Сега си представяше каква са я видели аакимите пред прага на своя град — мъничка и мърлява, наглед още по-дребна в дебелите планински дрехи, прегладняла, изтощена, с факела на пламтящо червената коса около кръглото личице. Неописуемо стеснителна, но и с мълчаливо достойнство далеч над годините си. Изведнъж се уплаши от тези сурови хора. Ужасно беше и да я приютят, и да я прогонят. Чак тогава забеляза, че сред тези едри тъмнокоси фигури има двама-трима по-ниски, бледи и рижи като нея.
— Аз съм Каран Елиенор Мелуселда Фърн от Банадор. — Изреди имената си старателно и гордо.
Фърн беше родовото име на майка й, Елиенор — отдавна мъртва героиня на аакимите, на която Каран приличаше смайващо, Мелузелда — другото й фамилно име.
— Баща ми, Галиад, е мъртъв. Дойдох си у дома.
Толкова приличаше на баба си Мантил, също отишла си трагично от света, че аакимите пророниха сълзи, щом я огледаха. Но беше и различна. Обикнаха я, защото напомняше за предшествениците си, и още повече заради самата нея, намериха й място в Шазмак и в сърцата си. И макар че бяха тъжен народ, свързал с култура и история, в които тя никога нямаше да вникне докрай, Каран беше щастлива при тях първите пет години. По-щастлива от когато и да било след смъртта на баща си. Но през шестата година всичко се промени. Изтормозена непоносимо от полуаакима Емант, тя се почувства онеправдана от другите и избяга от града. Беше на осемнадесет.
Спомените я насърчаваха да потърси път към избавлението. В такъв хаос от тунели, граден и преустройван векове, може би имаше много изходи. Насили паметта си да извлече каквото знаеше за Физ Горго и от чутото от Мейгрейт, но спътницата й споделяше твърде пестеливо дори онова, което Каран би трябвало непременно да научи.
Размишляваше упорито. Аакимите бяха несравними създатели и градежите им устояваха на времето. Шазмак малко приличаше на това място, а тя познаваше всяко кътче там. Долу сигурно имаше гигантски помпи, пещи за загряване на водата и отходни канали за изхвърлянето й от крепостта. Явно помпите бяха овехтели, а никой нямаше знанията и уменията да ги поправи. И в пещерите отдавна нямаше огън. Но отходните канали, огромната клоака на Физ Горго, още си съществуваше и от Каран се искаше само да я открие.
Продължи още малко по тунела, но той свършваше със зидана от камък стена. Изглежда, тази част от лабиринта бе преградена в прастари времена. Накрая тя стигна до разклонение и коридор в посоката, накъдето й се струваше, че е най-добре да върви. И само след двадесет-тридесет крачки застина. По прохода се носеше шепот. Два силуета, единия висок и мършав, другия тантурест, вървяха бавно по централния тунел. Стори й се, че по-високият извърна глава, и тя се сви в плътната тъма.
Отминаха. Надяваше се да не са уелми. Стрелна се в обратната посока на тяхната. Надолу, трябваше да продължи надолу.
Пак далечно дрънчене. Студът, умората, гладът и страхът се съчетаха да пропъдят всякакви мисли от главата й. Препъваше се в мрака, без да я е грижа накъде отива, стига само да върви. Попаднеше ли на кръстопът, поемаше по някое разклонение, без да избира съзнателно — позволяваше на усета си да я водя. Часове по-късно, дълго след зазоряване (макар в тунелите да не надничаше слънце), в един далечен ъгъл на лабиринта най-сетне намери път надолу — обикновена дупка в пода. От някогашния метален капак се бяха запазили само пантите.
За миг си светна с малкото кълбо и видя спускащи се стъпала от метални пръти. Личеше колко ги е разяла ръждата. Поколеба се, но мъждукането в дъното на тунела я накара да се реши. Опря крак на първото стъпала. Ръждата се лющеше на дебели парченца. Каран припряно се спусна и тупна от два-три разкрача височина върху хлъзгав под. Завъртя светлика и видя още една шахта. Смъкна се по стъпалата, колкото очите й да са над ръба. Появи се кръгло ярко петно — някой осветяваше горната шахта с фенер. Но нали не можеше да са я зърнали. Ако не шаваше…
За миг се заблуди, че ще й се размине. После отгоре долетя мърморене, по металните пръти затропаха крака, тя зърна ръка, стиснала фенер, разнесе се рязък вик. Следите й личаха съвсем ясно в калта, но никой не скочи към нея. Чу се кухо чегъртане и светлината изчезна. Каран пропълзя обратно и вдигна светлика. Отворът бе запушен с тежък камък, за да я приклещят долу.
Болката в крака на Игър туптеше нетърпимо, щракаше го и гърбът. Мейгрейт му бе навредила толкова, че старите рани се подлютиха. Жадуваше да си полегне, за да му олекне поне малко, но не се отказваше, пришпорваше дори уелмите, чието настървение не беше нужно да подклажда. Не биваше да си позволи проява на слабост пред тях.
От страданията речта му пресекваше още по-често.
— Изгуби ти се? Как тъй ти се изгуби, глупако?
Това промъкване на крадлите, това оскърбление го застигна в най-неподходящия момент. Тъкмо завършваше подготовката за следващото си настъпление към богатите източни държави. Как бяха успели? И как би могъл да остави дребната жена да му се изплъзне с Огледалото — то беше жизненоважно за стремежа му да научи силните и слабите страни на противниците си.
— Вие сте двайсетима! — кипна той. — А тя е едно нищо, някакво си момиченце!
Не… Гибелно бе да подценява дори най-незначителния сред враговете си.
Застаналият до него уелм, казваше се Идлис, не се оправдаваше. Не напомни и че дребосъчката се е измъкнала от лапите на самия Игър. Но скованата му поза показваше, че не е равнодушен към обидите.
— Не знаем къде е. — Гласът му беше дразнещо лепкав, думите се редяха като мехури, надигащи се в казан със сироп. — Знаем добре обаче къде не е — почти в целия лабиринт. Притиснахме я в Скурианските тунели. Запречили сме всички изходи освен главния. Но издирването напредва бавно. Водата ни пречи повече, отколкото на нея. Тече накъдето може, няма начин да я насочваме. Не знаем как да управляваме потоците.
Игър се подсмихна.
— Какво друго има там?
— Празни складове и килии. Отдолу е древен отходен канал.
Игър пак се ухили.
— И той е затворен.
— Да. Проверяваме външните шлюзове всеки месец. Здрави са.
След миг при тях дотича вестоноската — млада жена в бозави дрехи, една от работничките. Игър видя изпитото лице под тъмната качулка, твърде големите й сандали шляпаха на всяка крачка. Тя спря внезапно и заобиколи, за да не доближи уелма.
— Какви новини носиш, Долода?
Жената поздрави с почтителен поклон и отговори:
— Тя се спусна в клоаката по шахта в края на тунела Хорти.
— Ха! Запушете шахтата тогава.
— Направихме го незабавно.
— А спряхте ли притока на вода?
Долода се подвоуми. Игър забеляза, че наблюдава Идлис с крайчеца на окото.
— Механизмът се повреди. Шлюзът се заклини отворен и не можем да го освободим.
— Колко време мина оттогава?
Отговорът пак се забави.
— Цял час ви търсих.
Игър изпсува и се извърна към Идлис.
— Отведи долу всички уелми и я намерете.
— Аз съм най-нищожният сред уелмите — отвърна Идлис и смущението за пръв път промени лицето му. — По-добре да изберете Вартила. Или пък Джарк-ун.
— Избрах тебе — натърти Игър. — Не ми се мяркай пред очите, докато не я намерите. Дори най- нищожния сред уелмите би трябвало да се справи с нея. Но я искам жива.
— Преди малко казахте…
— Мейгрейт беше
