никога не се присмива без скрита цел.
— Съзнавам това — разсеяно отвърна Игър.
— Късно е, стига сме умували. Ще се качиш ли?
За нейна изненада Игър дойде в спалнята. Прегръщаха се със страст, каквато не познаваха дотогава. Той заспа скоро, а Мейгрейт будуваше и се мъчеше да отгатне стремежите на Тенсор и Фейеламор, опитваше се да си представи и за какво мисли Рулке.
В онзи сън бе почувствала за миг как съзнанията им се сливат. Лицето на Рулке като че излъчваше печален копнеж, когато я гледаше. А тя долови изгарящата го решимост да се освободи от вековното заточение в Нощната пустош. Всезнаещите индиговосини очи разпалиха и у нея жажда като в миговете, когато се взираше в Огледалото — животът й да има смисъл.
Тя се унесе. Сънуваше, че се люби с Рулке диво, както не се бе случвало с Игър. А по-късно насън усети, че Игър не е до нея, и повярва, че отново я е дал в ръцете на страшните уелми. Все не успяваше да се отърси от този кошмар.
През тази нощ идеите, зародили се в ума на Игър, се превърнаха в неясен план. Щом долови, че Тенсор се кани да отворя пак портала, ще започне един от Забранените опити, но само призоваващата му част. Така ще отклони портала от Нощната пустош към себе си. С друг вид сила би могъл да завладее портала и да се пренесе в убежището на Тенсор. Не знаеше обаче какво ще прави, ако се озове там.
Повтаряше наум поредността на опита отново и отново, за да протече безупречно. А по изгрев в сънищата му ненадейно го споходи онова особено чувство за изкривяване на света. Мейгрейт се мяташе в леглото до него, седна изведнъж и ужасните й очи се отвориха, макар да не се събуди. Игър се вцепени. Врагът му беше навсякъде! Изскочи от леглото, загърна се с халат и в просъница се втурна към работната си стая. Отново както преди столетия насочи съзнанието си и размести самата тъкан на действителността. Щом отметна завесата на времето и пространството, догадката му се потвърди — Тенсор бе успял да отвори портал. Ето го шанса, ако му стигаше дързост. Друг не би имало.
Не се съмняваше какво ще направи, съзнаваше и че е невероятно да се завърне скоро. Грабна с треперещи ръце устройствата, които щяха да са му необходими. Изкривяването нарастваше неудържимо, извиваше лъчите светлина, променяше очертанията така, че и вратата стана неузнаваема. Игър прихвана търсещата безтелесна нишка, която Тенсор се стремеше да насочи към Нощната пустош. Как го нараняваше! Също като някога усети, че някой реже мозъка му с бръснач. Той привлече полека нишката, закрепи я и порталът се появи.
Отвори се с грохот и засмука въздух от стаята във въртящ се бял облак. Хартиите от масата потънаха в черен тунел към нищото. Вихрушката теглеше и него. Босите му крака се хлъзгаха по влажния под.
— Не! — изкрещя Игър.
Не беше готов… и никога нямаше да бъде. Все едно бе скочил в океан с убеждението, че е умел плувец, но тутакси бе разбрал колко е безпомощен пред стихията. Влезеше ли в портала, щеше да се удави безвъзвратно в страданията, които някога му причини Рулке.
Някой се появи в нагънатата рамка на вратата — висока, слаба и жилава жена със сивееща коса и остри зъби. Вартила! Изблъска го и притича покрай него.
— Глупак! — изплющя гласът й и тялото й се хвърли през портала.
Но илюзията се разсея за миг и Игър зърна по-дребна жена. Не Вартила, а Фейеламор. Порталът просветна и избледня.
Книжата му се посипаха по пода. Игър ги събра разсеяно, подреди ги на масата и се затътри обратно към леглото — единственото място, където не се чувстваше такъв жалък окаяник.
42. „Покажи се! Покажи се“
Щом порталът се отвори, Каран се досети, че нещата са потръгнали съвсем зле. С рев въздухът се завъртя из залата, а съзнанието й се зашемети в миг. Тежък тласък на топла влага я повали на пода. Ивици мъгла се стопиха в сухия въздух на Катаза.
