— Спипах го! — ревна мъжът.
Лиан отчаяно се задърпа, после го фрасна с теме в брадичката. Пазачът кресна задавено и го пусна за секунда, от прехапания му език шурна кръв.
Това стигна на Лиан да се изплъзне като змиорка от ръцете му и той хукна покрай редиците рафтове към задната врата.
— Уистан, идва към вас! — изгъгна пазачът.
Лиан се сблъска с някакъв дребен мъж, който държеше фенер — Уистан. Фенерът падна, строши се и по пода плъзна струйка горящо масло.
— Пожар! — викна наставникът и започна да тъпче пламъчетата.
Така Лиан получи втория си шанс. С миг-два изпревари Труско и в движение изрита трупчето, с което бе подпрял вратата. Тя се затръшна и затисна крайчеца на наметалото му. Лиан го издърпа, бутна резето и затича покрай стената на архива към главния вход на библиотеката.
И тогава му хрумна страшна мисъл. Ами ако не можеха да угасят пожара? Каквото и да станеше с него, не можеше да позволи библиотеката да изгори. Надзърна през другата врата и видя, че Труско гаси последните пламъци. Нямаше нищо подпалено. Лиан хвърли ненужните му ключове на пода и забърза към квартирата си. След десетина минути вече се бе увил в завивките, макар че нямаше да мигне. Замисълът му бе завършил с пълен неуспех и той знаеше че ще дойдат да му поискат сметка още преди да е изтекла нощта.
7. Клоаката на Физ Горго
Дребосъчката беше хитра и уелмите неволно започваха да се отнасят с уважение към нея: принуждаваше ги да я гонят наистина усърдно. Но не й оставаше много и щеше да си плати, когато я хванат.
— Намерете я! Заловете я — жива или бездиханна! И не се връщайте без Огледалото! — кресна Игър, когато най-после пречупи Мейгрейт и се освободи.
Часовете минаваха, а Каран се бе свряла някъде из лабиринта под Физ Горго.
— Наводнете тунелите!
И слугите на Игър отвориха шлюзовете, макар че по-дълбоките проходи бездруго бяха отчасти залети през последните векове. Изчакаха достатъчно и изпуснаха водата. После претърсиха всички сифони и прогнили решетки за малка бледа твар, стоварена от потопа върху желязото, с хлътнала в отворите плът, с потъмняла провиснала коса, цялата изцапана с ръжда и тиня. Не я намериха.
Каран се просна на площадката пред библиотеката на Игър. Раменете й пулсираха болезнено, още усещаше впитите в плътта й пръсти. За пръв път се натъкваше на такава несъкрушима воля. Съзнанието й беше толкова препълнено с образа на Игър, че нямаше място за други мисли освен опасността от уелмите. Но кои ли бяха те, защо името им я разтърси така?
Лежеше безчувствена в мрака. Да имаш усета можеше да бъде и благо, и проклятие. Пищенето в главата й постепенно отслабна и Каран си припомни от каква заплаха я дели само една стена. Слепешком напипа скъпоценния светлик, който й беше дала Мейгрейт. Щом го докосна, от него бликна млечнобяло сияние.
Огледа несигурното си убежище. Бе забравила, че край малката площадка няма перила: можеше всеки момент да падне. Беше израснала в планините и не се боеше от високото — стъписа я само представата как ще се премята в тъмата.
Изправи се. Стискаше Огледалото, отново навито на руло. За миг се изкуши да го пусне през ръба — но това не решаваше нищо. Пак щеше да стигне до него, щом слезеше по стълбата. Свитъкът се намести лесно в скрития вътрешен джоб на ризата й, точно под мишницата. Тя закопча грижливо джоба и се насили да не мисли повече за Огледалото.
Слезе по виещите се стъпала и тръгна по коридорите. Олекна й малко, може би от ходенето. Най-сетне излезе от прашния таен проход в главния тунел. Спря. Главата й пак туптеше, противна болка усукваше и корема й. Отново идваше разплатата за това, че бе използвала дарбата си. Беше ужасно. Но дори да беше съвсем здрава, как щеше да намери резервоара в тази плетеница от тунели? Пък и да успееше някак, там я чакаха кучетата — и стражниците. Беше в капан.
Дори остатъците от увереността й се изпариха и тя едва се влачеше. Колко нелепо й се струваше сега скорошното самохвалство. Дори за него не биваше да мисли. Единствено важното беше да избяга оттук. Но прилошаването се развихри, главата й сякаш кипна, коремът й се издуваше като от нажежена пяна, напираща да нахлуе в гърлото, и всичко изгуби смисъл.
Боеше се да си помага със светлика и плъзгаше пръсти по стената. Стигна до кръстовище и се присви безмълвно в мрака, хвана се за корема. Не долавяше в никоя посока по-големи шансове. В далечината проблесна фенер и я сащиса с яркостта на внезапното си припламване. Каран за малко не писна.
Не знаеше къде да се свре, наоколо нямаше пролука, която да побере дори плъх. По-нататък друг коридор се отклоняваше наляво. Без да се замисли, Каран забърза по него, за да избяга от светлината. Болката се засили, главата й туптеше в ритъм с трескаво блъскащото сърце. Както пълзеше в тъмата, тя си удари главата в някакъв камък, захапа китката си, за да не извие, и се просна на пода ослепяла, напълно безпомощна.
След време й олекна, макар че главата и коремът щяха да я тормозят още дълги часове. Насили се да седне, изумена, че още не са я заловили. Тогава някъде далеч в тунела като че се раздрънчаха големи вериги. Тя не се замисли какво става, а повлече крака в тъмата, протегнала ръце напред.
Страхът от светлините я подтикваше да се отдалечава все повече от познатия проход, съвсем наслуки: нагоре по стъпала, по други тунели, надолу по тесни шахти, пак нагоре и пак надолу. Залута се безнадеждно.
А много от най-долните галерии бяха наводнени. След първото разминаване с преследвачите остави светлика в джоба си, но и да се движи опипом също беше опасно заради множеството отвори в пода. Веднъж, както си джапаше, потъна цялата в ледена вода. Скоро след това мина над черната паст на поредната шахта, от която блъвна застоял въздух, водата се надигна светкавично и преля над ръба в черно петно по пода.
Това принуди Каран да си спомни всичките си несгоди. Тръшна се на камъните и захлипа. Плачеше заради мрака и чезнещите шансове да се спаси. Плачеше заради глупостта си да отстъпи и да помогне на Мейгрейт. Мислено се връщаше в детството си и заплака заради баща си Галиад, който идваше да държи ръката й нощем и да прогонва лошите й сънища. Стори й се, че отново е на дванадесет, четири години след смъртта му (и останала без майка, когато Вуула се самоуби от лудост и скръб). Живееше нещастна с роднините на майка си. Денем се трудеше до изнемога и търпеше обиди, нощем самотна се обливаше в сълзи. Веднъж, както си лежеше ококорена в стаичката под покрива и зяпаше луната и звездите, Каран си спомни за расата на своя баща — аакимите, и се зарече да отиде при тях.
Може би Галиад бе прозрял какви нещастия ще я сполетят, защото още от малка й разкри тайната на своите сънародници и я научи къде да ги открие при нужда. Каран нямаше пари, а вещите й бяха съвсем оскъдни, защото наследството й беше под попечителство. Но тя продаде гривната, останала от майка й, купи си необходимото за дълго пътешествие и една нощ, щом луната се скри, уви във вързопче дрехите и дребните съкровища, спусна се по каменната стена и тръгна да дири аакимите в далечината им планинска твърдина Шазмак. Вървя цяла нощ — хем я беше страх от пътя, хем я измъчваше ужас от мисълта да кривне встрани. Преди зазоряване се скри и изчака хората, излезли да я върнат, да отминат.
Минаха три седмици, преди да стигне до Шазмак. Вървя по планински проходи, където имаше сняг и в разгара на лятото, преживя не малко страхотии. Колкото и да беше невероятно, Бдящите не вдигнаха шум, когато се показаха от прохода, нито когато се мъкнеше по безкрайните тесни пътеки над урвата: Гар буйно връхлиташе камънаците по дъното далеч долу, а зъберите стърчаха неприветливо високо над главата й. Излезе от поредния тунел и слънцето огря в злато и сребро източените кули и сякаш сплетените от паяжина висящи мостове на Шазмак. Чак когато последният мост остана зад гърба й и тя спря в оградения двор при портата, Бдящите издадоха един-единствен мелодичен звън.
