Кулата върху разлома

пролуката Лиан виждаше как треперят ръцете й. Мускулите вече не й се подчиняваха. Тя затвори очи, сякаш се канеше да поспи. Това съвсем го стъписа.

— Чакай! — викна й ненужно.

Скочи от пролуката и се заозърта трескаво какво да вземе вместо въже. Нито тук, нито долу имаше въжета. Значи оставаше наметалото му.

Заби ножа си в дебелия плат и започна да пори здравата тъкан, направена от аакими. Наряза я на широки ивици, като начесто проверяваше от пролуката как е Каран. Накрая се сдоби с парчета плат за въже, дълго около осем разтега. Съедини ги, върза примки в двата края, стегна едната около стърчаща до прозореца скоба за лампа и задърпа яростно, за да провери дали ще издържи.

След това пусна въжето навън. Заради примките и възлите увисна само четири разтега под пролуката. Не достигаха още два-три.

Изу ботушите и без дори да се сети колко го е страх от високото или да помисли какво ще прави, стъпи на перваза. Хвана се за въжето и продължи надолу по извивката на стената, но дори оттук не виждаше подходящи места за хващане. Спускаше се лесно — опираше крака в стената и плъзгаше ръце от възел към възел. Изведнъж увисна на примката, а пръстите на краката му драскаха по камъка. Погледна надолу и осъзна какво разстояние има до земята. Една грешка и щеше да падне. Главата му се замая, догади му се и той изкрещя.

Каран се ококори, бледото й лице се обърна към него. Тя беше само на три разтега под ходилата му.

— Върни се! — тутакси изсъска тя.

Лиан се мъчеше да напипа опора с краката си, ръцете и раменете го заболяха. Въжето се залюля.

— Хайде, качвай се! — провикна се тя.

Лиан съзря внезапно избухналия сляп ужас в очите й и проумя, че тя се бои за него. Потните му пръсти се изхлузваха, но палците на краката му се опряха в тясната издатина над лазурита. Стъпи на нея.

— Не! — изръмжа Каран. — Не пускай въжето!

Твърде късно. Примката се измъкна от пръстите му и той застина клекнал, опрян в камъка. Изобщо не можеше да повярва, че сам си причини това. Въжето се поклащаше над него. Лиан се страхуваше дори да се изправи. Издатината, по-тясна от библиотечен рафт, сякаш ставаше все по-хлъзгава под краката му. Заби пръсти в някаква ямичка.

— Не мога да се върна нагоре — завайка се той. — Ще падна.

— Много близо си до стената. Пресегни се!

Каран обаче помнеше тясната пътека при развалините над Тулин и знаеше, че той не е способен да го направи — губеше си ума от височините. Сърцето й блъскаше толкова силно, като че ще се пръсне. Лиан ей сега щеше да умре заради нея. И тъкмо увереността, че той няма да направи нищо, за да се спаси, я раздруса.

Внезапно прозря какво да прави, намери и изворче на сили, което никога не бе подозирала у себе си. Откачи своето въже, изби с чука долния клин и се издърпа, увиснала на най-горния. Протегна ръка и заби свободния клин между плочите лазурит. Късчета син кристал заседнаха в косата й. Опита се да закачи въжето, но халката беше сплескана. А щом удари по втория клин, той се счупи. Точно накрая, когато беше най-трудно и опасно, трябваше да се катери без обезопасително въже. „Не мога“ — пак си призна мислено, но беше достатъчно само да погледне треперещия на издатината Лиан.

Запълзя като рак, хвана се за следващата пукнатина и се протегна настрана, за да опре крак. Пръстите на ръцете й се вкопчиха в издатината и лицето й се изравни с ходилата на Лиан. Мускулите й отказваха да продължат усилието. Опита отново и почти сгърчена се стовари на издатината. Изправи се, обаче не стигна до края на въжето.

