престанали да разискват на заседанията появата на кораба. Народът обаче продължил да вярва и това било чудесна тема за разговор по време на цялото холандско управление и най-вече тъкмо преди една английска ескадра да завземе Ню Амстердам и провинцията да се подчини на английския ескадрон. По това време на няколко пъти забелязвали кораба в Тапаан Зее, край Уихок, и дори чак при Хобокън; при това се смятало, че появяването му е лоша поличба и вещае обществен скандал или е знак, че холандците губят властта.
Оттогава насам няма достоверни сведения за призрачния кораб, макар че се говори, че той все така витае край планините и плава около Пойнт-ноу-пойнт. Хората, които живеят около реката, твърдят, че понякога през лятото го виждат на светлината на луната, а когато настъпи полунощна тишина, чуват екипажът му да пее, сякаш хвърлят лота, за да измерят дълбочината. Но звуковете и виденията покрай планинските брегове, из широките заливи и дългите ръкави на тази велика река са толкова измамни, че много се съмнявам дали това е така.
Сигурно е обаче, че по време на буря в тези планински места се виждат странни неща, които обясняват във връзка със старата история за кораба. Капитаните на речните кораби разказват за малък дебел холандски таласъм в спортни дрехи и островърха шапка, с рупор в ръка, който според тях се навъртал около Дъндърберг. Те твърдят, че са го чували как в бурно време сред грохота дава заповеди на долнохоландски на вятъра да задуха по-силно или на гръмотевицата да изтрещи отново. Виждали го понякога заобиколен от група малки дяволчета с широки бричове и къси жакети, които тичали презглава всред облаците и мъглата и правели хиляди пакости във въздуха или бръмчали като рояк мухи около нос Антъни, и че в такова време бъркотията на бурята била най-голяма. Веднъж малък военен кораб на път край Дъндърберг бил връхлетян от ураган, който бързо се носел откъм планината и сякаш се развихрил точно над кораба. Макар че бил здрав и издръжлив, корабът все пак се люшкал ужасно и накрая водата прехвърлила планшира. Целият екипаж бил удивен, когато открили на върха на мачтата бяла островърха шапчица и веднага познали, че е собственост на господаря на Дъндърберг. Никой все пак не се осмелил да се изкачи на мачтата и да махне тази ужасна шапка. Корабът продължил да се люшка мъчително, сякаш искал да събори мачтата си зад борда. Непрекъснато го застрашавала опасност или да се преобърне, или да се блъсне в брега. По този начин все пак преминал покрай планините, докато стигнал остров Полопол, за който се смята, че не е подчинен на дъндърбергските владетели. Щом корабът преминал тази граница, шапчицата изведнъж се завъртяла като пумпал във въздуха, завихрила облаците и ги подкарала обратно към билото на Дъндърберг, а корабът се изправил и заплавал толкова спокойно, сякаш бил във воденичен вир. От корабокрушението го спасило само щастливото обстоятелство, че на мачтата имало закована подкова — благоразумна предпазна мярка срещу зли духове, и всички холандски капитани, които пътуват по тази омагьосана река, я възприели от този миг нататък.
Капитан Даниел Ауслестикер от Фишкил, който никога не лъже, разказвал още една история за това дребосъче, докарващо лошото време. Той твърдял, че при една силна внезапна буря го видял да седи на бушприта на кораба му и да го кара към брега точно срещу нос Антъни и че таласъмът бил прогонен от свещеника ван Гийсон от Изопъс, който се намирал на борда и изпял химна на свети Никлас, при което човечето подскочило като топка във въздуха и изчезнало, понесено от вихрушка, като взело със себе си нощната шапчица на жената на свещеника, която открили следващата неделна сутрин, окачена на ветропоказателя върху камбанарията на църквата в Изопъс — на разстояние най-малко четиридесет мили! След като на няколко пъти се случили подобни събития, капитаните, които редовно плавали по реката, не се осмелявали да преминават край Дъндърберг, без да наведат форпика от уважение към Господаря на планината. Казвали, че всички, които му давали подобаващото уважение, преминавали необезпокоявани от нищо.3
— Такива — казал Антъни Ван дер Хейден — са някои от историите, описани от поета Селине за този кораб, който според него е пренесъл в провинцията тези пакостливи дяволчета от някоя европейска страна, пълна с призраци. Ако е необходимо, мога да ви разкажа още цял куп, защото се говори, че всичките нещастия, които така често сполетяват екипажите в планинската област, са номера, които правят дяволчетата от Дъндърберг, но виждам, че главите ви вече клюмат, затова нека да си лягаме.
