Мейгрейт усещаше болката му по-остро и от своята. Съжали го. Тръгна към него, забола поглед в пода, неспособна да понесе пронизващите му очи. Спря на две крачки от него.
— Мейгрейт… — дрезгаво прозвуча гласът му. — Погледни ме… — Тя вдигна очи. — Ти…
Сърцето й се свиваше от тревога. Какво ли искаше от нея? Не можеше да познае. Чувствата на другите си оставаха затворена книга за нея.
— Ще остана, ако такова е желанието ти.
Протегна ръка и той я хвана нерешително.
5. Превземането на Туркад
Мендарк се бе вслушал в съвета на Талия и успя да вдъхне воля за борба у оцелелите войници на града. Дори онези, които се бяха опълчили срещу него преди Големия събор, сега се радваха, че той е начело. През нощта постигнаха още незначителни победи, върнаха си няколко квартала и някои вече говореха как щели да изтласкат армиите на Игър от Туркад. Мендарк обаче съзнаваше, че само временно облекчиха положението си. Може би врагът се опитваше да ги залъже, че са в безопасност. Не сподели подозренията си с никого, освен с Талия.
— Няма ли надежда, Мендарк?
Двамата се качваха по стълбата към нейната стая, за да си поприказват с Лилис.
— Никаква! Игър просто изчаква, докато подготви всичко. Не иска да губи напразно добри войници, да прахосва живота им. Остават ни броени дни. За щастие, вече изпратих на сигурно място онези тайни на Съвета, които имахме неблагоразумието да запишем на хартия, както и оскъдните си пари за черни дни.
Талия знаеше добре, че той увърта лицемерно. Дълго преди да бъде свален от поста си, Мендарк започна да прехвърля другаде тайните архиви и богатствата на Съвета, като първо се погрижи за личната си хазна. Възлагаше задачата на помощници, на които имаше непоклатимо доверие. Понякога и лично се заемаше с това. Нима бе забравил, че и тя бе пътувала няколко пъти с подобни поръчения? С колкото и пари да разполагаше в града за войната, това беше нищожна частица от съкровищата в неговите ръце.
Лилис седеше в леглото на Талия и бърбореше неспирно с Бася, но млъкна в мига, когато Мендарк влезе. Не й се вярваше, че Магистърът дори ще благоволи да забележи някакво си улично хлапе.
Той обаче умееше да се нагажда, да изглажда смирен и дребен, за да не плаши хората. Настани се на стола, отстъпен му от лечителката, прегърби се и подпря брадичка на събраните си длани с вид на благ старец. Лилис се успокои.
— Радвам се, че си по-добре — подхвана Мендарк с глас на най-добродушния дядо. — За жалост, и аз съм виновен отчасти, че те пребиха. Трябваше веднага да те прибера в цитаделата. Но с тази война… Сама разбираш, че имам твърде много грижи и не успявам да мисля за всичко.
Докосна бузата й под синината около окото и тя трепна.
— Не е чак толкова страшно — отвърна момичето. — Пък и беше вчера. На улиците е важно само какво става днес.
— Тъкмо това е мъчното в работата на Магистъра — сподели Мендарк. — Трябва да мисля за всяко „вчера“, „днес“ и най-вече „утре“. Ето защо се нуждая и от твоята помощ.
— Моята ли?!
— Трябва да знам какво си видяла пред Голямата зала, преди Талия да те повика вътре.
— Ами през целия ден гледах много хора да влизат и да излизат. Все важни хора: съветници, съдии, богаташи.
— Не, питам те за времето малко преди да видиш Талия.
— Нищо не видях. Тъкмо се бях върнала пред вратата.
— Лилис, а какво се случи,
— Излезе някакъв грамаден мъж с черна брада. Имаше кръв по лицето. Водеше и моя приятел Лиан… другия ми приятел де. — Лилис стрелна с поглед Талия. — Дърпаше го за ръката и аз много се уплаших.
— Аха… Точно каквото очаквах да чуя. А после? Ти проследи ли ги?
— Опитах се. Като слязоха по стъпалата, Лиан падна, но онзи, брадатия, го награби и го отведе. Тръгнаха по Улицата на камбаните — първо на север, после на запад. Ама по пътя грамадният мъжага ме видя. Така се разбърза, че изостанах.
— Къде ги изгуби от поглед? На коя улица?
Лилис му обясни на кое кръстовище е била.
— Даа… — проточи Мендарк. — Преди време Тенсор си купи къща наблизо. Наистина ми помогна. Много. — Той стисна ръката на момичето. — Умно дете си. — Надигна се от стола и подкани с жест Талия да се дръпнат при вратата. — Само дето нямаме полза. Те отдавна са заминали, а тази малката сега ще ти се увеси на врата.
— Понякога се срамувам заради тебе! — сопна се Талия. Мендарк изсумтя, а тя заговори за друго: — Какво искаш от мен?
— Погрижи се за бягството ни. Постарай се всичко да е готово до сутринта.
— Вече е уредено.
— А корабът?
Тя знаеше, че това го безпокои най-много.
— Готов е. Ами Събранието?
Мендарк се изхрачи през прозореца.
— Тази жалка пасмина! Май сме принудени и на тях да дадем шанс за измъкване. Поне хората ще знаят, че съм си изпълнил задълженията за разлика от онази мижитурка Губернаторката.
— А Тилан? — попита Талия предпазливо.
— Не ми напомняй каква глупост си направила! — Мендарк въздъхна тежко. — Дори него трябва да вземем, колкото и да не ми се иска. Дръж го под око. Той ще ми навлече най-големи главоболия.
Почти незабавно претърпяха поредица от зашеметяващи несполуки. Талия беше в щаба при Мендарк, когато дотича вестоноска — мъничка женица с черна туника и нелепо огромни ботуши, които едва не се изхлузваха на всяка крачка.
Тя прекоси на зиг-заг залата, опита се да вдигне ръка за поздрав, но не успя.
— Аз съм Дабис. Загубихме кварталите при Източните хълмове!
С тези думи тупна по лице. Талия се хвърли към нея. Под мишницата на Дабис имаше огромна рана, превързана нескопосано. Талия повика милосърдна сестра.
— Как се случи?
— Знаеха плановете ни — процеди Дабис през стиснати зъби. — Не може да е било иначе, защото ни причакваха, бяха готови за всеки наш ход.
Мендарк изглеждаше разколебан.
— Очаквах да загубим източните квартали, но не толкова скоро… — Той се наведе към лицето на Дабис. — Много тежко ли е поражението?
— Всички загинаха. Само аз се измъкнах…
Тя се отпусна в несвяст.
На чакаха дълго следващия удар. Пред вратата се довлякоха десетина изтощени и облети в кръв войници. Това бяха оцелелите от войските, които удържаха югоизточните квартали. И те разказаха за неочакван разгром — врагът като че бил научил всяка подробност в плана им за битката.
В ума на Талия зашава твърде неприятно подозрение. Колко души в цитаделата знаеха за тези планове? Само шепата хора от Съвета — Мендарк, Орстанд и Хения. И още двама — тя и Беренет. Никой командир из града нямаше как да научи заповедите, получени от останалите.
Талия открай време се бе настроила зле към Беренет заради самохвалството, просташкото перчене с богатство и наглостта. До днес обаче не бе имала поводи да се усъмни в предаността му. Но кой друг би могъл?… Орстанд? Хения? Струваше й се нелепо.
Помнеше ясно изражението на Беренет, когато Мендарк отхвърли замисъла му за опожаряване на града. Какъв бяс бушуваше в очите му! Затаи догадките си, защото нямаше доказателства, но трябваше да е
