„Да ги вземат мътните — мислел си той, — всичко ще издадат. Нима някой нормален човек е чувал за толкова странен начин за опазване на съкровища?“
Чуел ли да се приближава някой, той бързо се отдалечавал, сякаш това, че дебнел наоколо, можело да събуди подозрение. После предпазливо се връщал и надничал, за да провери дали всичко си е на мястото, но при вида на статуите отново закипявал от негодувание.
— Ох, ето ги, стоят си и все гледат, и гледат, и гледат точно там, където не трябва. Да ги вземат дяволите дано! И те са като всички жени — ако нямат език да издрънкат нещо, непременно ще го направят с очите си.
Най-после за негово облекчение дългият, изпълнен с вълнения ден, приключил. Из пустите зали на Алхамбра вече не отеквали стъпки; и последният пътник прекрачил прага: резетата и ключалките на големия портал били спуснати и прилепът, жабата и бухалът постепенно се отдали на нощните си занимания в опустелия дворец.
Лопе Санчес обаче изчакал нощта доста да напредне и чак тогава се осмелил да отиде с малката си дъщеричка в залата на двете нимфи. Заварил ги да гледат все така многозначително и загадъчно към тайното скривалище на съкровището. „С ваше позволение, прекрасни дами — помислил си той, докато минавал между тях, — сега ще ви облекча от товара, който кой знае как е угнетявал духа ви през последните два-три века.“ След това се захванал за работа в тази част на стената, където бил поставил знака си, и не след дълго попаднал на скрита кухина, в която имало две големи порцеланови делви. Опитал се да ги извади, но те не помръднали, докато не ги докоснала невинната ръка на малката му дъщеричка. С нейна помощ той ги измъкнал от нишата и за най-голяма своя радост открил, че са пълни с мавритански жълтици, сред които имало украшения и скъпоценни камъни. Още преди съмване успял да ги пренесе в жилището си и двете статуи-пазителки останали с очи все така вперени в празната стена.
И така, най-неочаквано Лопе Санчес забогатял, но както се случва обикновено, богатството му донесло и хиляди грижи, за съществуването на които той дотогава дори не предполагал. Можел ли по безопасен начин да пренесе съкровището на друго място? Можел ли дори само да му се порадва, без да събуди подозрение? При това сега за пръв път в живота му страхът от крадци занимавал мисълта му. С ужас гледал несигурното си жилище и се заел да барикадира вратата и прозорците, но и след тези предпазни мерки не можел да спи спокойно. От обичайната му веселост не останала и следа; вече нямал готови шеги и песни за своите съседи и с една дума се превърнал в най-нещастното същество в Алхамбра. Старите му приятели забелязали тази промяна, съжалили го от все сърце и Започнали да го изоставят, като си мислели, че сигурно е изпаднал в нужда и има опасност да ги моли за помощ. Изобщо не предполагали, че единственото му нещастие било богатството.
Жената на Лопе Санчес споделяла тревогите му, но за разлика от него намирала утеха в религията. При това обаче трябваше да споменем, че тъй като Лопес бил нерешителен и дребен човечец, жена му била свикнала за всички сериозни неща да търси съветите и помощта на своя изповедник брат Симон — здрав, широкоплещест, синебрад и кръглоглав свещеник от близкия манастир на Свети Франциск, който между другото бил духовният утешител на половината съпруги от околността. Освен това се ползувал с голямо уважение сред монахините от най-различни метоси, които му се отблагодарявали за духовните услуги, като непрекъснато му подарявали от ония дребни деликатеси и лакомства, които се правят по женските манастири, като фини сладкиши, вкусни бисквити и бутилки с ароматните питиета, известни като незаменими възстановители след пости и бдения.
Така че брат Симон благоденствувал, докато изпълнявал задълженията си. Загладената му кожа блестяла на слънцето, когато в зноен ден изкачвал стръмнината на Алхамбра, но независимо от закръгления му вид, възлестото въже около кръста му говорело за сурова самодисциплина; множеството му сваляло шапки като пред огледало на благочестието и дори кучетата надушвали мириса на святост, който излъчвали дрехите му, и виели от колибките си, когато минавал.
Такъв бил брат Симон, духовният утешител на хубавичката жена на Лопе Санчес, и тъй като отецът- изповедник е и домашен довереник за всички обикновени испанки, той скоро бил запознат под най-строга тайна с историята за скритото съкровище.
