Раздяла

стичаха от някаква проницаема мембрана, непрестанни, чисти, обилни. И се превърнаха — неговите сълзи — в щит, зад който се скри от другите, от техните лица, от факта, че са се сбрали всичките, невинни за последен път, на една маса, която той за последен път председателствува. Сълзите му капеха, когато пречупваше гърба на омара, когато надигна шампанското, усети солен вкус; приятно беше това първично стягане дълбоко в гърлото, как да му се противиш?

Децата се правеха, че не виждат сълзите му. Седнала вдясно, Джудит запали цигара и се вторачи нагоре в енергично и маниерно изпуснатия дим. От другата й страна. Джон прилежно навеждаше очи да изтръгне последните късчета от аления труп на омара — краката и опашните прешлени. Джоун го изгледа изненадана от отсрещната страна на масата и укорът й се смени с живата гримаса на прошката или може би го поздравяваше за превъзходната стратегическа дарба. Помежду им Маргарет, на която вече не викаха „Фасулчето“, тринайсетгодишна и едра за възрастта си, се взираше в сълзите му откъм нейната страна, сякаш гледа на витрината нещо, за което е мечтала — баща си, тази кристалночиста грамада от спомени и отломки. Не обаче тя, а Джон запита майка си в кухнята, когато прибираха съдовете и огризките:

— Защо плаче татко?

Ричард чу въпроса, но не и пошепнатия отговор. После Фасулчето се провикна: „Не може да бъде!“ — леко драматизираното възклицание на човек, който отдавна е очаквал нещо.

Джон се върна при масата с купа салата. Кимна красноречиво на баща си, а на устните му се изписа конспиративното предупреждение: „Мама каза.“

— Какво каза? — гласно и като обезумял попита Ричард.

Синът му седна, като че да сгълчи баща си за невниманието и да му даде пример за добри обноски.

— За раздялата — тихо рече Джон.

Джоун и Маргарет също се върнаха. В замъгления поглед на Ричард дъщеря му се видя смалена и някак облекчена — бе й олекнало, че най-сетне таласъмът се е оказал истински. Провикна се към нея — разстоянията на масата бяха станали огромни:

— Ти знаеше, ти винаги си знаела!

Но стягането в гърлото му попречи да изрече нещо по-смислено. Отдалеч дочу Джоун, която говореше с равен глас, разумно разказвайки какво са решили: че било раздяла за през лятото, нещо като експеримент. И двамата с татко ви се съгласили, че така ще бъде по-добре — имали нужда от време и от пространство да размислят; уважавали се един друг, но някак не били достатъчно щастливи заедно.

Подражавайки деловия тон на майка си, Джудит се обади, но както става с младите, не успя да го спази и прозвуча твърде безстрастно:

— Според мен това е глупаво. Или живейте заедно, или се разведете.

Плачът на Ричард, подобно на вълна, която се е надигнала и разбила, бе станал безреден, но се оказа в плен на нещо още по-безредно: така резервиран досега, Джон изведнъж взе да расте и да изпълва цялата маса. Може би се раздразни от това, че по-малката му сестра е била посветена преди него.

— И защо не сте ни казали? — викна той с гръмък и звучен глас, съвсем различен от неговия собствен. — Трябваше да ни кажете, че между вас не върви.

Ричард се сепна, че се мъчи насила да провре думите през сълзите:

— Бедата е там, че е вървяло, но дори и на нас не ни е било ясно… — Изречението трябваше да приключи „че не се обичаме“, но той млъкна.

— Работата е, че винаги особено много сме обичали децата си — довърши вместо него Джоун в своя стил.

Джон не се успокои.

— Какво ви е грижа за нас? — излая той. — Просто малките, които сте народили! — Засмиването на сестрите му изтръгна и неговия смях, само че сух и подигравателен: — Ха-ха- ха! — Ричард и Джоун схванаха едновременно, че момчето си е пийнало повече от шампанското. Чувствувайки се длъжен да остане в центъра на вниманието, Джон взе цигара от пакета на Джудит, пъхна си я в устата — тя увисна на долната му устна — и събра очи като гангстер.