— Отвори си очите, идиот нещастен! — изпищя в ухото му. — Хвани го това скапано въже!

Лиан подскочи и се вкопчи отчаяно в примката.

— Сега се дръж и за нищо на света не се пускай. Опри крака здраво, докато се катеря по тебе. Готов ли си?

— Да — прошепна той.

Тя се плъзна по усуканите ивици плат, сякаш беше опитен моряк, просна се на благословения перваз и тупна вътре.

— Хайде! — подкани и него.

Лиан се стараеше, но беше твърде тромав. Надигаше се нагоре, Каран го дърпаше и след малко го стовари безцеремонно на пода. Лиан се изправи и опря гръб на стената. Каран се просна по лице и дълго не помръдна. Беше цялата схваната.

Накрая се надигна на колене и пропълзя немощно към Лиан. Тресеше се от преумора, но чудото ги споходи — двамата бяха живи и се събраха. Протегна ръце към него.

— Нищо по-тъпо не си правил през живота си. И по-смело.

Лиан не каза нищо. Нямаше нужда от думи.

Каран се размърда. Усещаше краката си като спаружена маруля.

— Слез долу и ми донеси нещо за ядене. Слаба съм като новородено или… — ухили му се — …като майстор летописец. И внимавай. Не вярвам Тенсор да ми се зарадва.

Лиан се повлече по стъпалата чак до залата, където Тенсор още се трудеше. Не се бе мяркал тук половин ден и беше съвсем нормално да отиде при отрупаната до стената храна и да напълни манерката си. Тенсор обаче вдигна глава и очите му блеснаха.

— Значи тя дойде да те измъкне? Дано имаш късмет да е по-добра към тебе, отколкото към сродниците си. Изумително изкачване… възхищавам се на доблестта и уменията й. Само че освен през тази врата няма как да слезете. Не е нужно да стъпваш на пръсти, вземи каквото искаш. Но не се съмнявай, че ще те повикам, когато си ми необходим.

Лиан побягна, понесъл храната, водата и одеяло.

— Знае, че си тук! — избълва, щом се добра до стаята под купола. Още му се виеше свят. — И каза, че за нас няма път надолу.

— Затвори вратата.

Той натисна тежката каменна плоча и се пребори с клеясалите панти. Не можеше да я залости, но поне я заклещи с каменни отломки. После помогна на Каран да седне.

Тя видя амулета от нефрит на шията му и се присви като ужилена.

— Махни го веднага. Неприятно ми е да го гледам.

Лиан го прибра в кесията си.

— Извинявай. Ако не беше скъп спомен от майка ми, отдавна щях да го изхвърля. Малиен обаче премахна заклинанието.

— Не съм против да го запазиш, но не го носи, когато си с мен. Моля те.

Нахраниха се и той я попита:

— Не се ли боиш, че Тенсор ще се качи тук?

Беше проснал одеялото на сянка в ранния следобед, Каран пък се изтягаше върху останките от наметалото, облегнала глава на гърдите му. Примижаваше към платиновия купол.

— Сега не ме е страх от Тенсор. Постъпих правилно и той го знае.

Лиан не беше толкова уверен, но си замълча. Погледите им се срещнаха и двамата се извърнаха. Толкова време мина, че не знаеха как да започнат отново.

— Виж се само… — промърмори той, вторачен в нея. — Направо си кльощава!

— Дръж се по-любезно. Върни ме в Готрайм и скоро ще се закръгля като яйце. — Каран понечи да стане, но мускулната треска я скова и тя тупна обратно на постелята. — Ох, не се понася. По-зле не съм била.

— Какво те боли?

— Ами всичко. Толкова пострадах заради тебе — усмихна се закачливо Каран, — докато ти си скитал безгрижно. И всяка рана е дълг, който трябва да ми изплатиш. Охо, чака те истинско робство!

— Скитал съм безгрижно, така ли? Не мога вече да си преброя белезите. Отвличане, удари по главата,