Уошингтън Ървинг
Легенда за двете загадъчни статуи
Някога в едно запустяло кътче на Алхамбра живеел дребен и весел човечец на име Лопе Санчес, който работел в градините, бил пъргав и жив като скакалец и пеел по цял ден. Той бил сърцето и душата на крепостта; когато привършел работата си, сядал на една от каменните пейки на площадчето, настройвал китарата си и за най-голямо удоволствие на войниците пеел дълги балади за Сид, Бернардо дел Карпио, Фернандо дел Пулгар и други испански герои или пък подхващал някоя игрива мелодия, която карала девойките да танцуват boleros и fandangos.
Както повечето дребни мъже и Лопе Санчес имал за съпруга снажна и закръглена матрона, която почти можела да го сложи в джоба си, но не споделял участта на повечето бедняци — вместо десет деца имал едно-единствено. Това било чернооко момиченце на около дванайсет години на име Санчика, весело като него, радост за душата му. То играело наоколо, когато работел в градината, танцувало под акомпанимента на китарата му, когато седял на сянка и като горска самодива лудувало из горичките, алеите и запустелите зали на Алхамбра.
Било навечерието на блажения Свети Йоан и всички любители на празненствата от Алхамбра — мъже, жени и деца — се изкачили на Планината на слънцето, която се извисява над Хенералифе, за да прекарат нощното си лятно бдение на заобления й връх. Била ясна лунна нощ и всички планини изглеждали сребристосиви. Градът със своите кули и кубета лежал долу в мрачината, а равнината приличала на земя от приказките с призрачните нишки на потоците, които проблясвали край смълчаните горички. По стар местен обичай, наследен още от маврите, на най-високото място в планината запалили голям огън. Населението от околността също прекарвало нощното си бдение и тук-там из равнината или из планинските клисури се виждали бледите отблясъци на огньовете им.
Вечерта преминала весело. Всички танцували под звуците на китарата на Лопе Санчес, който по време на подобни празненства бил в стихията си. Докато танците все още продължавали, малката Санчика с няколко свои другарчета си играела сред развалините на старото мавърско укрепление, построено на връх планината. И както си събирало камъчета из рова, момиченцето неочаквано се натъкнало на малка ръка, интересно изваяна от черен мрамор. Пръстите били свити в юмрук, а палецът плътно ги притискал отгоре. Зарадвано на късмета си, то изтичало с трофея при майка си. Той веднага станал повод за мъдри предположения, а имало и такива, които го гледали недоверчиво и суеверно. „Хвърли го — казал някой, — мавърско е. В това можеш да си сигурна. В него сто на сто има някоя зла магия.“ „В никакъв случай — обадил се друг, — можеш да спечелиш нещо, като го продадеш на бижутерите от вехтошарската чаршия.“ По едно време към спорещите се приближил мургав стар войник, който бил служил в Африка и който бил почернял като мавър. Той разгледал ръката с очите на познавач и казал:
— Виждал съм такива неща сред маврите от Северна Африка. Това е голям късмет, който пази от урочасване и от всякакви заклинания и магии. Радвай се, приятелю Лопе, то ще донесе голям късмет на детето ти.
Като чула това, жената на Лопе Санчес завързала малката мраморна ръчичка за една панделка и я закачила на врата на дъщеря си.
При вида на талисмана хората започнали да си припомнят всички любими суеверия, свързани с маврите. Изоставили танците, насядали на групички по земята и започнали да си разказват стари истории и предания, които били слушали от своите баби и дядовци. Някои от историите били свързани със самата планина, където се намирали и която била любимо свърталище на таласъми. Една престаряла бабичка описвала надълго и нашироко подземния дворец в самите недра на планината, където казват, че се намират омагьосаният Боабдил и целият му кралски двор.
— Сред онези развалини — посочила тя няколко порутени стени и купчини пръст в далечината — се намира дълбока черна яма, която се спуска надолу, надолу, до самото сърце на планината. Не бих погледнала в нея, та ако ще да ми дават всички богатства на Гранада. Преди много години един бедняк от Алхамбра, който пасял козите си по тия места, се спуснал в ямата да търси някакво яре, паднало вътре. Излязъл оттам трескав и със страшен поглед и разказвал такива неща за това, което бил видял долу, та хората решили, че е полудял. Два дена бълнувал за някакви призрачни маври, които го били преследвали в пещерата и никой не можел да го накара отново да изведе козите си в планината. Накрая клетият човечец отишъл, но никога вече не се завърнал. Съседите намерили козите му да пасат сред мавританските развалини, а шапката и наметалото му лежали недалеч от ръба на ямата. За него обаче повече нищо не се чуло.
