й още тогава събуждаше у него, неочаквано се сблъска с изпитателния й поглед.

— Липсвахте ни в петък вечерта — каза тя.

— Нима? Какво е имало в петък?

— А-а, нищо. Просто имахме малко празненство и ви очаквахме.

— Не сме били поканени.

— Как да не бяхте! Обадих се на жена ви.

— Нищо не ми е казала. Сигурно е забравила.

— Е, мисля, че няма значение.

— Има, разбира се. Съжалявам, защото на драго сърце щях да дойда. Интересно как е забравила, тя всъщност за това живее.

— Да.

Погледът й го озадачи, тъй като сега не бе отправен към него. Враждебността между двете жени се появи още преди да бе дал повод за нея.

По-късно, на едно събиране, където бяха заедно, останал за миг сам с нея, той я целуна и откликът на устните й го смути; ала когато се отдръпна в очакване да открие и по лицето й влажната, безформена топлина, разляла се по устните му, срещна само втренчения й поглед. През месеците, които затрептяха в клопката между двете огледални стени, той сякаш се поосвободи от напрежението. Под неговото тяло нейното се наля с нежност. Късно една нощ, след като пак бяха ходили на гости, жена му, легнала до него в предутринния здрач на своето неведение, отбеляза с хладната безпристрастност на съперница колко красива била станала тя, другата, и той, вече унесен в топлата постеля, на която бе изневерил, се почувствува оневинен.

Смехът й вече не избухваше така невъздържано, а очите й, стаили тайната им, ставаха по-дълбоки и сякаш отново придобиваха детинския израз, който продължаваше да живее в другите черти на лицето й. Когато я видеше, облъхната от красотата, с която я бе дарил, той изпитваше гордостта на творец, на баща.

Срещнеха ли се, във въздуха започваше да витае нежност, подобна на призрачно дете, което при раздялата им отнасяха и приспиваха. Но дори през тези месеци на дълбоката тайна, в която лежаха един до друг като в топла тъмнична килия и обсъждаха все по-възбудено какво ще правят, щом тайната им рухне и всички я узнаят, от време на време насреща му проблясваше безспорната обвинителна суровост на погледа й, макар и смекчавана от сълзи и притома. Да, тая суровост бе обвинителна, но в нея имаше нещо по- съществено. Съвестта му отбягваше да назове настойчивото желание, което я пораждаше и което — неусетно разбра — бе неспособен да осъществи. На раздяла, в мига преди вратата да се затвори, тя винаги отправяше към него онзи поглед, който оставаше и го преследваше като равното отекващо звънтене на кристални чаши. При последната им среща, когато всички ласкави месеци им бяха вече отнети, оголеният й поглед сипеше ярост.

— Не ме ли обичаш?

Две къщи бяха обзети от смут и неудържимият инстинкт, който го бе тласнал към нея, се бе превърнал в жалка необходимост да се крие и моли за прошка.

— Не достатъчно. — Каза го простичко, като факт, като истина, която е станала очевидна.

Но тя го прие като смъртоносен удар и на лицето й, пребледняло и измъчено от сътресенията през последните дни, изпод двата тъмни полумесеца изопнати коси, погледът й се възвърна към живот, така хладно овладян и неумолимо враждебен, че седмици наред, затвореше ли очи, неизменно го съзираше, подобно на нажеженото желязо, което ослепеният сигурно дълго вижда с незрящите си очи.

Сега, отново в Ню Йорк, докато се разхождаше сам, сит и доволен от ползотворния разговор, той се почувствува дотолкова изцелен, че закопня раната му да се отвори наново. Градът насочваше срещу него проблясващите си наточени остриета. Струваше му се, че бледият овал на всяко лице, което се изплъзва от погледа му, крие възможността да е нейното. Усещаше, че тя го търси. Ала къде? В неин стил бе да се шляе, хей така, по улиците, да ги обикаля усмихната, с надежда да го срещне. Обзе го предчувствие, че ще я види… И ето, да, това бе тя — изчакваше, за да пресече Четиридесет и трета улица, застанала между две куриерчета пуерториканци, с гръб към него. Не можеше да сбърка очакването, което се долавяше в наклонената глава, момичешката извивка на скулестите гладки страни, тежкото руло от лъскави коси, така изопнати, че той все си представяше как фибите се забиват болезнено в кожата й. Застана редом с нея и тъкмо да се пошегува, за да види изненадата по лицето й, тя се превърна в сбръчкана, изрисувана жена с увиснала долна устна. Невярващ на очите си, той се озърна и погледът й мигом проблесна иззад трепкащата остъклена фасада на модерна банка. Пресече улицата и надникна вътре, но във фоайето на банката нямаше никой, когото да е срещал някога; само няколко декоративни тропически растения му се сториха смътно познати.

Върна се на работа. За тази командировка фирмата му бе предоставила кабинета на един служител в отпуск. Успя да се съсредоточи благодарение на постоянното си внушение, че му остават само пет минути за