Санчика щяла да ги последва, но с изненада забелязала някакъв отвор в земята, който водел към основите на мостовата кула. Влязла и изминала известно разстояние, но се окуражила да продължи напред, след като открила грубо издялани в скалата стъпала и сводест коридор, осветяван на места от сребърни лампи, които разпръсквали едновременно светлина и приятен аромат. Тя смело продължила да върви, докато накрая стигнала до огромна зала, изсечена в самото сърце на планината, великолепно подредена в мавритански стил и осветявана от сребърни и кристални полилеи. На един диван седял стар мавър с дълга бяла брада, който през цялото време клюмал и дремел, а жезълът, който държал, постоянно се изплъзвал от ръката му. Недалеч от него седяла красива жена, облечена в старинна испанска носия, е диадема, искряща от елмази, и вплетени в косите бисери и тихичко свирела на сребърна лира. Чак сега малката Санчика си спомнила, че била слушала старите хора в Алхамбра да разказват историята на някаква готска принцеса, затворена в недрата на планината от стар арабски магьосник, когото тя държала потънал във вълшебен сън с помощта на музиката си.
Принцесата спряла да свири, удивена, че вижда смъртен в тази омагьосана зала.
— Да не би да е навечерието на празника на блажения Свети Йоан? — попитала тя.
— Да — отвърнала Санчика.
— Тогава за една нощ магията губи силата си. Ела насам, дете, и не се бой. Аз съм християнка като теб, макар и затворена тук от зла магия. Докосни оковите ми с талисмана, който виси на шията ти, и тази нощ ще бъда свободна.
След тези думи тя разтворила наметалото си и показала широкия златен обръч, който опасвал кръста й, и златната верига, която я приковавала към земята. Детето не се двоумило и бързо докоснало златния обръч с малката мраморна ръка. Тозчас веригите паднали на пода. От шума старецът се събудил и започнал да трие очите си, но принцесата прекарала пръсти по струните на лирата и той отново потънал в сън, заклюмал и жезълът се заизплъзвал от ръката му.
— А сега — казала тя — докосни жезъла му с мраморния си талисман.
Детето направило и това, жезълът паднал от ръката му и той потънал в дълбок сън. Принцесата внимателно поставила сребърната лира на дивана, като я подпряла върху главата на спящия магьосник. После докоснала струните, докато зазвучали в ушите му.
— О, всемогъщи дух на хармонията — казала тя, — окови съзнанието му във веригите на робството до идването на деня. А сега, следвай ме, мое дете, и ще видиш Алхамбра такава, каквато е била в най- славните си години, защото притежаваш магически талисман, който ще ти разкрие всички вълшебства.
Санчика мълчаливо тръгнала след принцесата. Излезли през отвора на подземието, минали през мостовата кула и Портата на справедливостта и оттам през Plaza de los Aljibes, или площада и влезли в крепостта.
Тя била пълна с мавританска войска, конници и пехота, строени в редици с развети знамена. На портата стояла кралската стража и редица от чернокожи африканци с извадени ятагани. Никой не проронвал нито дума и Санчика безстрашно следвала своята водачка. Удивлението й се увеличило, когато влезли в кралските чертози, където самата тя била отгледана. Ярката луна осветявала всички зали, дворове и градини като слънце, но гледката била съвсем различна от тази, с която тя била свикнала. По стените на стаите не личали петната и разрухата от времето. Вместо паяжини, сега там висели скъпи коприни от Дамаск, а позлатените орнаменти и мавърски рисунки били възвърнали първоначалния си блясък и свежест. Залите, вместо да бъдат голи и неподредени, били обзаведени с канапета и дивани, покрити с най-редки материи, извезани с бисери и обшити със скъпоценни камъни, а всички фонтани в дворовете бликали.
В кухните отново кипяла трескава дейност. Усърдни готвачи приготовлявали призрачни блюда, печели и варели въображаеми яребици и ярки; забързани слуги разнасяли насам-натам сребърни подноси, отрупани с лакомства, и ги подреждали за чудно пиршество. В Двора на лъвовете се тълпели стражи и придворни, както по времето на маврите, а в горния му край, в Залата на правосъдието, седял на трон Боабдил, заобиколен от своите царедворци, и поклащал призрачния си скиптър. Независимо обаче от всичките тези тълпи и видимата суетня, не се чували ни гласове, ни стъпки; само плясъкът на фонтаните нарушавал среднощната тишина. Малката, няма от възхита Санчика обикаляла двореца след своята водачка, докато стигнали до портал, водещ към подземните проходи, които минавали под голямата кула Комарес. От двете страни на портала била поставена по една статуя на нимфа, изваяна от алабастър. Главите им били извърнати, а погледите сочели към едно и също място в подземието. Омагьосаната принцеса се спряла и казала на детето да се приближи.