Тенсор стоеше разкрачен пред портала, наметалото му плющеше, пръстите му стягаха като белезници китката на Лиан. Другата му ръка се протягаше към пустотата. Земята се друсаше, цялата кула се разклати. И подът като че се нагорещи.
Отначало само Каран осъзна, че порталът е отклонен. Сетивата й помагаха на паметта да свързва точно впечатленията за места и хора. А от портала нахлу гъста влажна миризма, която тя позна мигновено. Туркад! Само там го имаше този дъх на подправки и мокър изгнил боклук, на мръсотията от безброй хора, натъпкани в тесни бордеи. По нищо не приличаше на чистия солен въздух тук.
Тенсор обаче не усещаше и това я смая. Той се пресягаше, застанал на пръсти, почти задавен от злорадо нетърпение.
— Покажи се! Покажи се! — нададе вой.
В безкраен миг нищо не се случи, после напорът на въздушния поток отслабна и през портала нахълта тичешком Вартила. Препъна се, очите й се блещеха на костеливото лице, сандалите й хлопаха по пода. Тенсор се стъписа до вцепенение, не успя да реагира, да осъзнае, че са му отнели контрола над портала.
Появата на Вартила извика у Каран спомени, които предпочиташе да не преживява повторно. И Лиан я познаваше добре — той подпали къщата в Нарн, където уелмите измъчваха Каран.
Вартила се шмугна покрай протегнатата ръка на Тенсор и изскочи от беседката. Лицето на аакима се разкриви от омраза и ярост.
— Гашади! — заблуди се той и насочи ръка към нея, за да я смаже.
Но предварително подготвената илюзия ги връхлетя. Залата се изпълни с толкова немислими образи, че и вътрешностите на Каран сякаш пожелаха да излетят през устата й. Тя притисна длан към очите си и се вкопчи в скамейката, за да не отстъпи пред натрапеното безумие. Тенсор също се хвана за главата.
Вартила се закова пред Каран, впила в нея смаян поглед.
— Как успя?… — изхриптя.
Тенсор въртеше глава, неспособен да различи действителността от илюзията. Порталът чезнеше, въздухът се успокои. Вартила посегна към Каран и чертите й се размиха. Каран също вдигна ръка в немощен опит да се защити. Не проумяваше защо Вартила веднага налита да я убие.
В един миг всички се смръзнаха и вместо високата жена се появи Фейеламор. Тенсор се олюля разколебан и потресен от идването на виновницата за гибелта на Шазмак.
Фейеламор измъкна нож. Лиан се откопчи от хватката на Тенсор, втурна се и я просна встрани.
Аакимът се приготви да изрече заклинанието, после се подвоуми и Лиан разбра какво го е възпряло. Би му прилошало задълго. Ами ако по-страшният враг дойде, когато не би могъл да стори нищо срещу него? Не посмя да рискува.
И самият жест стигна да разтърси Фейеламор като парцалена кукла, заклинанието халоса ума й, още преди да е изречено. Тя знаеше, че този път би я погубило. Изпищя и всеки предмет в залата се умножи двайсетократно.
Двадесет призрака на Тенсор отпуснаха застиналите си ръце. Нищо не изглеждаше истинско. Лиан стисна клепачи и запълзя натам, където лежеше Каран. Блъснаха си главите, после двадесет негови образа вдигнаха двадесет пъти Каран.
Явно шумовете се разнесоха надалеч, защото отвън пак заблъскаха неистово по вратата. Лиан побягна по широката стълба, като напипваше с крак всяко стъпало. Щом свърна зад ъгъла, илюзията отслабна.
— Опомних се — прошепна Каран. — Пусни ме да стъпя.
Тя обаче веднага се хвана за него, за да не падне. Чуха стъпки от подножието на стълбата.
— По-бързо, да се качим! — подкани Каран, плъзгайки пръсти по стената.
— Наистина ли си по-добре?
— Малко ми се вие свят… но ще се оправя. Не позволявай тя да те види.
Дълго се влачеха до стаята под купола. Няколко пъти Каран седна да си поеме дъх, но не чуха стъпките повторно. Щом влязоха, Каран заклещи вратата с камъни и я подиря с гръб.
— Какво беше това? — разтрепери се Лиан.
