Сянка по стъклото

беззащитен пред жестоката пустош. Върнете ни Огледалото. Нашият враг е и ваш враг. Ние разполагаме срещу него с оръжие, което няма да ни подведе.

Очите на достолепно изправилия се Тенсор святкаха, гордостта му от възраждането на аакимите беше непоклатима. Той пак се вторачи във Фейеламор.

— Как се озова тук? — попита властно. — Как се измъкна от Шазмак?

— Не ти ли казах, че не можеш да ме задържиш? И че твоето безразсъдство ще навлече гибел на аакимите? Думите ми се потвърдиха, защото уелмите намериха тайния път към Шазмак и сега градът ви лежи в развалини.

— Развалини!? — изрева Тенсор така, че всички затаиха дъх. — Ами народа ми?

— Не знам някой да е оцелял.

— Всички са мъртви? — Гласът му спадна до шепот.

Наведе глава, но внезапно се изопна и нададе такъв горестен вопъл, че сърцето на Лиан щеше да се пръсне. Дори Фейеламор се олюля. Тенсор се бореше със себе си, зяпаше в нищото, а цялата зала трепереше с мъката му.

Накрая се овладя. Плътният му глас беше тих, но натежал от заплаха:

— И как уелмите влязоха в Шазмак? Кой им показа пътя? И защо биха го направили?

Нейният глас също беше толкова тих, че слушателите го чуваха трудно.

— Защо ли? Нима не познаваш уелмите — ти, който толкова шумно се хвалиш с мощта на аакимите? Те са гашадите, древните ви врагове, покварени преди много столетия от Рулке, за да му служат.

— Гашадите! — Тенсор се олюля от ярост и ужас. — Гашадите?! Това е непоносимо.

Каран изхлипа и закри лицето си с ръце.

— А кой им показа пътя ли? — продължи Фейеламор. — Има ли друга освен онази, която сама призна предателството си към аакимите? Онази, която беше с уелмите в Нарн, преди да потеглят право към Шазмак. Онази, която се преструва на обезумяла, за да избегне наказанието за престъпленията си. Никога не съм виждала подобно коварство в толкова млада душа. — Тя сочеше обвиняващо. — Каран! Каран от Банадор. Тя е изменницата. Вижте я как плаче от угризения и срам. Тя ги пусна в Шазмак!

— Никога — мънкаше разтреперана и просълзена Каран. — Никога не…

Лиан се надигна и викна:

— Не! Не! Невъзможно…

Талия обаче впи пръсти в рамото му и го натисна да седне.

— Така не се постъпва пред Голям събор. И тя ще има своя шанс.

Лиан се изви към нея стъписан и уплашен за Каран.

— Това не е никакъв събор, а гавра с правосъдието! Няма кой да я защити.

Каран се обърна към обвинителката си, но Лиан ясно виждаше, че безумието я завладява отново.

— Не бях аз. — Тресеше се цялата. — Не предадох Шазмак, колкото и да ме изтезаваха уелмите. — Потиснатият спомен нахлу в съзнанието й. — Тя им е показала пътя, Фейеламор! Обещала да ме подчини на Емант. А в замяна той отвел уелмите до тайния път и ги научил как да отнемат силата на Стражите. Той сам ми призна, преди да го убия. — Лицето й се разкриви от ужас. — Убих го…

Тенсор погледна Фейеламор, която каза:

— Момичето само призна лъжите, измените и убийството. Залъгва ни, че е луда, за да оправдае престъпленията си. На нито една нейна дума не може да се вярва.

— Не мога да отрека това — печално промълви Тенсор.

Очите на Каран се въртяха диво. Виждаше Мендарк, Талия, Тенсор, Тилан, други познати лица, но никой не срещаше погледа й. Никой не й вярваше. После се взря в Лиан през мъглата на сълзите. Единственият й приятел.

Отвън долиташе шумотевица. Нелиса се съветваше тихо с другите Правници. Подпря се на тънките си ръце, за да стане, и стисна неуверено бастуна си.

„Колко е слаба и объркана — ужаси се Лиан. — Ще обрече Каран, без да я изслуша“. Вторачи се нагоре във Фейеламор, която се бе опряла тежко на парапета.

