на най-плахия език и скрива руменината на срамежливите. Само звездите проблясвали ярко, а от време на време мимолетната светлина на някоя светулка се мяркала пред прозореца или залутана в стаята, просветвала в полета си към тавана.
Не се знае какво й прошепнал Долф в тази дълга лятна вечер — говорел толкова тихо и недоловимо, че думите му не достигнали до ухото на историка. Вероятно обаче са били подходящи за случая, защото той имал естествената способност да се харесва на нежния пол и не оставал дълго в компанията на някое момиче, без да започне усърдно да го ухажва. Междувременно гостите си тръгнали един по един. Антъни Ван дер Хейден, който замълчал, след като най-сетне се бил изприказвал, седял сам на стола до вратата и поклащал глава, когато изведнъж се стреснал от енергичната целувка, с която Долф Хейлихер непредпазливо завършил едно от своите пламенни обяснения и която проехтяла в смълчаната стая като пистолетен изстрел. Господинът подскочил, разтъркал очи, наредил да донесат лампи и отбелязал, че е крайно време за лягане, макар че когато си пожелавали лека нощ, той стиснал сърдечно ръката на Долф, погледнал го мило и поклатил глава с разбиране, тъй като добре помнел какъв е бил самият той на неговата възраст.
Стаята, в която настанили нашия герой, била голяма и облицована с дъб. Имало шкафове за дрехи и огромни скринове, старателно навосъчени, с блестящи бронзови орнаменти. Те съдържали огромно количество спално бельо, защото холандските домакини много обичат да показват пред чужди хора своята покъщнина.
Мисълта на Долф обаче била премного заета с други неща, за да забележи какво го заобикаля, въпреки това не можел непрекъснато да не сравнява свободната, открита ведрост на този дом с дома на доктор Книперхаузен, където всички били недохранени, жалки и безрадостни. Все пак нещо помрачило радостта му — мисълта, че трябва да се сбогува със сърдечния стопанин и хубавата стопанка и отново да се залута без посока из света. Глупаво щяло да бъде, ако се мотае повече тук — само щял да се влюби още по-силно, а за беден младеж като него било равносилно на лудост да се домогва до дъщерята на знатния господин Ван дер Хейден. Любезността, която момичето проявило към него, го карала да се размисли и той разбрал, че трябва да побърза със заминаването си — щяло да бъде недостойно, ако за сърдечното гостоприемство на домакина се отплати, като безразсъдно обвърже сърцето на дъщеря му. Накратко, Долф бил като множеството млади мъдреци с изключително добри сърца и объркани глави, които мислят чак след като нещо е приключило, и действуват обратно на онова, което са мислили; те вземат прекрасни решения през нощта, които забравят да изпълнят на другата сутрин.
„Наистина това е чудесен завършек на моето пътуване — казал си той, като потънал в разкошното пухено легло и издърпал чистите бели чаршафи до брадичката си. — Ето ме сега тук, на това непознато място, с празни джобове, вместо да търся торба с пари и да я занеса у дома, а на всичко отгоре се влюбих до уши. Както и да е — си рекъл той след известна пауза, като се протегнал и се обърнал в леглото. — Поне засега съм в добро положение, така че ще се наслаждавам на настоящето и няма да мисля за бъдещето; в крайна сметка вярвам, че всичко някак си ще свърши добре.“
Като казал тези думи, той протегнал ръка да загаси свещта и изведнъж бил поразен от удивление и почуда, защото му се сторило, че в тъмната част на стаята вижда духа от Къщата с призраците. След като погледнал отново натам, той се успокоил, защото това всъщност бил фламандски портрет, който висял в неосветен ъгъл на стаята зад един шкаф. Все пак портретът бил точно копие на нощния му посетител: същата пелерина и препасано с колан кожено палто, същата посивяла брада и втренчени очи, същата широкопола шапка с перо от едната страна. Сега Долф си припомнил приликата между своя домакин и стареца от Къщата с призраците и бил напълно убеден, че са свързани по някакъв начин и че някаква особена съдба е направлявала пътуването му. Той лежал, загледан в портрета, преизпълнен с почти такова страхопочитание, с каквото по-рано съзерцавал самия призрак, до мига, в който проглушителните удари на стенния часовник му напомнили за късния час. Долф изгасил светлината, но дълго време прехвърлял в ума си тези интересни обстоятелства и съвпадения, докато най-сетне заспал. Сънищата му приличали на мислите му наяве. Представял си как продължава да се взира в картината, докато постепенно тя оживяла, човекът слязъл от стената и излязъл от стаята; Долф го последвал и се озовал до кладенеца, който старецът му посочил, после му се усмихнал и изчезнал.