— Вие не сте малките, които сме народили — викна му Ричард. — Вие сте най- главното! Само че пораснахте… почти.

Момчето взе да пали кибритени клечки, но вместо да ги поднася към цигарата (не бяха го виждали да пуши; той се разграничаваше от тях, правейки се на „добър“), завираше ги в лицето на майка си, все по- близо, а тя ги духаше. След това подпали целия кибрит пред нея — последва съсък и пламък като на факла. Размит от сълзите, огънят изпълни погледа на Ричард. Така и не разбра как угасна.

— Стига си се фукал! — обади се Маргарет.

В отговор Джон прекърши цигарата, налапа двете половинки и задъвка, изваждайки езика си да покаже тютюна на сестра си. Джоун се опита да му заговори.

Привеждайки порой от разумни доводи, но те оставаха неясни:

— Говорили сме за това от години… децата ни ако не ни помогнат… татко ви и аз искахме…

Слушайки я, момчето грижливо натъпка една книжна салфетка в листата на салатата, смачка всичко на топка и го натика в устата си, озъртайки се за очаквания смях. Но такъв не последва. Само Джудит, изпускайки дим като букет от перушина, каза:

— Дръж се като човек!

Ричард се надигна от масата със схванати нозе и изведе сина си навън. Макар че къщата вече тънеше в сумрак, дворът преливаше от светлина, тази чудесна свръхсветлина в разгара на лятото. Засмяха се и двамата. Джон плюеше салата, хартия и тютюн върху бръшляна. Хвана го за ръка — грапава и ръбата като на мъж. Ръката не се отдръпна. Затичаха се покрай тенискорта към ливадата. Купчините прясна пръст, оставени от булдозерите, пъстрееха от маргарити. На минаване край корта се озоваха на равното, където обикновено играеха домашен бейзбол. Оттук земята се надигаше меко, сияеща в зелено под слънчевите лъчи, а тревите и бурените се открояваха стрък по стрък като рисувани върху пергамент.

— Прости ми, страшно съжалявам — проплака Ричард. — Ти беше единственият, който се постара да ми помага в шантавите грижи за това място.

— Не е само раздялата ви — изхлипа Джон, скрит зад сълзите и шампанското. — Цялата година беше скапана. Мразя го това училище. Един приятел не си намерих. А историкът е една скука…

Седнаха на върха на възвишението, потрепващи, но и стоплени от сълзите си, с успокоени гласове, и Ричард се опита да си представи тъжната година на детето — дългите делници, изпълнени с домашни упражнения, уикендите в стаята на горния етаж, прекарани със самолетните модели, а в това време долу майка му и баща му мърморят и дават храна на своята раздяла. Колко егоистично, помисли Ричард, каква слепота! Очите го засмъдяха.

— Ще видим дали не може да те преместим — обърна се към сина си. — Животът е твърде кратък, за да го живеем мизерно.

Бяха си казали каквото можеха, но не пожелаха да подирят изцелението и затова продължиха да разговарят за училището, за тенис-корта, за това дали е възможно пак да стане толкова хубав, какъвто беше през първото лято. Отбиха се да го разгледат, попритиснаха тук-там размъкнатите ограничителни ленти.

Леко патетичен, мъчейки се може би сега да използува момента, за да замаже нещата, Ричард отведе момчето до онова място, откъдето се откриваше най-хубавата гледка към металносинята река, към изумрудовите мочурища и разхвърляните островчета с кадифени сенки на снизилата се светлина, към белите пясъчни ивици в далечината.

— Погледни — рече той, — все така си е красиво. И ще го има и утре.

— Зная — нетърпеливо му отвърна Джон. Моментът бе изтекъл.

Върнаха се в къщата, където останалите бяха наотворили няколко бутилки бяло вино — шампанското бе довършено — и все така седяха около масата: три жени, които одумват. Джоун се извърна, показвайки му сухото си лице, и попита:

— В ред ли сме?

— Бомба — отговори той и съжали, че празненството, колкото и облекчаващо да е това, бе продължило без него.

В леглото тя обясни: