— Школата открай време се е посветила на истината в Преданията. Вие сте страхливец и лицемер.
Търпението на наставника се изчерпи.
— Забранява ти се да влизаш в библиотеката до празника. Ако пак ми досадиш, ще те лиша и от правото на сказание по време на празника. Махай се!
Лиан излезе.
Изниза се още една седмица. Настъпиха дните на празника. В Чантед се стичаха хора от целия грамаден остров Мелдорин, дори и от земите отвъд Туркадско море. На много от леглата в странноприемниците се сместваха по двама гости, а в парка и по общинските терени взеха да никнат палатки.
Съгласно обичая празникът започваше с по-незначителните предания, разказани от ученици в Школата, за да се стигне постепенно и до Великите предания, които по право се падаха на майсторите през последните три вечери от втората седмица. За всеки празник се избираха само три такива сказания. Но празникът се радваше на такъв успех, че из целия град имаше и други разказвачи, които не пренебрегваха не толкова почитаните истории — било романтични, било неприлични. Имаше и апокрифи — непотвърдени предания от древността, от незнайни страни или от другите два свята. Някои дори разказваха страшните предания за Пустошта. В последната вечер обаче всички се стичаха само на едно място. Тя беше отредена за майстора, разказал най-добре Велико предание на предишните Сказания при завършването. Това право се падаше на Лиан.
Но празникът не го радваше. Бе изгубил всичко освен доброто си име, което също висеше на косъм. Тук беше невъзможно да продължи, а нямаше къде да отиде. Нямаше пари, нямаше препоръки, нямаше приятели. Е, щом щеше да пропада, нека поне да е заради тежко престъпление, вместо без причина.
Празникът навлезе във втората си седмица. Лиан реши да се промъкне в архива на библиотеката и да си вземе доказателствата, ако успее да ги намери. След това щеше да разкаже преданието и завинаги да изчезне от Чантед. Без препоръки не можеше да остане летописец, но кой би му попречил да е разказвач? Знаеше, че и го бива. Дори ако се принудеше да припечелва насъщния като окаян бард (ама че падение!), значи така му било писано.
Уистан съвсем скоро щеше да излезе, за да присъства на сказанието. Лиан се размотаваше в коридора пред канцеларията на наставника и когато моментът наближи, подпъхна парченце картон в жлеба за езичето на бравата. Вратата се затваряше с пружина.
Уистан беше роб на навиците си. Точно в седем без десет излезе от стаята и се загърна с наметалото си. За да му отвлече вниманието, Лиан изтърва тромаво цяла купчина книги. Наставникът се обърна, озъби му се, затръшна вратата и мина надменно край него с развято наметало.
— Няма ли да слушаш разказа? Време е да тръгваш.
— Ей сега ще дойда — излъга Лиан.
Престори се на много зает с разпилените книги и когато коридорът опустя, бутна вратата — тя се отвори и картончето падна на пода. Младежът не забрави да го пъхне в джоба си и затвори с трепереща ръка.
От какво се боеше? Още какво можеше да му направи Уистан? Почти нищо. И все пак сърцето му туптеше, когато пристъпваше по лъскавите дъски на пода към шкафа с ключовете. Беше заключено.
Точно това очакваше. Извади от джоба си длето и го пъхна между рамката и вратичката. Насили я със стенещо пращане и една треска се отчупи. Той наруга — веднага щяха да забележат повредената врата. Намери гърненце с лепило в друг шкаф и залепи парчето, но все пак си личеше. Е, значи трябваше да се надява, че Уистан няма да се върне в кабинета веднага след сказанието.
Взе ключовете за библиотеката, архива и кабинета и ги пусна в джоба си. „Сега наистина съм престъпник“. Отвори личния кабинет на наставника и се вмъкна вътре.
Претърси цялата стая, но но откри документите. Нямаше къде другаде да са освен в архива.
В архива беше задушно и Лиан подпря отворените врати в двата края, но не си помогна много, защото библиотеката беше заключена. Прекара вътре половината нощ, само че не намери нищо, което да му е от полза.
