Кулата върху разлома

— Малиен… — гласът на Тенсор пресекна и за пръв път той даде воля на покрусата си. — Не съм си и помислял, че ще те видя тук.

Протегна ръце към жената.

— Дойдох на запад да се видя със сина си. — Тя се отдръпна. — Но днес научих, че съм закъсняла.

— Закъсняла… — глухо повтори Тенсор. — Синът ми, моят син! Ах, Малиен, не съм носил толкова страшни вести след падането на Тар Гаарн.

Олюля се пред вратата и сълзите по ресниците му отразиха светлината.

Малиен, зряла жена със сурова красота, отметна глава назад, да се взре в очите му. Не само по цвета на косата си напомняше за Раел, удавил се в реката при бягството на Каран и Лиан от Шазмак. Всъщност приличаше и на Каран. Лиан си спомняше, че е чувал името й. Да, имаше сходни черти с Каран — бялата кожа, доста закръгленото лице, сиво-зелените очи. Но беше много по-възрастна. Пак си спомни за Каран, просната безжизнена между стражите, на които минути по-рано бе заповядано да я екзекутират. Лиан се задави.

Малиен го изгледа. Лицето й застина, напълно лишено от изражение. Тя протегна ръка с изящно удължени пръсти и дръпна Тенсор навътре.

— Влез — промълви. — Трябва да разменим страшни новини, макар да си мисля, че нашите не могат да се мерят с твоите. — Тя отново се вторачи в Лиан. — Но какво е това?

Лиан трепна, макар че вече познаваше склонността на аакимите да се отнасят към хората от другите раси като към вещи, ако са им безразлични.

— Това ли? Един вероломен зейн — натърти Тенсор. — Но може и да ми послужи за нещо, ако всичко потръгне в определена посока. Не очаквам да ми създава главоболия.

Някой отведе Лиан в малка стая и затвори вратата. Не се държа грубо с него. Нямаше светилник. Лиан се излегна на пода с мокрите си дрехи. Скоро му стана неприятно, защото в къщата беше студено. Опита да отвори вратата и се оказа, че не е заключена. Запристъпва безшумно по коридора. В дълга стая с висок таван подгизналият Тенсор стоеше на скъп вълнен килим и разказваше за Големия събор.

— …и Фейеламор каза, че Шазмак е превзет и съсипан, а всички наши сънародници са мъртви.

Аакимите бяха вцепенени като късове мрамор, поразени от скръбта. Лиан имаше време да ги разгледа. Хора от тази раса, надарена със смайващо дълъг живот, останали на Сантенар след Възбраната, защото не можели да се завърнат на Аакан. Мнозина бяха извънредно високи и все пак видът им заблуждаваше, че принадлежат като него към коренната раса, защото дрехите и косите им скриваха очевидните разлики — малките кръгли уши, костния гребен по темето, закърнялата опашка. При необходимост криеха зад очила и своите жълти или зелени очи с овални зеници. Само прекалено дългите им пръсти оставаха на показ.

Лиан вече познаваше повечето от тези аакими след гостуването си в Шазмак. Блейз беше висок мъж с тъмносива коса на къдрици, падаща по раменете му, и голям гърбав нос. До него бяха високата Йенис с късо остригана коса и златна халка в ухото си и вещата в механиката Тел, набита и яка. Лиан за пръв път виждаше не чак толкова високия строен младеж с щръкнала черна коса. Зениците на блестящите му жълти очи бяха още по-издължени от обичайното за ааким.

В групата бяха близначките Зара и Шала, доста дребнички — едната с бледо луничаво лице и жълтеникава коса, а сестра й бе по-мургава. Тук като че нямаше по-млади от тях. Встрани стоеше крехкият наглед Трул с тънки като на дете ръце и крака. Лицето му се бе изопнало от мъка.

Малиен прекъсна мълчанието.

— Тенсор, как е могло да се случи? Как е бил превзет Шазмак?

— Нападнали са ги гашади!

Дори сдържаната Малиен извика неволно от уплаха.

— Гашади… — повтори отпаднало и седна. — Откъде са се взели след цяло хилядолетие?

— Не се знае — промърмори Тенсор. — И аз научих за тях едва тази вечер. Игър ги намерил и превърнал в свои слуги — уелмите. Но сега са се разбунтували или са си върнали предишната същност.

— Кой им е издал пътя към града? — звънна като метал гласът на Малиен.

