Кулата върху разлома

Малиен приклекна до Лиан и се взря в него.

— Как си днес? — попита го с усмивка, която му напомни за Каран.

Мъчеше го студът, тялото му бе схванато. Ребрата го боляха. Лиан й се усмихна вяло.

— Зле.

Тя разкопча зелената копринена риза.

— Какво е това? — попита, щом зърна нефритения амулет, който той носеше на шията си.

— Подарък за спомен от майка ми, преди да ме отпратят от дома.

— Да те отпратят ли? — извиха се веждите й. — Толкова грижи ли са имали с теб?

— Напротив. — Лиан успя да се засмее. — Бях от по-схватливите деца и Мендарк научи за мен. Предложи да плаща обучението ми в Школата на преданията. Тогава бях на дванадесет години.

— Джеперанд е много далеч от Чантед… — промърмори тя, пак се отпусна на пети и се загледа намръщено в амулета.

— Твърде далеч! Родителите ми бяха бедни, такъв шанс се пада само веднъж в живота. Заминах за Чантед преди шестнадесет години и оттогава не съм се връщал у дома. Как искам да се прибера…

Малиен не можеше да откъсне поглед от амулета, макар Лиан да знаеше, че е ценен само за него.

— Наложено му е някакво заклинание — промълви тя. — От твоята майка ли?…

— Не! Фейеламор е заложила в него уловка, с която Емант е трябвало да подчини Каран. Вярно, вече е омърсен, но сърце не ми дава да го изхвърля.

— Дай да го видя. Поне ще премахна заклинанието. — Малиен изхлузи верижката над главата му. — А сега да проверим раната ти.

Тя огледа изцапаната превръзка и петната засъхнала кръв по хълбока му. Бинтовете бяха залепнали за раната.

— Тук боли ли? — пипна с пръст на няколко места.

Лиан едва се сдържа да не изпищи. Малиен сви устни и събра съчки за огън. Йенис я предупреди, че е опасно, червенокосата жена обаче врътна глава и зачатка с огнивото си. Първите искри се разгоряха в жълто пламъче, огънят се разпали почи без дим. Малко по-късно от канчето над огъня започна да се вдига пара.

Тя си изми ръцете, намокри превръзката, махна я и почисти раната.

— Имал си късмет — установи Малиен. — Копието само те е срязало покрай ребрата и е пробило малка дупка в гърба. Чиста рана, малко е зачервена, но няма гнилоч.

— Ама боли така, че не се трае — смънка препотения Лиан.

Жената се засмя.

— Естествено, макар че мнозина са търпели и по-тежки мъки, без да се оплакват.

— И аз мога да ти разкажа хиляди истории за герои, които са били прекалено глупави за да изпитат болка — промърмори той.

Повече приличаше на нацупено момче, отколкото на умел разказвач.

Малиен поръси разреза с червеникав прах от малко шишенце, което грижливо запуши. После извади игла и конец.

— Но какво ще правиш с тези неща? — разтревожи се Лиан.

Идеално равните й зъби лъснаха във весела усмивка.

— Ще те зашия, летописецо. А ти ще можеш да напишеш нова история. Наречи я „Хиляда и първият герой или хлапакът, който пищеше“.

— Недей!

— Необходимо е.

Тя застана до огъня и си сгря ръцете. Иглата мина за миг през пламъците. Вдяна конеца, без да гледа.

— Ако предпочиташ… — проточи Малиен — …ще оставя Тенсор да свърши тази работа.

— Не!… Щом трябва, направи го ти.

Налагаше се да се направят много шевове на дългата рана и Лиан страдаше не само от болката или гледката. Почервенелият конец минаваше през плътта му с крайно неприятно стъргане. Едва понасяше усещането. Лека-полека разрезът се затваряше и кожата се събираше в ръбове. Накрая Малиен го превърза наново и му помогна да облече ризата и куртката.

— Май е по-добре да вържа ръката ти за тялото, за да не разкъсаш неволно шевовете…

— Не! — за кой ли път възкликна Лиан, но тя не го послуша.

Тъкмо привършиха с това, и Тенсор и останалите аакими се покатериха тичешком по хълма въпреки тежестта на раниците си.

— Да вървим! — изгърмя гласът му. — Подгониха ни.

Стъпкаха огъня и нахвърлиха сняг отгоре. Тенсор стрелна с поглед Лиан, кимна и всички хукнаха. Тичаха цяла нощ, но не можаха да се отърват от преследвачите, тръгнали подире им с упоритостта на хрътки. Отгоре на всичко Лиан ги бавеше и когато се мъкнеше сам, и когато го носеха. Призори Тенсор даде почивка, за да хапнат набързо.

— Кой ни гони? — попита Хинтис между два залъка.

— Опасявам се, че между тях има и уелми, щом са ни издирили с такава лекота в мрака.

— Уелми или гашади? — озъби се най-високият ааким. — И как е възможно да се възродят след толкова време?

— Всички бихме искали да научим отговора — вметна Малиен.

— Тогава да ги причакаме — изръмжа Хинтис — да изтръгнем истината, тъкмо ще отмъстим и за Шазмак. Все едно имам трън между ребрата, когато бягам от тях!

— О, ще отмъстим за Шазмак — сдържано го увери Тенсор и обгърна с ръка раменете му. — Но първо на господаря, после на слугите. Нима искаш да рискуваме по-важната победа?

— Този твой зейн ни бави непоносимо — направи гримаса Хинтис, — а и долавям у него нещо, с което не мога да се примиря. Какво ще кажеш да му строша главата в онзи камък? А после ще покажем на уелмите колко бързи могат да бъдат краката ни.

Лиан се смръзна, но краят му още не бе настъпил. Тенсор възрази:

— Ще го изтърпиш, Хинтис, защото имам нужда от него. А ти ще издържиш, колкото е необходимо. Такива сме си ние — аакимите.

Храчката на Хинтис за малко не уцели ботуша на Лиан, но високият мъж не продума повече. Втурнаха се по остър скален гребен. Оттук можеха да слязат само с пъплене по стръмнината и щяха да бъдат беззащитни.

— Не ми харесва това — дрезгаво се оплака Малиен, докато се провираха между камънаци и паднали дървета. — Избутват ни в клопка. Накъде вървим?

— Не знам — призна Тенсор. — Не съм идвал по тези места.

— Ако имат достатъчно хора, те могат да пратят отряд в подножието, преди да сме допълзели до върха.

— Няколко взвода отделени пестеливо от нуждите на войната, не могат да ни възпрат — заяви Тенсор, метна изтощения Лиан на рамо и още по-яростно се устреми нагоре.

Скоро стигнаха до връхната точка на хребета — излязоха от гората на каменен купол, нарядко изпъстрен с туфи бодлива трева и осеян с чакъл. Не можеха да се скрият тук, затова профучаха през голото място и спряха като заковани. Гребенът беше разкъсан от пролом, широк стотици обхвати. А под него имаше твърде стръмен сипей чак до смалена от разстоянието буйна река. Наистина попаднаха в капан.

Аакимите се споглеждаха мълчаливо.

— Така ли ще си отидем? — поклати глава Тенсор. — Поне ще отнесем и мнозина от тях със себе си.

— Не съм склонна да се сражавам — възпротиви се Малиен. — Предпочитам да си опитам късмета със свлачището и реката.

От гората се показаха войници. Тенсор пак се загледа надолу.

— Кой е доброволецът да опита пръв? Ами да — ти си, летописецо! Ще се отплатиш за всички неприятности, които ни носиш.

Той сряза сръчно бинтовете, с които ръката на Лиан бе вързана за тялото.