душене, заплахи със смърт и хвърляне върху свлачища… Това за „безгрижно“ ли се брои?
— Самохвален разказвачо, кой може да различи фактите от измислиците в думите ти? Искам доказателства. Ето, виж, а ти нищо не ми показваш.
Каран вдигна косата си и той целуна сцепената кожа на цицината. Тя се постара да не трепне.
— Мисля да ти платя с целувки този дълг, на който толкова държиш. Само с тази раничка ли ще ми се фукаш?
— Имам си още доста. Не съм видяла какви белези получи тялото ми днес. Цялата съм натъртена. А я погледни как ме ужили скорпион.
Лиан се взря в дълбоката зараснала рана.
— Как едно дребно животинче ти е оставило такъв белег?…
Каран описа безмилостното лечение на Шанд с горящия клон.
— Нищо де, аз имам по-хубави.
Показа й дланите си, разранени от падането сред късовете натрошен базалт, и дългия белег от глезена до коляното.
— Спъването не се брои — възрази Каран, но плъзна устни по дланите му. — Белезите трябва да са заслужени.
— Ако ще и с небрежност ли? — засмя се Лиан и пак докосна раната от скорпиона. — Нищо по- забележително ли няма да покажеш?
Каран посочи всевъзможни следи от наранявания. Лиан ги целуваше, но отказваше да се впечатли.
— Само толкова ли имаш? Докато ми забиват копие между ребрата, ти си насиняваш палеца на крака?
Нейната усмивка се стопи.
— Копие между ребрата ли? Нали си измисляш?
Лиан вдигна ризата си. От раната бе останала само виолетово-кафява издутина по бялата му кожа, затова пък дълга цяла педя, с по-дебела буца по средата.
— Малиен ме заши. Малко по-наляво и щях да съм мъртъв.
Каран пипна белега с треперещи пръсти.
— Не знаех. Изобщо не
Опря буза в гърдите му и се успокои от леко забързаните удари на неговото сърце.
— Случи се само няколко часа след Големия събор. И аз не знаех какво правиш ти тогава.
— Въргалях се в несвяст. Шанд казва, че съм се опомнила чак на третия ден.
— Лежала си там два дни?!
— Не, Шанд ме намерил вътре през нощта. Сега не ми се говори за това. Искам да науча какво си преживял ти. Твоето „Предание за Огледалото“ сигурно вече е дълго-предълго — измърка тя, пъхнала ръка под ризата му. — Как те прободоха с копие?
— Вярно, сказанието доста се проточва и дори за разказвача е отредено малко място в него, но няма да запиша и своите премеждия. Не е редно сам да се изтъквам. Отворих вратата на къщата, в която ме заведе Тенсор — исках да се върна в Голямата зала. И тогава ме улучиха с копието. Къде ли щяхме да сме сега, ако бях успял да му избягам? Както и да е, това имам за казване. Не съм герой.
— Я виж и това — показа тя бяла чертичка на слепоочието си.
— Май вече си отчаяна — снизходително се засмя Лиан. — И по-зле съм се одрасквал, когато се сресвам.
— Не ми се вярва да го правиш. — Тя разроши косата му. — Но историята си струва да бъде чута.
Разказа му за гашадите и пещерите. Накрая говореше приглушено, защото той придърпа главата й върху гърдите си и се зае да махне от косата й парченцата лазурит. Подреждаше ги в спирала на пода — знак за добра сполука.
— Бива си я — призна накрая. — Но аз имам още какво да добавя за моя белег.
— Ха, два разказа за един белег — прихна Каран. — Пък аз съм била отчаяната…
— Виждаш ли тази бучка? Там шевовете се разкъсаха, когато Тенсор ме хвърли върху свлачището.
Тя отново усети парещи сълзи в очите си.
— Свлачище? Да не ме взе на подбив?
Научи и за това негово приключение, после и за други. Гледаше го слисано.
— Не си човекът, когото срещнах край Тулин…
Но това не беше краят на играта.
— Хайде да продължим с твоите оплаквания. Засега не ме надминаваш.
— О, мога, но малко се притеснявам.
Каран се подвоуми, после бавно разкопча ризата си и я пусна върху нарязаното наметало. Кожата й беше грозно натъртена и ожулена от хамута — ивица на кръста, още една над гърдите, две от корема към рамената, продължаващи и на гърба. От възлите бяха останали почернели отоци под гърдите.
Стреснатият Лиан потърка буза в корема й.
— Много ли боли? Не смея дори да те целуна.
— Да, боли ме. А ребрата ми са като сплескани. Искам обаче да си изпълниш обещанието.
Лиан вдигна глава и я погледна в очите.
— Толкова те обичам…
— И аз тебе. Хайде, чакам си отплатата.
— Трябва да те целувам цяла вечност.
Каран изви гръб и сплете ръце зад главата си.
— Нощта е пред нас.
Наистина имаха края на деня и нощта. Може би Тенсор зачете желанието им да останат насаме. А може би беше зает с друго. Стъкнаха си огън от парчетиите на разпадащи се древни мебели, колкото да кипнат вода за чай и да се сгреят. Лиан пусна във водата няколко малки листенца от билка, която аакимите бяха набрали край Катаза. И двамата не бяха свикнали с тази сладка, твърде ароматна отвара, но поне се стоплиха.
Лиан поднесе чашата към устните и му хрумна нещо.
— Тази билка предпазва и от…
— Късно се сещаш. Погрижих се за това преди седмици.
— А откъде знаеше дали съм жив? Ех, че си хитруша!
— Ти да мълчиш. Ела тук. Студено ми е, уморена съм. Стига си придърпвал одеялото към себе си. Помогни ми да си направим постеля.
Пак разстлаха парчетата от наметалото, завиха се с одеялото и се прегръщаха цяла нощ. Не спаха много, но и не им се искаше. Радваха се, че са заедно, задрямваха, събуждаха се, поглеждаха странните северни съзвездия и намираха покой.
Но в един буден миг Каран се почуди за дарбата си. Връхлиташе я толкова силно, когато Лиан беше в опасност…
В ранното утро се помъкнаха отпаднали надолу, хванати за ръце. Питаха се какво ли е намислил Тенсор. Надзърнаха от стълбата в просторната зала, но там го нямаше. Каран стоеше объркана — очакваше разпра, която се отлагаше.
— Лиан, защо му помогна? — попита нерешително, за да не го уязви.
Изпълваше я такова радостно чувство, че беше готова да посрещне всички несгоди.
Той мълчеше. Съжаляваше за покорството си през последните месеци. Увлече се в начинанието на Тенсор, поддаде се на неустоимия си копнеж да види какво още ще се случи.
— Как тъй съм му помогнал?
— Чух ви да си говорите за Лъжовното огледало.
— А, това ли… Искаше да изпробва портала с мен. Изобщо не ми се мислеше къде мога да попадна, ако ме насочва с Огледалото на Аакан, затова му подсказах да си направи друго.
Чу се гръм, въздухът се завихри и Тенсор се появи насред подиума. Косата му стърчеше, очите му гледаха диво. Прекрачи напред и залитна, сякаш очакваше подът да е по-нисък. Каран стисна ръката на
