Джон Ъпдайк
Раздяла
Денят беше ясен. Залян в светлина. През юни времето бе пародирало вътрешната трагедия на Мейпълови с яркото си слънце: това бяха златни потоци и водопади от зеленина, в които разговорите им незабелязано се стопляха: единствено мърморещите им души можеха да омърсят природата. Обикновено по това време на годината имаха вече загар, но когато посрещнаха самолета на дъщеря си, идваща след една прекарана в Англия година, бяха почти толкова бледи, колкото и тя, въпреки че Джудит, заслепена от разкошната слънчева шумотевица на родния край, не забеляза това. Не развалиха посрещането й, казвайки й веднага. Да се изчака няколко дни, нека дойде на себе си от внезапната смяна на часовете — такава бе една от техните формулировки в безконечните безцветни диалози на чаша кафе, коктейл или коантро, в които бяха разработили стратегията на своя развод; затова не бяха забелязали отвъд затворените си прозорци, че земята, както всяка година, изпълнява обновителните си чудеса.
Ричард бе предвиждал да си отиде още по Великден, но Джоун бе настояла да изчакат, докато се съберат и четирите им деца, да си вземат изпитите, да минат училищните им церемонии, та да се залисат и разсеят през лятната ваканция. Той бе отстъпил — и от любов, и от страх, — зае се да поправя прозоречни капаци, да точи косилките, да изкърпва и трамбува новия тенис-корт. Глинест в основата си, кортът се покри след първата си зима с дупки, а ветровете наметоха червената настилка.
Мейпълови бяха забелязали още преди години, че разводите между приятелите им най-често ставаха след някоя значителна домашна придобивка, сякаш бракът правеше последния си опит да остане жив. При тях най-страшната криза бе дошла сред прахоляк от мазилка и разкъртени тръби, когато ремонтираха кухнята. Въпреки това, когато преди едно лято жълтите като канарчета булдозери безгрижно сдъвкаха затревеното и прошарено с маргарити хълмче и го превърнаха в кално плато, а групата дългокоси младежи изравниха и утъпкаха калта в равна площ, това преобразование не им се стори злокобно със своята безочливост, а празнично — бракът им разкъса земята за удоволствие. През пролетта, събуждайки се всеки ден в зори с усещането, че се изхлузва, като че някой му навеждаше леглото, Ричард откри в оголения тенис-корт, чиято мрежа си стоеше все тъй навита в килера, един пейзаж, изцяло съответствуващ на неговото усещане за търсена изоставеност; насипването на разтрошена пръст с шепи в пукнатините и дупките (по време на топенето по корта бяха ровили кучета, а водните струи бяха издълбали вадички) му се виждаше дейност, подходящо елементарна и нескончаема. В заключеното му сърце крееше надеждата, че денят никога няма да дойде.
Но ето че той бе дошъл. Петък. Джудит отново се аклиматизира. Преди службите, летните лагери и пътуванията отново да ги пръснат, събраха се и четирите деца. Джоун смяташе, че трябва да им съобщават поотделно. Ричард настояваше да се оповести на трапезата.
— Мисля, че ако им кажем на масата, все едно се признаваме за виновни. Ще вземат да се карат и вместо да се съсредоточат — бе заявила тя, — току-виж, го обърнали на панаир. Това са зрели хора, знаеш, не само някаква си обща пречка за твоята свобода.
— Добре, добре, съгласен съм — бе рекъл той.
Планът на Джоун беше много точен. Тази вечер ще дадат със закъснение вечеря по случай завръщането на Джудит: омари и шампанско. После, когато празненството приключи, те двамата, които преди деветнайсет години бяха я возили в количката по Пето Авеню към площад Уошингтън, ще я изведат навън, до моста над соления ръкав, и заклевайки я да си мълчи, ще й кажат. След това ще обадят и на Ричард младши, който след работа трябваше да отиде на рок-концерт в Бостън — или по-късно, когато се върне с влака, или в събота сутринта, преди да е отишъл на работа. Седемнайсетгодишен, той работеше с един екип по поддържане на игрища за голф. Сетне, някъде докъм обед, ще бъдат информирани и малките — Джон и Маргарет.
— Пито-платено — бе казал Ричард.
— А ти имаш ли предвид нещо по-свястно? Така до края на съботата ще имаш време да отговаряш на разни въпроси, да си стегнеш багажа и да разиграеш своето чудесно заминаване.
