очертана на чистия хоризонт, или накъсана от пухкави облаци.

Но аз се въздържам да разказвам подробности от пътуването им по реката — този скитнически живот по вода и суша: как се носят по сребристата вода, как плават покрай диви гористи брегове; как спират да похапнат на някой сенчест нос под голямо дърво, където водата се разбивала на светла пяна в краката им, а далечните планини, скали и дървета, снежните облаци и тъмносиньото небе — всичко това се сливало пред очите им в изключителната си лятна красота. Тези преживявания, които носят на човека радост, биха прозвучали скучно в един разказ.

Когато разполагали лагер на брега, някои отивали в гората на лов, а други за риба, забавлявали се и като стреляли в мишена, скачали, тичали или се борели, а Долф много се издигнал в очите на Антъни Ван дер Хейден, защото показал колко е изкусен и сръчен във всички тези упражнения, които този господин смятал за най-голямото достойнство на един мъж.

Така те продължавали весело да плават, като избирали за път само приятните часове — понякога утринния хлад на зазоряване, понякога спокойния вечерен здрач, а понякога нощите, когато лунните лъчи обсипвали леките къдрави вълни, които шептели от двете страни на тяхното корабче. За пръв път Долф се чувствувал в стихията си, за пръв път се срещал с нещо, което така му допадало — с грубия живот, изпълнен с рискове. Той бил човекът, който веднага откликвал на променливите настроения на Антъни Ван дер Хейден и продължавал да печели любовта му. Сърцето на стария скитник копнеело за младежа, който все повече заприличвал на него самия. Като наближавал края на пътуването, той не могъл да се въздържи и го попитал за миналото му. Долф искрено му разказал живота си, суровите си занимания по медицина, незначителния си напредък и твърде съмнителните си перспективи. Господин Антъни се смаял като разбрал, че такива изключителни дарби и възможности ще трябвало да бъдат смазани и погребани под докторска перука. Той изпитвал върховно презрение към лечителското изкуство и единственият хирург, който признавал, бил месарят. При това смъртно ненавиждал и всякакъв вид учение, откакто като момче го наложили с пръчки заради някаква неразбираема книга. Но мисълта, че младеж като Долф, с такива изключителни способности — който може да стреля, да лови риба, да тича, да скача, да язди и да се бори — ще трябва да прави хапове и да дава сиропи, за да си изкарва хляба, му се струвала ужасна. Той казал на Долф да не изпада в отчаяние, а да захвърли медицината на псетата, защото един мъж с такива удивителни дарби никога не може да пропадне. „Тъй като не познаваш никого в Олбъни — казал господин Антъни, — ще дойдеш с мен у дома и ще останеш под моя покрив, докато решиш какво да предприемеш. А междувременно някой път можем да отидем да постреляме или да половуваме и да хванем малко риба, защото е грехота такъв талант да отива нахалост.“

Не му било трудно да убеди Долф, тъй като той се бил оставил изцяло на произвола на съдбата. След като премислил нещата разумно и спокойно, той решил, че Антъни Ван дер Хейден бил в един или друг смисъл свързан с историята на Къщата с призраците, че злополуката в планината, която ги събрала по такъв странен начин заедно, щяла някак си да има добър край — накратко, няма нищо по-удобно от начина „някак си“ да се пригодиш към обстоятелствата. Това е веруюто на всеки безразсъден авантюрист като Долф Хейлихер и този, който може с такава лекота да свързва миналото зло с очакваното добро, притежава тайната на щастието, почти равна на философския камък.

Като пристигнали в Олбъни, видът на Долфовия спътник явно предизвикал всеобщо задоволство. Посрещнали го с приветствия на реката, поздравявали го по улиците, кучетата скачали пред него, момчетата крещели радостно като минавал — всеки познавал Антъни Ван дер Хейден. Долф го следвал мълчаливо, възхитен от спретнатия град, защото в онези дни Олбъни бил на върха на славата, обитаван почти изключително от потомци на старите холандски заселници, тъй като още не бил открит и колонизиран от неспокойните жители на Ню Ингланд4. Всичко било тихо и подредено, всичко се вършело спокойно и бавно, никой не бързал, никой не се суетял, никой не бил подлаган на мъчителни усилия, за да оцелее. По непавираните улици растяла трева, чиято зеленина отморявала погледа. Високи платани и надвиснали върби засенчвали къщите, по клоните им на дълги копринени нишки се полюлявали гъсеници, или нощни пеперуди пърхали с крила като надути глупаци, изпълнени с радост от метаморфозата. Къщите били построени в стар холандски стил — към улицата гледали стени с фронтони. Пестеливата домакиня седяла на пейка пред вратата със ситно плисирана шапчица, рокля на ярки цветя и бяла престилка, погълната изцяло от плетката си. Съпругът й пушел лулата си на отсрещната пейка, а малко негърско девойче седяло на стъпалата в краката на господарката си и усърдно работело с иглата. Лястовиците си играели около стрехите или се стрелкали по улиците и носели богата плячка на шумното си поколение, а малкото домашно мушитрънче излитало от къщичката си или от някоя стара шапка, прикована към стената. Кравите се връщали у дома, мучейки из улиците, за да ги издои стопанинът им пред вратата, а ако се случело Да се забавят, някое негърче с дълъг остен ги смушквало към къщи.