Накрая реши да отмори смъдящите си очи и извади албумите с гравюри от времето на Възбраната, взе и картините от рафтовете, посветени на това събитие. Имаше стотици рисунки, защото преследването на Шутдар бе сред най-важните през онази епоха. Всяка раса и по-голям народ се включили, десетки пълководци и владетели водели свитите и официалните си художници с желанието всяка подробност да бъде отбелязана, особено собственият им принос за крайната победа. Имаше картини с акварел, маслени бои, пастели, повечето толкова избледнели и пострадали от столетията, че трудно се различаваше нещо. Имаше обаче и много гравюри в доста по-добро състояние.
Бе ги разглеждал безчет пъти, но не му омръзваше да се взира в тях. Ето една рисунка на самото унищожаване на флейтата. Обезумелият Шутдар подскачаше върху кулата, а отзад го връхлиташе буря като приливна вълна. Виждаше се всяка черта на уродливото му лице — явна волност на художника, защото никой не се осмелил да припари на по-малко от половин левга до кулата, докато Шутдар бил жив.
Имаше поредица картини с маслени бои, които изобразяваха последиците и мнозината глупаци, навлезли в светещите руини, всеки с надеждата да си присвои флейтата. Нищо не спечелили — и повечето умирали от изсмукала силите им болест.
Тук бяха най-видните фигури на епохата. Каронът Рулке, пожелал флейтата да бъде сътворена и причинил последвалите беди в Трите свята. Възправяше се висок сред други, напиращи да влязат в развалините. По-настрани стоеше тайнствената Ялкара, Господарката на заблудите, една от тримата карони, прехвърлили се на Сантенар, и единствената успяла да избяга след Възбраната. Нейната сполука беше сред най-големите загадки в Преданията, но през много по-късен период от въпросите, които измъчваха Лиан. Тази картина се бе съхранила доста добре, личаха подробностите, дори златото по китките, шията и челото на Ялкара.
На друга рисунка тя излизаше от руините с празни ръце, димящи дрехи и обгорени длани. От третата не бе останало почти нищо, но показваше как съблекли Ялкара, за да я претърсят пред останалите, както постъпвали с всички, които отишли да търсят в онзи ден. Не намерили флейтата. Тя била унищожена, изгубена завинаги.
Колкото и добре да познаваше тези сцени, не го напускаше чувството, че могат да му подскажат още нещо… ако успее да го открие. Но времето свършваше, а му предстоеше работа. Грижливо върна албумите и картините по местата им и развърза следващия пакет.
И него бе разглеждал, макар и само веднъж. Пакетът съдържаше стотиците първоначални скици, които различните художници рисували на мястото, прилежно подредени по номера. Вярно, сега мастилото беше бледокафяво, а хартията — жълта и крехка, но почти всяка дреболия изпъкваше ясно. Всички картини и гравюри бяха създадени по тези скици — освен няколко акварела, които обаче не го интересуваха.
Прехвърли скиците поред. Ето тази поредица несъмнено бе послужила за картината, на която хората нетърпеливо нахлуваха сред развалините. Имаше още една поредица, в която пък излизаха еин по един.
Докато прелистваше скиците ту напред, ту назад, го осени прозрението, че нещо не съвпада, но не го налучкваше. Налягаше го преумората — минаваше три сутринта. Или пък имаше разминаване между скиците и картините? Доближи поредната скица към фенера в стремежа си да извлече истината от избледнялото мастило. Нима се виждаше друг номер? Вгледа се напрегнато. Да, номерът бе променен изкусно, почти без следа. Но кой е първоначалният?
В същия миг чу изщракване на брава някъде из библиотеката. Уистан! Напъха скиците в кутията им и я сложи на рафта. Угаси фенера и се премести два-три шкафа по нататък, в случай че са забелязали светлината. Без фенера тънеше в непрогледен мрак, но лесно можеше да се изсули навън.
Нещо изтропа. Чу се тихо проклятие и там, където бе седял, се появи запален фенер.
— Няма го! — отекна плътния глас на Труско. — Разпръснете се… и пазете вратата!
Колцина бяха дошли? Лиан подаде глава между рафтовете и зърна два фенера, после и трети. Затича безшумно към изхода и усети, че до вратата стои четвърти човек. Опита да се измъкне, но пазачът беше пъргав, докопа ръкава му и го придърпа с лекота към себе.
