— Не заплаках, защото, струва ми се, плаках твърде много през пролетта. Наистина не беше честно. Идеята беше твоя, а излезе, че съм те изритала оттука.
— Извинявай — каза той, — не можах да се овладея. Исках, но не можах.
— Не си искал. Дори ти хареса. Нали стана твоето, съобщихме им го едновременно.
— Радвам се, че свърши — призна той. — Боже, какви страхотни деца! Издържаха. Сладури!
Прибрал се най-сетне в стаята си, Джон се бе заловил с поредния авиомодел и взе да им подвиква през тавана:
— Много съм добре! Не съм се изпотил…
— И как само — продължи Ричард, закътан в своето облекчение — нито едно не постави под въпрос причините, които им изложихме! Не си и помислиха, че има трети човек. Дори Джудит.
—
— И ти се държа добре. — И той я смушка. — Окуражително за всеки. Благодаря ти. — С чувство на вина разбра, че не се смята за разведен.
— Предстои ти да се справиш с Дики — рече тя. От тези думи пред него в мрачината се надигна черна планина. От четирите деца големият му син бе най-сериозният съдник на съвестта му. И съвсем нямаше защо Джоун да добавя: — Само че в това мръсно дело от мене помощ не чакай.
— Знам. Аз ще се оправя. Заспивай.
След няколко минути дишането й се успокои, стана по-безгрижно и по-дълбоко. До полунощ оставаше четвърт час. Влакът на Дики от концерта пристигаше в един и четиринайсет. Ричард нави часовника за един. От седмици насам спеше отвратително. Затвореше ли клепачи, отвътре ги прогаряха случките от последните часове: Джудит, която изпуска дим към тавана с явно отвращение, немият поглед на Фасулчето, обляната в слънце баирчинка, където почиваха с Джон. Планината пред него се приближи още повече, изпълни го целия; сега бе станал огромен, застрашителен. Болката в дъното на гърлото бе претръпнала. Жена му спеше до него като заклана. Когато се надигна от леглото, вбесен от пламналите си клепачи и натежалото сърце, за да се облече, тя се пробуди, колкото да се обърне на другата страна.
— Джоун — повика я той, — ако можех да върна нещата, щях да го направя.
— И откъде щеше да почнеш? — попита тя.
Нямаше откъде. Даваше му кураж. Тя винаги му е давала кураж. Нахлузи обувките си в тъмнината без чорапи. Децата дишаха в стаите си, долу бе опустяло. В смущението си бяха оставили лампите да светят. Угаси всички освен горната в кухнята. Макар да не се надяваше, моторът подхвана веднага. На пътя го посрещна единствено лунната светлина, един твърде прозирен компаньон, проблясващ в листата от двете страни на шосето, натрапващ се в обратното огледало като преследвач, топящ се пред фаровете. В този час центърът на града, още не съвсем пуст, му се стори призрачен. Група момчетии по тенис-фанелки правеха компания на младия полицай на стъпалата пред банката. Срещу гарата все още светеха няколко заведения. Предимно млади хора, в тях влизаха и излизаха посетители, за да попаднат в топлата нощ и да вкусят младото лято. От преминаващите автомобили ечаха гласове — сякаш се водеше един общ нестихващ разговор. Ричард спря колата и уморен се отпусна на съседната седалка, скрит от движението и кръжащите светлини. Беше като на филм, когато убиецът изпълнява жестоката си мисия в глъчката на панаира, само че във филмите не показват този стръмен, осезаем склон, до който се долепваш вътре в себе си. По него не можеш да слезеш обратно, можеш само да паднеш. Стоплена от бузата му, синтетичната материя на седалката му повери стар и далечен дъх на ванилия.