— Тук има една голяма тайна, която искам да ти разкрия като благодарност за вярата и смелостта ти. Тези загадъчни статуи гледат право към огромното съкровище, зазидано тук в стари времена от един мавърски крал. Кажи на баща си да разкопае мястото, където са вперени погледите им, и ще открие нещо, което ще го направи по-богат и от най-богатия човек в Гранада. Само твоите невинни ръце обаче, с помощта на талисмана, който притежаваш, могат да преместят съкровището. Помоли баща ти да го използува предпазливо и да отдели част от него за отслужване на всекидневни литургии, с чиято помощ да се освободя от нечистата магия.
След тези думи принцесата повела детето към градинката Линдаракса, която се намира съвсем близо до подземието със статуите. Луната потрепвала върху водата на самотен фонтан в средата на градинката и обсипвала с нежна светлина цедратовите и портокалови дръвчета. Красивата принцеса откъснала едно миртово клонче и го обвила като венец около главата на детето.
— Нека това ти напомня за тайната, която ти разкрих, и бъде доказателство, че всичко, което съм ти казала, е истина. Моето време изтече и трябва да се връщам в омагьосаната зала. Не идвай с мен, за да не те сполети зло. Сбогом. Запомни каквото ти казах и нека отслужват литургии за моето спасение.
След тези думи тя влязла в някакъв тъмен проход, който минавал над голямата кула, и повече не се появила.
Някъде откъм колибите под Алхамбра, пръснати из долината на Даро, се чуло кукуригане на петел и бледа ивица светлина се появила над планините на изток. Излязъл лек ветрец и из дворовете и коридорите се разнесъл звук, като че шумели сухи листа, а вратите една след друга започнали да се затръшват.
Санчика се върнала по местата, които дотолкова скоро гъмжали от призрачното множество, но Боабдил и безплътните му царедворци си били отишли. Луната осветявала празни зали и галерии, загубили своето мимолетно великолепие, потъмнели и разрушени от времето и потънали в паяжини. Прилеп прехвърчал в бледата светлина, от езерото изкрякала жаба.
Санчика се забързала към отдалеченото стълбище, което водело към скромното жилище на семейството й. Както винаги вратата била отворена, тъй като Лопе Санчес бил твърде беден, за да се нуждае от резе или ключалка. Тя допълзяла до сламеника си, сложила миртовия венец под възглавницата и скоро заспала.
Сутринта детето разказало на баща си всичко, което му се било случило. Лопе Санчес обаче го възприел като най-обикновен сън и дори се присмял на доверчивостта й. После се заел с обичайната си работа в градината, но съвсем скоро дъщеричката му дотичала задъхана и извикала:
— Татко! Татко! Виж миртовия венец, който мавърката постави на главата ми.
Лопе Санчес зяпнал от изумление, тъй като стъбълцето на миртовото клонче било от чисто злато, а всяко листенце — от искрящ смарагд! Тъй като нямал голям опит със скъпоценните камъни, той нямал и представа за истинската стойност на венеца, но видяното било достатъчно, за да се убеди, че той е значително по-материален от веществото, от което обикновено са направени сънищата, и че във всеки случай от съня на детето има някаква полза. Първата му грижа била да задължи дъщеря си да пази пълна тайна, въпреки че за това можел да бъде спокоен, тъй като нейното благоразумие далеч надхвърляло възрастта и пола й. След това се запътил към подземието, където стояли статуите на двете алабастрови нимфи. Забелязал, че главите им са обърнати в една посока и погледите им — вперени в една и съща точка във вътрешността на сградата. Лопе Санчес не можел да не се възхити от този толкова хитроумен начин да се опази една тайна. Прекарал мислена линия от очите на статуите до мястото, в което гледали, направил знак върху стената и си отишъл.
Цял ден обаче съзнанието му било отвличано от хилядите грижи. Гледал да се навърта, та поне отдалеч да вижда статуите, и изстивал от ужас, че тайната на богатството може да бъде разкрита. Всяка стъпка, която наближавала мястото, го карала да се разтреперва. Би дал мило и драго само да може да обърне главите на статуите в обратна посока, като забравял, че стотици години нимфите са гледали все нататък и това на никого не е направило впечатление.