Някой заблъска по вратата. Един страж я отвори и вътре нахълта висок мъж с дрехи на вестоносец. Свлече се на колене, отворил широко уста. По униформата му имаше кървави петна. Насили се да стане, погледът му блуждаеше из залата, докато не се спря на Тилан.

— Войната… — изграчи мъжът.

От бързане да стигне до него Тилан прескочи пейката.

— Какво за войната, вестоносецо? Лош обрат ли?

— Войната свърши — отмаляло рече мъжът. — Армията ни е разгромена. Игър е при южната порта. Бранят я малцина. Свършено е с Туркад.

Виковете стихнаха. Поройният дъжд, изливал се цял ден, спря изведнъж. Фейеламор бе слязла от балкона и стоеше недалеч от Старшата правница, но все поглеждаше неспокойно нагоре. Тенсор я следеше с присвити очи. Всички чакаха Нелиса, която не сядаше.

Тя заговори с усилие, гласът й стържеше:

— Ето какво отсъждаме. Тенсор, искането ти е справедливо. Огледалото е ваше по право, но как да ви го дадем? Аакимите са унищожени, а ние изпаднахме в тежко положение. Вслушахме се в предупрежденията, отправени от тебе и от Фейеламор, обаче знаем кой е нашият враг — Игър. Ще задържим Огледалото, докато войната не свърши и не победим врага. Тилан, постъпил си непочтено, за което те порицаваме. Но ние знаем, че си действал само за благото на Туркад. Няма да ти отсъдим наказание.

В пълната тишина всички извиха глава към Тенсор. Отчаянието на лицето му се стопи, смени го разсеян, отнесен поглед, но мускулите на челюстите му се издуха, устните му помръднаха. Мендарк се сепна и изскочи на подиума.

— В таза зала е събрана толкова мощ, че да отблъснем дори огромната сила на Игър. А той черпи силата си от нашата слабост. Нека забравим разногласията си и да се обединим срещу него. Когато го победим, ще имаме време да спорим за Огледалото.

Събраните в залата замърмориха одобрително и пак се вторачиха в Тенсор. Фейеламор пристъпи по- наблизо. Раменете на Тенсор се превиха, той насили устните си в крива усмивка, накрая наведе отстъпчиво глава. Талия тихо въздъхна. Напрежението спадна.

— Каран от Банадор — продължи Нелиса безжалостно, — по друго време щяхме да те затворим в тъмница. Но сега сме във война, надвиснала е огромна заплаха, а предателството ражда предателство. Не можем да си позволим човечност към изменници. Изведете я — подкани тя с отсечено движение стражниците. — И приключвайте по-бързо с нея.

Мендарк отново се хвърли към подиума и кресна:

— Това не е волята на събора! Обвиненията не бяха доказани. Не можете да я докоснете.

— Отсъждането е неоспоримо, гражданино Мендарк — ледено натърти Нелиса. — А ти си обвинен в оскърбление на Големия събор. Изведете и него. Затворете го в тъмницата. Съборът свърши. Вървете да спасявате каквото можете.

Фейеламор гледаше Каран със съзнанието, че е спечелила, но не намираше никаква радост в това.

Каран вдигна глава и в ума на Лиан нахлу поток от образи: как пада по стълбите в краката й, застиналото й лице след гибелта на Раел, споделените гозби и вино първата вечер в Шазмак, когато беше щастлива като дете, шегите й в лодката след бягството от Нарн… Картините бавно се сляха в нейния сегашен образ. „Не тъгувай — сякаш му казваше тя. — Имахме и хубави мигове, но моят час дойде“. Усмихваше му се с такава нежна обич, че му разби сърцето.

Стражниците я доближиха. Тенсор печално склони глава.

— Сбогом, чедо. Наистина съжалявам.

Хванаха я за ръцете и я поведоха, Мендарк ги последва.

Неистов гняв се разгаряше в Лиан. Мъжът до него беше важен сановник в града и носеше церемониален меч. Лиан не бе докосвал през живота си такова оръжие, но посегна, готов да поругае Големия събор и да умре до Каран.