Спътникът на Долф вървял, мъжете му кимали, а жените им го поздравявали. Всички приятелски го наричали Антъни, тъй като в тази крепост на патриарсите, където всички били израснали заедно, имало обичай да се наричат с малките си имена. Господин Антъни не се спирал с тях, за да пусне някоя от обичайните си шеги, тъй като горял от нетърпение да се прибере у дома. Най-сетне стигнали до къщата му. Тя била доста голяма, построена в холандски стил, с големи железни фигури на фронтоните, които посочвали датата на построяването и по този начин ставало ясно, че е от най-ранните години на заселването.

Вестта за завръщането на господин Антъни го изпреварила и всички от домакинството били на крак. Цял куп негри, възрастни и деца, се били насъбрали пред къщата да го посрещнат. Старите беловласи негри, побелели на служба при него, се смеели радостно и правели неловки поклони и гримаси, а негърчетата скачали около коленете му. Но най-щастливото същество в къщата било едно младо, закръглено, цъфтящо момиче — неговото единствено дете, най-свидно на сърцето му. То изскочило от къщата, но щом видяло непознатия млад мъж с баща си, за миг си припомнило цялата свенливост на девойка, отгледана и възпитана у дома. Долф се втренчил в нея с удивление и радост — дотогава не бил виждал толкова миловидна девойка. Била облечена според добрия стар холандски вкус, с дълъг корсет и набрани къси фусти, които великолепно прилягали на тялото й и очертавали женствените й форми. Косата, завита под кръглата шапчица, разкривала красивото й чело. Тя имала хубави сини засмени очи, стегната тънка талия и леко закръглен ханш — с една дума, представлявала едно малко холандско божество и Долф, който никога не спирал по средата на желанията си, се влюбил безнадеждно в нея.

После сърдечно поканили Долф в къщата. Вътре си личала странната смесица от вкуса и навиците на господин Антъни и разкоша на неговите предшественици. Стаите били обзаведени с хубав стар махагон, в бюфетите и шкафовете просветвали релефни сребърни сервизи и рисувани порцеланови съдове. Нал камината в гостната, както обикновено, бил окачен семейният герб, нарисуван и поставен в рамка, над който висяла ловджийска пушка за патици, а до нея — индианска торбичка и барутница. Стаята била украсена с много индиански вещи като лули на мира, томахавки, ножове за скалпиране, торби за лов и огърлици от раковини; имало също така различни рибарски принадлежности и две-три ловджийски пушки за дивеч в ъглите. Домакинството, както изглежда, се водело до известна степен според прищевките на господаря, като тук-там се долавяла леката намеса на дъщерята. Навсякъде царяла патриархална простота и добронамерено великодушие. Негрите влизали в стаята, без да ги повикат — просто да погледнат господаря си и да чуят за неговите приключения; стояли до вратата, докато свършел някой разказ, а после с широка усмивка отивали в кухнята да повторят чутото. Няколко негърчета играели на пода с кучетата и си поделяли с тях хляба и маслото. Всички домашни изглеждали здрави и щастливи и когато масата била сложена за вечеря, разнообразието и изобилието от хубави домашни лакомства доказвали щедростта на господин Антъни и забележителните домакински способности на дъщеря му.

Вечерта в къщата се отбили някои от най-видните личности на града от родовете Ван Ренселар, Хансеворт, Розебом, както и други от приятелите на Антъни Ван дер Хейден, за да чуят разказа му за пътешествието, тъй като той бил Синдбад Мореплавателя5 за град Олбъни, и неговите подвизи и приключения били любима тема за разговор на жителите. Докато те седели до вратата на хола, разменяли си клюки и си разказвали дълги истории до мръкване, Долф се бил разположил удобно на една пейка и забавлявал дъщерята. Той вече се държал с нея като близък, защото по онова време не съществували фалшиви задръжки и безсмислени церемонии, при това има нещо силно затрогващо в ухажванията на влюбения в приятния здрач на дългата лятна вечер, която придава смелост и

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×