Хения все извърташе думите в своя изгода.
Тук беше и черният като въглен Осейон, едър като старо дърво. Една от многото зараснали рани по лицето му повдигаше ъгълчето на устните и там се показваха големи бели зъби. Страшният грозен Осейон… мил като котенце.
Лилис не се отделяше от Талия — мършава, чистичка, ококорена и безмълвна сянка. Възстанови се бързо, макар че изкълчената й ръка висеше на превръзка през шията. Носеше нов панталон от здрав вълнен плат, възширочка куртка и първия чифт ботуши в живота си, съдейки по скованите й крачки. Тя често свеждаше поглед към ботушите, все едно не й се вярваше, че е възможно такова чудо. Платиненорусата й коса искреше в светлината на фенерите. А малката платнена торба на гърба й побираше други немислими съкровища — още два ката дрехи, бельо, чорапи, сапун, четка за коса и дори нож.
Хения свърна зад ъгъла и в сумрака налетя върху момичето.
— Гледай къде стъпваш, малко нищожество! — изсъска тя и замахна.
Лилис избягна удара с привична ловкост и пак се долепи до Талия.
Още един запратен огромен камък раздруса стените. Стъкълцата на полилея задрънчаха. Дотича Торгстед, хлъзгайки се по плочките на пода.
— Нахлуха вътре!
Мендарк се олюля и изтърва раницата си. Лицето му доби цвета на тесто.
— Не може да бъде! Орстанд, има ли начин да са преодолели защитите ни, без да се усетим?
Орстанд подуши въздуха като хрътка.
— Сигурно е възможно, щом вече са вътре, но не мога да си представя как са успели. Торгстед, къде са в момента?
— Щурмовата група проби през подземията. Явно са изкопали тунел.
— Аха, вече ги долавям — промълви тя. — Мендарк, добре ли си? — Тя го прихвана да не падне и полека го сложи на пода. — Осейон, погрижи се за всички коридори и стълби към тази част от цитаделата. Защитавайте горната площадка на тази стълба. Талия, дай вода.
Талия избърса челото на Мендарк с мокра кърпа и скоро той се съвзе.
— Може би тайният ни изход е разкрит — допусна тя.
— Невъзможно! — отсече Магистърът. — Само Съветът знае за него.
— И никой друг ли?
— И Беренет — добави неохотно. — Орстанд, ти оглавяваш групата — реши той, без да съзнава, че старшата правница вече го е сторила. — Талия, ти ела с мен.
Той повлече крака в обратната посока.
— Ако са дълбали тунел — обади се Талия, — техните гадатели може да са намерили и нашите проходи.
— Само не и този! Скрихме го със защитни заклинания! Никой гадател в Ягадор няма да го забележи!
— И цитаделата е под защита, но те проникнаха тук.
Той се вторачи в нея. От челото му капеше пот.
— Да, най-добре е да проверим. — Натисна издатина на стената до една лавица. — Задръж така!
Талия опря пръст на същото място, а Мендарк се провря зад съседните рафтове. Чу ноктите му да драскат по дърво, после й се стори, че железни топчета се отъркват едно в друго. Дървената облицовка на стените се размести, отзад имаше залостена метална врата. Мендарк я отвори и се промъкна в тъмен коридор.
— Затвори вратата. Не бива да прониква никаква светлина!
Той опря ухо в следващата врата, напълно еднаква с първата. Талия се подчини и се озова в непрогледен мрак.
— Нищичко не чувам — прошепна Мендарк. — Извади ножа си и бъди готова да запалиш фенера.
Ключалката щракна, втората врата се открехна. Талия усети, че Мендарк пристъпя полека напред. Пръстите му напипаха китката й, устните му доближиха ухото й.
— Внимавай, пред нас има стръмна стълба.
Той се взираше изпитателно в тъмата долу.
— Всичко е наред. Не долавям опасност. Да отиваме при другите.
Талия понечи да се върне назад, но далеч долу нещо изтрака като камъче, съборено от стъпало. Мендарк изскърца със зъби и болезнено я побутна с жезъла си. Старателно затвориха и залостиха двете метални врати. В библиотеката Магистърът избълва поток от ругатни.
— Как Игър е научил за този изход? — Заби юмрук в стената. — Как?!
„Измяна…“ — рече си Талия.
— Не можем ли да се справим с тях?
— Игър ме познава твърде добре. Враговете сигурно са стотици. Пак сме в капан.
Талия трудно овладяваше собствената си уплаха.
— Няма ли друг изход?
— Не и оттук. Намира се чак в отсрещния край на цитаделата, в горния край на източната стълба. Не ми побира умът как ще си пробием път дотам.
Игър тъкмо хвана ръката й и отвън затропаха настойчиво по вратата.
— Извинявай — ядосано промърмори той. — Наближава решителният момент във войната.
— Нима Мендарк все още има шанс да победи?
Игър се ухили презрително.
— Да победи ли?! Сврял се е в цитаделата с двеста-триста войници. Щом получа известие от копачите на тунела, ще нахлуем.
Сетне отвори вратата. Отпред чакаха цяла тълпа вестоносци. Изслуша всекиго и изрече рязко заповедите си. Мейгрейт остана безмълвна, гледаше и слушаше, припомняше си колко умел военачалник е той.
Чуха важната новина малко преди полунощ.
— Всичко е готово — увери вестоносецът.
Игър се засмя със стиснати зъби.
— Да вървим, Мейгрейт. Искам и ти да видиш това.
— Къде отиваме?
— Да хванем моя враг.
Мейгрейт стоеше зад предната линия и заедно с Игър чакаше последния щурм на крепостните стени. Прималяваше й от глад — бе яла само няколко репи през последните дни. Плетената ризница тежеше непоносимо на раменете й. Искаше да си легне. Имаше предостатъчно време да умува над грешките и глупостите, които направи.
Ако бе вложила повече ум в задачата да открадне Огледалото, то щеше да е в ръцете на Фейеламор преди много месеци и нямаше да последват толкова злощастия. Тя обаче си позволи да се взре в Огледалото, което я заплени, сякаш й отваряше врата към съвсем нов живот. И тогава Игър я залови.
Пред тях шумът се засили. Атаката започваше.
— Откога чакам този ден! — изръмжа Игър.
Скоро дотича висок тъмнокос мъж с бакенбарди на плитчици.
— Зарет се явява на доклад, господарю! — изрече наперено и отдаде чест с четирипръстата си ръка.
Игър само въпросително изви вежди.
— Готови сме — заяви Зарет. — Пробихме стените на цитаделата на три места.
— Завардихте ли всички възможни изходи?
— Всички, които успяхме да открием. Над всеки бдят двама майстори по разпръскване на илюзии, а гадателите продължават да търсят тайни проходи. Накъдето и да тръгне той, ще го намерим.
— Надявам се — мрачно процеди Игър. — Да тръгваме — изрече високо и охраната му се люшна напред като стена. — Това не е град, а лабиринт на плъхове — промърмори той, извил глава към Мейгрейт. — Под
