Джон Ъпдайк
Жената на лекаря
— Акули? — повтори жената на лекаря и върхът на луничавия й нос се изостри сред искристия въздух. Очите й, потъмнели в един миг на вглъбение, пак отразиха зеления цвят на Карибско море; водната повърхност пресичаше шията й. — Да, намират се. Едни такива големи и тъмни.
Застанал наблизо, Ралф бе приклекнал, но при думите й изопна тяло сред плисък и пръски и се помъчи да надникне в аквамаринената дълбочина. От внезапните му движения и водата наоколо стана непрозирна. Екна изненадващо младежкият й смях.
— Вие, американците, сте толкова плашливи — рече тя и самодоволно се отдръпна навътре, отпусната във водата, която клокотеше лекичко край устата й. Имаше дребно лице, позачервено и осеяно с лунички от този климат. Златисточервеникавата й коса бе станала на клечки, загубила блясъка си от ежедневните морски бани. — Рядко идват толкова близо до брега — рече тя, отметнала глава назад, сякаш разговаряше с небето. — Само в сезона, когато се ловят костенурки; кръвта ги привлича. Не можем да се оплачем. Бреговете на тоя остров са плитки. Ето например Сен Мартен отсреща — там крайбрежните води са дълбоки и трябва да се внимава. — Тя се обърна и с нехайно-ленивите движения на пълничките жени, които лесно се държат на повърхността, заплува усмихнато към него. — Колко жалко, че отец Джонсън си замина! — рече тя и гласът й прозвуча неестествено, както бе източила шия, за да не гълта вода. — Голям симпатяга беше тоя стар английски викарий. — Тя произнесе „викарий“ някак дрезгаво; може би шеговито. Когато стигна до Ралф, опря нозе на дъното и посочи към хоризонта. — Той — каза тя — обичаше да влиза навътре в морето заедно с огромния си черен пес Хукър. Отец Джонсън плуваше напред, докато капнеше от умора и тогава се отпускаше, улавяше се за опашката на Хукър и кучето го изтегляше на брега. Наистина голяма картинка бяха двамата: плува песът, а тоя дебел стар джентълмен се вкопчил в опашката и косите му се стелят по водата. И през ум не му минаваше за акулите. При това влизаше много навътре, докато накрая се превръщаше в едва забележима точица.
Водата стигаше до кръста им и при едно подканящо движение на Ралф те тръгнаха заедно към брега. Спокойната топла вода приплискваше от крачките им. Тя изглеждаше дребничка, както вървеше до него и редеше с писклив глас:
— Съжалявам, че си замина. Беше очарователен старец. Живял е тук четиридесет години. Обичаше си той острова.
— Виждам, че е имало защо — каза Ралф и проследи с очи полумесеца на крайбрежния пейзаж, сякаш чрез неотегчения му поглед жената на лекаря можеше да обнови усещането си за красотата на острова, а Ралф смътно долавяше, че то има нужда от обновление.
Белият плаж пустееше. Туземците го използуваха само като пътека. Жилищата им бяха накацали зад дрипавия плет от крайморски храсти, който ограждаше пясъчната ивица. Тол, розов цимент, вълниста ламарина, почервеняла от ръжда, дъсчени стени — сребристо-сиви от дъждовете, — закърпени със сплескани тенекии от газ, наколни бараки и недовършени сгради от шлакобетон надничаха иззад прашасалите ниски шубраци. Цветя почти нямаше. Беше януари. Ала от една страна, гроздовете кокосови орехи, сгнездени под шумолящите палмови клони, а от друга — високите пухкави къдели, напомнящи лекокрилите пролетни облачета в неговия край, подсказваха, че тук сезонът на цъфтежа и сезонът на плодовете съвпадат и продължават безконечно; покълнване и зреене съжителствуваха непрестанно. Планини не се виждаха. Островът бе равнинен. Когато пристигаха, от самолета той им заприлича на двуизмерен близнак или на топографска карта на Сен Мартен, който се възправяше сред морето като група планински върхове във Вермонт. Бреговете на Сен Мартен бяха стръмни и страшни; тези бяха безопасни. Там холандците и французите бяха построили шумни хотели и ресторанти, за да примамват американските долари; тук рядко идваха чужденци. На този остров дори местностите бяха наименувани без предприемчивост и старание; Източният край. Западният край. Пътят, Гората — това бе географското му разделение. В единия край на залива пустееше възвишение, покрито с храсталаци и коралови отломки, което бе наречено Високия хълм. Селото се казваше просто Залива. Оранжевите канари от другия край се наричаха Скалите. През тези кратки зимни дни слънцето се спускаше към тях диагонално и между шест и седем часа надвисваше над морето точно при рога на заливния полумесец. Ала и след като слънцето се удавеше, светлината, поначало ленива, продължаваше да се мае сред колибите и лиандровите храсти.