Като чул новината, свещеникът широко отворил очи, зяпнал и се прекръстил. Замълчал за миг, а после казал:
— Моя духовна дъще, знаеш ли, че съпругът ти е извършил двоен грях? Грях и към държавата, и към църквата! Съкровището, което е заграбил за себе си, разбира се, принадлежи на короната, защото е намерено в кралските владения. От друга страна обаче това богатство е друговерско, измъкнато, така да се каже, от самите ръце на сатаната и затова трябва да се предаде на църквата. Но все пак нещата биха могли да се оправят. Донеси да видя миртовия венец.
Когато добрият отец го видял, очите му заблестели повече отвсякъде от възхищение пред големината и красотата на смарагдите.
— Като първи плод на откритието — казал той — това трябва да бъде използувано за благочестиви цели. Ще го закача за оброк пред образа на Свети Франциск в нашия параклис и още тази нощ горещо ще му се помоля мъжът ти да може спокойно да притежава своето богатство.
Добрата съпруга се зарадвала, че ще може да се помири с небето на толкова ниска цена, а свещеникът пъхнал венеца под расото си и със свети стъпки се отправил към манастира.
Когато Лопе Санчес се прибрал, тя му разказала за случилото си. Той ужасно се ядосал, защото не споделял нейната набожност и от известно време тайно скърцал със зъби по време на домашните посещения на свещеника.
— Жено, какво си сторила? — извикал той.
— Какво?! — отвърнала добрата му стопанка. — Нима ми забраняваш да облекчавам съвестта си пред моя изповедник?
— Не, жено, изповядвай толкова от собствените си грехове, колкото ти е угодно, но изкопаването на тези пари си е мой грях и съвестта ми съвсем не се измъчва от тежестта му.
Но нямало полза да се вайка; тайната била издадена и като разсипана върху пясък вода не можела да се върне обратно. Единствената им надежда била свещеникът да не я разгласява.
На следващия ден, докато Лопе Санчес бил навън, на вратата плахо се почукало и брат Симон влязъл със скромно и смирено изражение върху лицето.
— Дъще — казал той, — молих се горещо на Свети Франциск и той чу молитвите ми. Някъде късно през нощта светецът ми се яви на сън, но лицето му беше смръщено. „Защо — попита той — ми се молиш да се откажа от кралско съкровище, когато виждаш колко е беден параклисът ми? Иди в къщата на Лопе Санчес, измоли от мое име част от мавърското злато, с което да осигуриш два свещника за главния олтар, а после му кажи, че може спокойно да притежава остатъка.“
Когато добрата жена чула за това видение, прекръстила се благоговейно, отишла до скривалището, където Лопе Санчес държал съкровището, напълнила голяма кожена кесия с мавритански жълтици и я дала на свещеника. Светият отец я дарил с достатъчно благословии, макар и добре заплатени, че да стигнат и за рода й, и за цялото й потомство, после пуснал кесията в ръкава на одеждата си, скръстил ръце на гърдите си и си излязъл с израз на смирена благодарност.
Когато Лопе Санчес чул за това второ дарение на църквата, едва не изгубил ума си от ярост.
— О, нещастен аз! — извикал той. — Какво ще стане с мен?
Ето така малко по малко ще ме оберат, ще ме разорят и ще ме докарат до просешка тояга!
Жена му положила огромни усилия да го успокои, като му напомнила за многобройните богатства, които все още му оставали, и го убеждавала, че било много мило от страна на Свети Франциск да се задоволи с толкова малко.
За нещастие брат Симон трябвало да подсигури доста бедни роднини, да не говорим за половин дузина здрави кръглоглави сирачета и мизерствуващи бездомничета, за които се бил нагърбил да се грижи. Ето защо той започнал да повтаря посещенията си всеки ден с молби от Свети Доминик, Свети Андрей, Свети Яков, докато клетият Лопе бил доведен до отчаяние и разбрал, че не се ли измъкне от лапите на светия отец, ще трябва да направи оброк на всички светии от календара. Затова решил да събере остатъка от богатството си, да замине тайно през нощта и да се засели в друга част на кралството.
След като решението било взето, той си купил за целта едно яко муле и го завързал в мрачното подземие на Кулата със седемте етажа — точно на мястото, откъдето се твърди, че в полунощ излиза