На сутринта, когато Долф се събудил, видял до леглото си своя домакин, който сърдечно му пожелал добро утро и го попитал как е спал. Долф отговорил бодро, но се възползувал от възможността да попита за портрета на стената. „О — казал господин Антъни, — това е портретът на стария Килиан Ван дер Спихел, някогашен кмет на Амстердам, който в смутно време напуснал Холандия и дошъл в провинцията по време на управлението на Питър Стайвесънт. Той е мой роднина по майчина линия; бил е голям скъперник. Когато през 1664 година англичаните завзели Ню Амстердам, той се оттеглил в провинцията. Опасявал се, че ще му отнемат цялото богатство, ще стигне до просяшка тояга, поради което изпаднал в меланхолия. Превърнал всичкото си имущество в пари и ги скрил. Самият той година-две си правил тайни убежища на най-различни места, защото си въобразявал, че англичаните го търсят, за да му отнемат богатството, и най-накрая една сутрин го намерили мъртъв в леглото — така никой не разбрал къде е скрил по-голямата част от парите си.“
Домакинът напуснал стаята, а Долф известно време лежал и размишлявал. Съзнанието му било изцяло погълнато от чутото. Ван дер Спихел било фамилното име на майка му и той си спомнил, че я е чувал да говори, че същият този Килиан Ван дер Спихел е един от нейните прадеди. Чувал я също да казва, че баща й бил законният наследник на Килиан, само че старецът умрял, без да остави наследство. Сега излизало, че господин Антъни също бил потомък и вероятно също наследник на този клет богаташ и че така фамилиите Хейлихер и Ван дер Хейден имали далечна връзка.
„Ами — помислил си той, — ако в края на краищата това е тълкуването на моя сън и този е начинът, по който да спечеля богатство с пътуването до Олбъни и да открия скритото имане на стареца на дъното на кладенеца? Но какъв странен, заобиколен начин, за да ми съобщи всичко това! Защо, по дяволите, старият призрак не ми каза веднага за кладенеца, без да ме изпраща чак до Олбъни, само за да чуя една история; която да ме върне към началото?!“
Тези мисли минали през главата му, докато се обличал. Той слязъл по стълбите съвсем объркан, когато сияещото лице на Мари Ван дер Хейден го посрещнало с усмивка, сякаш му давало ключа към цялата загадка. „Все пак — помислил си той — старият таласъм има право. Щом аз ще получа богатството му, той иска да каже, че трябва да се оженя за тази негова хубава потомка; така двата клона на семейството отново ще се обединят и богатството ще си дойде на мястото.“
Щом тази мисъл хрумнала на Долф, вече не било трудно да я превърне в твърдо убеждение. Сега той целият горял от нетърпение да се върне колкото може по-бързо и да вземе съкровището, което несъмнено лежало на дъното на кладенеца и за което се страхувал, че всеки миг може да попадне в чужди ръце.
„Кой знае — мислил си той, — този среднощен дух от Къщата с призраците — може да е свикнал да се явява на всеки посетител и може да подскаже загадката на някой по-проницателен от мен, който ще стигне до кладенеца по по-кратък път, а не чак през Олбъни.“ Хиляди пъти би предпочел, ако бъбривият стар дух е на дъното на Червено море заедно с говорещия си портрет. Долф бил обзет — от трескавото желание да си замине. Изминали два-три дни, преди да му се удаде случай да се върне надолу по реката. Те му се сторили векове, въпреки че се радвал на усмивките на красивата Мари и с всеки изминал ден се влюбвал все повече и повече.
Най-сетне същият този кораб, от който паднал през борда, бил готов да отпътува. Долф се извинил неловко на домакина за внезапното си заминаване. Антъни Ван дер Хейден бил много огорчен. Бил запланувал няколко излети в пустошта, а индианците му се готвели за грандиозен поход до едно от езерата. Той отвел Долф настрана и упражнил цялото си красноречие, за да го накара да престане да мисли за работа и да остане, но напразно. Накрая се отказал от всякакви увещания, като отбелязал, че „наистина е жалко такъв хубав младеж да се погубва“. Все пак господин Антъни сърдечно се ръкувал с него на сбогуване, дал му една ловджийска пушка и го поканил да му гостува винаги, когато идва в Олбъни. Хубавата малка Мари не казала нищо, но когато я целунал на раздяла, трапчинките на бузите й побледнели и в очите й се появили сълзи.
Долф се качил на борда с леко сърце. Вдигнали платна, задухал попътен вятър и скоро изгубили от погледа си Олбъни, зелените му хълмове и закътаните му в шубраци острови. Преминали безпрепятствено край Катъзкилските планини, чиито вълшебни върхове се очертавали ярко в безоблачното небе. Преминали