Следобедът преваляше; малкото тропическо слънце, все още ненабъбнало в червено, кротко сипеше бял блясък над притихналия въздух. А той бе галещ и ласкав като водата; в тия две природни стихии нямаше враждебност. На Ралф, който излизаше от едната и се потапяше в другата, те се сториха като нюанси на доброжелателство, което го обгръщаше нежно.
— О, да, но не е само това — каза жената на лекаря. — Той просто обичаше хората. Построи им три Църкви и вършеше всякакви добродеяния. Говорим за отец Джонсън — обясни тя на Ив, която бе останала с децата на брега. — Англиканския свещеник. Той се оттегли миналата година и си замина за Англия. За Съсекс, струва ми се.
— Обичал е хората ли? — попита Ив. Беше дочула края на разговора им. Тук гласовете отекваха надалеч, заглушавани само от ромола на прибоя или понякога от английска реч, звучаща като музика с чудноватия си акцент. Жената на лекаря се отпусна на пясъка.
— Те са чада мои — пропя дрезгаво тя и в следващия миг заглуши грубата пародия с острия си смях. — О, да, той ги обичаше. Посвети им живота си. — Младежкото оживление в гласа и невинният блясък на погледа не подхождаха на прецъфтялото тяло. Пълните й крака бяха възлести и отекли, а дребното й лице бе покрито със ситни бръчици и във всяка бръчица се мъдреше по една бяла чертичка, там, където повехналата кожа не бе допуснала слънцето. — Той самият нямаше деца — реши да добави тя. — Само тоя страшен пес Хукър. Голям особняк. Вероятно щеше да ви допадне. Сигурна съм, че такива образи като него не се срещат в Америка.
— Предполагам, че щеше да ни допадне — каза Ив. — Хана често споменава отец Джонсън.
Хана беше готвачката им, жена, преминала тридесетте, ала плаха и свенлива като момиче. Кожата й винаги лъщеше, сякаш се изпотяваше от притеснение, но останеше ли сама в кухнята, весело си тананикаше песнички. Децата, отначало смутени от цвета на кожата й, вече я обожаваха и я гледаха с възторжено ококорени очички, щом вдигнеше двуцветен показалец, за да ги усмири. Никой досега не бе изисквал от тях послушание с толкова сериозен тон. Ралф и Ив не очакваха, че ще имат домашна прислужница. Избраха най-невзрачния остров, който можаха да открият. Но Хана беше като част от къщата; притежателката, стройна вдовица, чиито деца бяха пръснати из Флорида, Перу и Антигуа, бе предположила, че ще им е необходима прислужница. И така излезе. Никога не биха разкрили сами всички загадки на този необикновен, нов свят. Ив нямаше да се справи с пазаруването, защото тук мълвата въртеше търговията: невидими гласове, безплътни като вятъра, съобщаваха кой е заклал днес прасе в чия рибарска лодка току- що е спряла пълна на кея.
Селцето бе претъпкано с магазинчета — във всяка колиба се продаваха (на смайващо различни цени) поне американски цигари, внесени контрабандно от Сен Мартен. Но дори работното време на най- официалния магазин — циментов коридор с рафтове, долепен до митницата — се оказваше тайна, която американците не успяваха да разгадаят. Винаги намираха голямата зелена врата залостена и на нея открай време се мъдреше разкривен тебеширен надпис: „На вниманието на редовните ни клиенти! Четвъртък следобед магазинът няма да работи.“
— А-а, Хана ли? Тя е добро момиче — рече жената на лекаря и се обърна по корем. Надиплените й бедра бяха побелели от пясъка, все едно оваляни в захар.
— Така е наистина — потвърди Ив. — Много е симпатична. Мисля, че те всички са много симпатични. Толкова са мили с нас.
Подобна настойчивост не бе в стила на съпругата му. Ралф се питаше какви ли чувства са се породили между двете жени, запознали се едва предишния ден.
— Разбирам защо отец Джонсън е обичал хората тук — добави отчетливо Ив, макар и с предпазливо тих глас.
„Хората“ бяха край тях; колибите им стигаха до пясъчната ивица и окърпените стени със затворени капаци сякаш се заслушваха унесено.
Жената на лекаря пак се обърна по гръб, надигна се и седна. Коя бе причината да е толкова неспокойна?