— Нямам — бе отвърнал той, искайки да каже, че друго не му идва наум и че е съгласен с нейния проект, макар според него той да издаваше едно фалшиво чувство за ред, един скрит вопъл за контрол над нещата — досущ като нейните дълги списъци от належащи задачи и парични сметки или — както в дните, когато се запознаха — като нейните твърде обстойни записки в час. Планът й превръщаше неговото единствено препятствие в четири, в четири стени с остри като нож ръбове, отвъд които следва главоломно сляпо падане.
Цяла пролет се бе движил в един свят от самовглъбявания и саморазкривания от бариери и прегради. Той и Джоун се изправяха като тънка стена между децата и истината. Всеки миг бе преграда — от едната й страна стоеше миналото, от другата — бъдещето, едно бъдеще, което съдържа немислимото
Ключалката. Оставаше му все още да подмени една от ключалките на защорената веранда. Като повечето подобни задачи и тази се оказа по-трудна, отколкото бе предполагал. Старата алуминиева ключалка, скована от ръжда, бе толкова остаряла, сякаш умишлено е била произведена така. И трите железарски магазина не предложиха нищо, което поне приблизително да се хване в захабената дупка, останала след удивително лесното изваждане на старата. Налагаше се да издълбае друг прорез (свределите малки, трионите големи) и да запълни старата дупка с парче дърво, но длетата му бяха тъпи, трионите ръждясали, а пръстите му надебелели от безсъние. Зад верандата слънцето заливаше един свят от безразличие. Храстите вече се нуждаеха от подкастряне, обветрената стена на къщата лющеше боята си на парцали, след неговото заминаване ще почне да се просмуква дъжд, насекоми, гнилоч, смърт. Семейството му, всичките, които щеше да изгуби, се процеждаха през периферията на съзнанието му, докато се балтавеше със свредели, длета, неразбираеми упътвания и метални стружки.
Седнала на верандата, Джудит — принцеса, върнала се от заточение — ги веселеше с разкази за недостига на гориво, за противоядрените протести сред подземния свят, за пакистанските работници, преследващи я шумно, когато отивала на урок по танци. Джоун влизаше и излизаше, по-спокойна от обикновено, като че оценява конфликта му с ключалката, сякаш това е още една и съвсем не последната грижа в дългата поредица от семейни грижи. Известно време по-малкият син придържаше рахитичната врата, додето баща му недодялано чукаше и стържеше — в ушите на Ричард всеки удар прозвучаваше като стенание. По-малката им дъщеря, прибрала се от веселба призори, спеше в люлката на верандата, несмущавана от шума — натежала и порозовяла, доверчива и забравена. И времето като слънцето неумолимо се движеше. Лека-полека слънчевите лъчи полегнаха. Днес бе един от най-дългите дни. Бравата прищракна, проработи. Беше свършил. Приготви си напитка; изпи я на верандата, слушайки дъщеря си.
— Вълшебно беше — разказваше тя. — И когато стана най-зле, месарниците и пекарните продължиха да работят на свещи. Страшно са решителни и умни. А като четях вестниците — колко по-лошо е било тука: стрелят се на опашките по бензиностанциите и мрат от студ.
— Все още ли искаш завинаги да живееш в Англия? — попита я Ричард.
— Не — призна Джудит, поглеждайки го с овалното си лице, чиито очи бяха все тъй по детски раздалечени, но устните сякаш смучеха нещо сочно и сладко. — Нямах търпение да се върна тук. Нали съм си американка. — Бе станала жена. Отгледаха я, той и Джоун се бяха напънали да я отгледат отделно от останалите трима. На другите все още не достигаше мъничко. Но тъкмо мисълта, че трябва да каже на Джудит — представяше си я като бебе, първото им дете, после върви помежду им по моста, а те я водят за двете ръчички, — тази мисъл го съсипваше. Преградата, деляща лицето от сълзите му, рухна. Ричард се настани на празничната трапеза с прегърбено от болка гърло; шампанското и омарите му се сториха като слънчеви фази — виждаше ги и ги усещаше през сълзи. Примигваше, преглъщаше и пускаше хрипливи шеги за сенната си хрема. Но сълзите му не спираха — те не идваха от дупчица, която можеш да запушиш, а се