— Дълго е за разказване. Каран дойде в Шазмак преди два месеца, доведе и ей този летописец, който ни подслушва. — Тенсор посочи Лиан без да се обръща. — А след това избягаха с помощта на Раел.

Щом чу името на Каран, от очите му потекоха сълзи. Неудържимо копнееше да хукне обратно към нея, дори направи крачка към вратата, но Тенсор не отслабваше влиянието си над него.

— И аз чух тази история — изрече Малиен, която с големи усилия сдържаше гнева си. — Докато сте ги преследвали, пленили сте Фейеламор и сте я изпратили в Шазмак. Най-могъщата жена в Сантенар, имаща подкрепата на всички фейлеми! Как си могъл да постъпиш толкова необмислено?

— Натъкнахме се на нея, докато гледаше бездейно как уелмите убиват наши сънародници. Тогава бях убеден, че се е съюзила с тях.

— Трудно ми е да си представя по-невероятен съюз! — изплющя ледената ярост на Малиен. — Всичко ми е ясно — Фейеламор е изгризала Шазмак отвътре като някой термит.

— Тя твърди, че Каран ни е предала.

— На това няма да повярвам — отсече младежът с щръкналата коса.

— Нито пък аз, Аспър — съгласи се Малиен. — Тенсор… Къде е Каран сега?

— Тя загина по време на Големия събор — навъсен отвърна Тенсор.

— Ти я изостави! — изкрещя Лиан. — Още дишаше!

Лицето на Малиен беше измъчено, но гласът й смразяваше.

— Вярно ли е?

— Да — потвърди Тенсор, — но нямаше шанс да оцелее.

Малиен се удари с юмрук в гърдите, другите аакими се скупчиха в скръбен кръг около нея, без да я докосват. Тенсор стоеше с изопнати по бедрата ръце. След малко кръгът се разпръсна.

— И как отговори Каран на лъжите на Фейеламор? — изсъска Малиен.

— Тя заяви, че Фейеламор е покварила докрай Емант и когато тръгнал от Шазмак, показал на гашадите как да проникнат вътре. Но Фейеламор каза, че…

— Фейеламор казала… — Гласът на Малиен се извиси от бяс. — Предпочел си да вярваш на нея, а не на Каран? Не може да бъде…

— Каран скри Огледалото от нас, измами дори Синдиците.

— Пфу! — изсумтя тя. — Фейеламор пък е най-невероятната лъжкиня. Според фейлемите истината е най-рехавата илюзия на света.

Лиан се улиса във всичко ново, което научаваше за аакимите и за Фейеламор. Всичко щеше да бъде разказано в неговото „Предание за Огледалото“. Надяваше се някой ден да наредят творението му сред Великите предания.

— Имаше и истина в думите й — възрази Тенсор и изтръгна Лиан от мечтите му. — Но дали цялата истина, сигурно и Синдиците не биха разгадали. Сега разбирам, че Фейеламор е противничка, с която не ми е по силите да се меря.

Гласът на Малиен шибаше като камшик.

— Твоето безразсъдство те подтикна да не прозреш онова, което вижда всеки ааким. А нашето безразсъдство ни кара да си мълчим, докато вършиш, каквото си поискаш. Защо си я изпратил в града противно на повелите на разума? Ти унищожи нашия свят и провали живота ни, заради тебе сме изгнаници. Редно е да си набереш ново име. Наречи се Тил-Питлис — по-пропаднал дори от Питлис, който е прокълнат завинаги в паметта ни.

— Обзет съм от смъртен страх… — промълви Тенсор. — Вижте това!

Извади от джоба си цилиндрична метална кутия и измъкна отвътре нещо, което веднага се разгъна в тънка плоскост. Аакимите жадно пристъпиха да разгледат тази скъпоценност. Огледалото на Аакан. Не го бяха съзирали, откакто Ялкара им го открадна при разгрома на Тар Гаарн.

Представляваше цял блестящ лист от черен метал. От едната страна удебелените ръбове оформяха рамка, крепяща гъвкав слой с прозрачността на стъкло. Под него лъщеше течен метал като желиран живак. На светло по него играеха хиляди вълнички и въртопчета. По края на рамката бяха изписани тънички сребърни знаци — дори опитният в писмената Лиан не можеше да ги разчете. А в горния десен ъгъл имаше някакъв символ — три препокриващи се златни мехурчета, обкръжени от докосващи се алени сърпове,