Луната току-що била подала сребърните си рогчета над загладения гръб на стария Хълм на бика, осветила сивите скали и гъстите гори и лъчите й блестели по развълнуваната гръд на реката. Падала нощната роса и доскоро тъмните очертания на планините започвали да се смекчават и отблясъците на росата им придавали въздушносивкав цвят. Ловците разровили огъня и хвърлили още дърва, за да намалят нощната влага. После направили за Долф постеля от клони и сухи листа под една скала, а Антъни Ван дер Хейден се увил в огромна дреха, съшита от кожи, и се опънал пред огъня. Минало обаче известно време, преди Долф да може да заспи. Той лежал и съзерцавал странната гледка пред очите си — дивия лес и скалите наоколо, пламъка, сегиз-тогиз хвърлящ отблясъците си по лицата на спящите диваци и господин Антъни, който по необичаен начин, макар и смътно, му напомнял нощния посетител от Къщата с призраците. Понякога до него достигали крясъците на горските зверове, писъкът на улулицата или гласът на козодоя, който, изглежда, се срещал начесто по тези безлюдни места; или плясъкът, когато есетра подскачала нагоре и падала изпъната върху спокойната повърхност на водата. Той сравнявал всичко това с познатата му обстановка от таванската стая в къщата на доктора, където нощем чувал само часовникът на църквата да отброява часовете, сънливия глас на нощния пазач, който провлечено съобщавал, че всичко е наред, силното свистене от запушения нос на доктора от долния етаж или предпазливото усърдие на някой дървесен плъх, който гризял ламперията. Тогава се сетил за старата си нещастна майка — какво ще си помисли тя за тайнственото му изчезване, какви ли безпокойства и мъки ще изживее? Тази мисъл непрекъснато му идвала наум и разваляла сегашното му доволство. Заедно с нея дошли и болката, и угризенията и той заспал със сълзи, още незасъхнали на очите му.
Ако това беше просто измислен разказ, тук е мястото в него да се вплетат странни приключения за тези диви планини и скитащите ловци, после да забъркам героя си в куп опасности и трудности и да го спася от всички тях по някакъв чудотворен начин, но тъй като историята е съвсем истинска, трябва да се задоволя само с фактите и да описвам това, което става.
И така, рано на другата сутрин, след като похапнали здравата и разтурили лагера, нашите авантюристи се качили на корабчето на Антъни Ван дер Хейден. Понеже нямало вятър, за да опънат платната, индианците започнали да гребат леко и плавно в такт с песента на един от белите мъже. Денят бил ведър и хубав, нито една вълна не набраздявала водите и когато корабът докосвал огледалната повърхност, оставял след себе си дълга криволичеща следа. Враните, надушили пиршеството на ловците, вече се били събрали и кръжали във въздуха точно там, където измежду дърветата се издигала тънка синя струйка дим и показвала мястото на снощния им подслон. Както плавали покрай брега в полите на планините, господин Антъни показал на Долф един гологлав орел — владетеля на тези места, — който бил кацнал върху сухо дърво, надвиснало над реката, и с очи към небето сякаш пиел от великолепието на утринното слънце. Тяхното приближаване смутило неговите размишления. Той разперил първо едното си крило, после другото, запазил за миг равновесие, а после напуснал мястото си с достойно спокойствие и бавно прелетял над тях. Долф грабнал една пушка и след орела изсвистял куршум, който откъснал няколко пера от крилото му; звукът от изстрела отекнал рязко от скала на скала и пробудил хиляди отгласи, но господарят на въздуха продължил съвсем спокойно да лети, издигал се все по-високо и по-високо, като правел широки кръгове нагоре над зелената снага на гористата планина, докато най-сетне изчезнал зад една надвиснала над пропаст скала. Долф почувствувал това гордо спокойствие като някакъв урок и едва ли не се упрекнал, че така своеволно обидил тази царствена птица. Господин Антъни му казал, смеейки се, да не забравя, че все още се намира на територията на Господаря на Дъндърберг, а един стар индианец поклатил глава и подхвърлил, че убиването на орел носи беда; нещо повече — ловецът винаги трябвало да му оставя част от своята плячка.
Нищо обаче не ги обезпокоило по време на пътуването. Те спокойно преминали през величествени безлюдни места, докато стигнали до остров Полопол, който приличал на плаваща котва в края на високите планини. Тук те слезли на брега, докато дневната горещина понамалее или подухне ветрец, за да облекчи работата на гребците. Едни приготвяли яденето за обед, а други почивали под сянката на дърветата и обзети от приятна лятна леност, сънливо наблюдавали красивия пейзаж. От едната страна се простирали планините — големи и скалисти, обрасли до върховете с гори. Те хвърляли сянка върху огледалната вода, която се къдрела под тях. От другата страна реката се разливала широко като просторно езеро, с дълги слънчеви ръкави и зелени носове, а в далечината се виждала веригата на Шонгъмските планини — или ясно