Влаковата сирена го накара да вдигне глава. Идваше навреме, а той се надяваше, че ще закъснее. Крехките бариери се спуснаха. Камбанката радостно иззвъня за поздрав. Хоризонтално набръчкано, едрото метално тяло се заклати и спря. Заслизаха сънени юноши, между които бе и синът му. Дики не се изненада, че баща му е дошъл да го посрещне в този нечовешки час. Довлече се до колата с още двама приятели, и двамата по-високи. Поздрави и седна до баща си с онази уморена живост, която трябваше да изрази благодарност. Приятелите му се настаниха отзад. Ричард се зарадва: закарвайки ги по домовете им, щеше да спечели още няколко минути.
— Как беше концертът? — попита ги той.
— Страшен — обади се едно от момчетата.
— Горе-долу — рече другото.
— Добре беше — каза Дики, по природа умерен, дотолкова разумен, че като дете неразумствата на света му причиняваха главобол, стомашни колики и световъртежи. Когато оставиха и втория приятел пред тъмния му дом, синът му се обади:
— Татко, очите ми ще изскочат от възпаление! Цял ден съм подстригвал тревата.
— Имаме ли още от ония капки?
— Миналото лято изобщо не ми помогнаха.
— Сега може да помогнат. — Ричард направи обратен завой на празната улица. До вкъщи щяха да стигнат за няколко минути. Планината се премести в гърлото му. — Дики — почна той и почувствува, че момчето, свито и търкащо очите си, изведнъж се сепна от тона му, — не съм дошъл да те посрещна само за да ти улесня живота. Дойдох, защото майка ти и аз имаме нещо да ти казваме. Ти си корав мъж и ще издържиш. Лоши новини.
— Няма значение! — Уверението му прозвуча меко, ала светкавично, сякаш пуснато с пружина.
Ричард се бе опасявал, че сълзите му отново ще рукнат, ще го задушат, но мъжествеността на сина му даде пример и затова продължи със сигурен и суховат глас:
—
— Да — тихо изрече момчето, поемайки си дъх. Държеше се. На пряката свиха. Църквата, която посещаваха, изникна в небето като разрушена крепост. Къщата на жената, за която Ричард се надяваше да се ожени, се намираше отвъд църковния площад. Прозорецът на спалнята й светеше.
— Майка ти и аз решихме да се разделим. За лятото. Засега нищо законно, без развод. Да видим как ще бъде. От няколко години нещо не си достигаме, не можем да бъдем щастливи, както се полага. Усетил ли си го?
— Не — отвърна момчето. Честен, лишен от емоции отговор, какъвто се дава в тест: вярно или невярно.
Доволен, че потръгна така, Ричард словоохотливо се впусна в подробности. Неговият апартамент в другия край на града и колко лесно е достъпен, уговорките за летуване поотделно, предимствата за децата, допълнителната подвижност и възможностите за разнообразие през лятото. Дики го следваше, поглъщайки всичко.
— А другите знаят ли?
— Да.
— Как го посрещнаха?
— Момичетата сравнително спокойно. Джон не издържа, развика се, изяде една цигара, натъпка си салфетката в салатата и ни заяви колко мразел училището.
— Сериозно? — прихна брат му.
— Да. Въпросът с училището го разтревожи повече от нашето решение с майка ти. И май се почувствува по-добре, че избухна.
— Сериозно? — Повторението бе първият признак, че е поразен.
— Да. Слушай, Дики, искам нещо да ти кажа. Този час, докато чаках влака ти, беше най-страшният в живота ми. Не мога да понеса всичко това. Не мога! Баща ми би умрял, но не би ми причинил такова нещо. — Казвайки това, почувствува се неизмеримо по-леко. Беше прехвърлил планината на сина си. Бяха стигнали. Движейки се безшумно като сянка, Дики излезе от автомобила и влезе в осветената кухня. Ричард извика подире му: — Не искаш ли чаша мляко или нещо друго?
— Не, благодаря.
— Дали да се обадим утре на кортовете и да кажем, че не си добре и няма да отидеш на работа?
— Не, няма нужда. — Отговорът долетя отдалече, произнесен вече от вратата на стаята. Ричард се ослуша да чуе тръшване, породено от раздразнение. Но вратата се затвори нормално, тихо. Звукът го