Малката Санчика слушала историята със затаен дъх. Тя била любопитна по природа и начаса изпитала неудържимо желание да надникне в опасната пропаст. Отделила се незабелязано от своите другарчета, отишла до развалините и след като се лутала известно време сред тях, стигнала до една падина, подобна на леген, близо до стръмния планински склон, който се спускал отвесно надолу към долината на Даро. В средата на тази падина зеел отворът на ямата. Санчика се престрашила, приближила се до ръба и надникнала. Вътре било тъмно като в рог и се получавало усещане за неизмерима дълбочина. Кръвта й замръзнала, отдръпнала се назад, после отново надникнала, после понечила да избяга, но след това пак надникнала — самият ужас, който изпитвала, й доставял удоволствие. Накрая дотъркаляла голям камък и го бутнала в пропастта. Известно време не се чувало нищо, сетне камъкът със страхотен трясък се блъснал в някаква скална издатина, после започнал да отскача от стена в стена, като през цялото време тътнел и трополял като гръмотевица. Накрая, някъде много дълбоко, се чул последен плясък във вода и отново се възцарила тишина.
Тишината обаче не продължила дълго. Като че ли нещо се било разбудило в мрачната пропаст. Нагоре започнало да се издига някакво мърморене, което приличало на бръмченето на пчелен кошер. То ставало все по-силно и по-силно, чули се неясни гласове като на отдалечено множество, глухо подрънквали оръжия, звънтели цимбали, ечали тръби, сякаш в самите недра на планината някаква армия се готвела за бой.
Детето мълчаливо се отдръпнало, изпълнено със страхопочитание, и забързало към мястото, където били останали родителите и другарчетата му. Всички обаче си били отишли. Огънят догарял и на лунната светлина се виждало как се издигат последните валма дим. Далечните огньове, които преди просветвали из равнината и по планините, били изгаснали и всичко сякаш било потънало в дълбок сън. Санчика извикала родителите си и някои от другарчетата си по име, но отговор на получила. Затичала се надолу по склона и покрай градините на Хенералифе, докато стигнала до алеята с дърветата, водеща към Алхамбра, и седнала да си поеме дъх на една закътана сред зеленина пейка. Камбаната на часовниковата кула от крепостта ударила полунощ. Навсякъде царял дълбок покой, като че ли цялата природа спяла. Изключение правело само някакво невидимо поточе, което тихо ромоляло някъде из храстите. Сладостният аромат на нощния въздух вече за почвал да я унася, когато окото й доловило някакъв блясък в далечината и за най-голяма своя изненада Санчика видяла, че това е дълга кавалкада от мавритански воини, които се стичали като порой надолу по планината и по зашумените алеи. Някои били въоръжени с щитове и копия, други — с ятагани и бойни брадвички, а излъсканите им брони проблясвали на лунната светлина. Конете им гордо се вдигали на задните си крака и хапели юздите си, но тропотът от копитата им въобще не се чувал, като че ли били подковани с плъст. Ездачите пък били бледи като смъртници. Сред тях яздела прекрасна принцеса с корона на главата и дълги златисти къдрици, в които били вплетени бисери. Покривалото на коня й било от алено кадифе, извезано със злато, и се влачело по земята, но тя яздела печална и не вдигала поглед нагоре. Следвала свита от придворни, облечени във великолепни разноцветни роби и тюрбани, а сред тях върху кремав жребец яздел крал Боабдил ел Чико с царствена мантия, обсипана със скъпоценности, и корона, искряща от диаманти. Малката Санчика го познала по жълтата брада и по приликата му с портрета, който често била виждала в картинната галерия на Хенералифе. Детето наблюдавало с удивление и възхита това величествено шествие, което минавало с целия си блясък сред дърветата, но макар и да знаело, че тези монарси, бойци и придворни, толкова бледи и мълчаливи, са вън от естествения ход на времето, родени от някое магическо заклинание, гледало ги безстрашно и сърцето му не трепвало. Такава смелост му вдъхвал тайнственият талисман с формата на ръка, който висял на врата му.
След като цялото шествие се източило, Санчика станала и го последвала. Свитата продължила до голямата Порта на справедливостта, която била широко отворена. Старите сакати часовои, които били на пост, лежали върху каменните пейки на мостовата кула, потънали в дълбок и очевидно омагьосан сън, така че призрачното шествие безшумно се източило покрай тях с развети знамена и триумфално великолепие.
