— Какво правиш?!
— Хвърлям те долу. Ако оцелееш, изтичай встрани, иначе сипеят ще те премаже. Готов ли си?
— Не съм! — изквича Лиан, но Тенсор го вдигна и го бутна по склона.
8. Споделени сънища
Лиан се търколи като камък, ожули се в черна скална издатина и се стовари на сипея. Продължи надолу по гръб. Заслепяващата болка му подсказа, че прясно зашитата рана се е отворила, скоро обаче се уплаши толкова, че не усещаше нищо — свлачището се раздвижи. Той издрапа някак да стане, направи крачка и пак се преметна. Подскочи и запълзя на колене, а парчетиите около него стържеха и се местеха.
Изведнъж се понесе надолу с ужасяваща скорост, напълно безпомощен. Озърна се нагоре — целият сипей над него като че бе рукнал в същински порой от камъни. Какво му каза Тенсор? „Изтичай встрани“ или нещо подобно. Поне това можеше да проумее и в момента. Свлачището имаше формата на ветрило. Само да се надигне и да бяга бързо, тогава сигурно би се отдръпнал навреме.
Откри, че е по-лесно да го каже, отколкото да го направи. Щом пренесеше тежестта си, чакълът се измяташе под крака му и го събаряше. Незнайно колко пъти се изправяше и пак се просваше. Веднъж се затъркаля на кълбо, камъчетата го пердашеха по ръцете и лицето. И нито за секунда не забравяше, че горе вече шават и по-едрите отломки, които ще го сплескат на пихтия.
Намери опора, задържа се прав и след миг-два се увери, че е много по-лесно да пази равновесие, ако тича. И той хукна въпреки мъчителния задух, въпреки кръвта, просмукала се и под колана на панталона му. Камък колкото едра ябълка го перна зад коляното, кракът му се подви и го хвърли към ново пързаляне по склона. Лиан се надигна изтощен и видя как право към него подскача мудно огромна скала. Просна се по корем, скалата прелетя отгоре и Лиан побърза да се махне от пътя на следващите. Не помнеше някога да е бягал толкова настървено.
Сипеят вече гърмеше оглушително, приличаше му на див звяр, напиращ да се хвърли на гърба му. Пред Лиан се показа малък зъбер, делящ това свлачище от съседното. Понесе се натам със скок. Падна на раната си, изрева и яростно запълзя към убежището. Сипеят го блъскаше по краката, опитваше се да го завлече. Лиан премина по чакъла, добра се до твърдия камък, хлъзна се от другата му страна и падна с главата надолу в края на второто свлачище. Полежа на опасното място в очакване и то да се срине, успокои се и затътри крака надолу към реката.
А над него и аакимите наскачаха от хребета, забиваха пети в реката от чакъл, втурваха се и надаваха вопли на свирепа радост в борбата с опасността. Наглед се справяха с изящна лекота… освен крехкия Трул. Той се приземи тромаво, глезенът му се изкълчи и Лиан чу пращенето въпреки глухия тътен на каменната река. Тежестта на раницата повлече Трул надолу, той рухна върху сипея и не помръдна. Малиен пробяга по свлачището, последен се устреми Тенсор и ловко изтича чак до подножието. Той спря рязко до Лиан.
— Къде е Трул? — попита останалите.
— Уви, мъртъв е — тихо отвърна Малиен.
Тенсор склони глава. Всички помълчаха. Още един от тях бе срещнал смъртта.
Сипеят забави и се укроти с тракане. От ръба на гребена надничаха глави. Половината чакъл се бе изтърсил в реката и склонът се оголи. За преследвачите беше почти сигурна гибел да скочат, а оцелелите щяха да станат лесни жертви на чакащите долу аакими.
Тенсор тръгна към реката. Не бяха спечелили повече от половин час преднина.
Потерята се състоеше от хитри и твърди като стомана хора и уелми. Не спряха гонитбата цял ден, продължиха и през нощта. Не доближаваха достатъчно за схватка, но и не губеха плячката от поглед. Лиан ги видя в подножието на рид, върху който току-що се бе покатерил. Сега не валеше, само че в снега по склона краката им затъваха до коленете и винаги оставаха следи. Скоро разкъсаната му рана се възпали и в паметта му пак се мяркаха откъслечно друсане и навъсените лица на Малиен и Аспър, които правеха нещо с тялото му.
Късно следобед на другия ден аакимите прекосиха възвишенията и стигнаха до високите дървета на Елудорската гора. Преди да навлязат в гъсталака, зърнаха враговете си още по-наблизо.
— Нима са по-неуморни от нас? — кресна Тенсор и лицето му помръкна. — Напред!
Сменяха се в носенето на Лиан. Тук имаше по-малко сняг, само бе поръсил земята. До свечеряване бялото покривало се смали до отделни петна и изчезна постепенно. И тази нощ не спряха нито за почивка, нито дори за храна. Вървяха срещу течението на ручеи, катереха се по голи скали — правеха всичко по силите си да объркат потерята. Сутринта за ужас на Лиан се прехвърлиха с дълга дебела лоза над дълбока клисура.
— Летописецо, няма от какво да се боиш — кикотеше се Малиен. — За тебе ще е най-лесно.
Тя хвана края на увивното растение и го върза, като не забрави да омотае и китките, и глезените му. Друг ааким го издърпа назад, засили се заедно с него и близо до ръба го тласна мощно в гърба. Лиан описа дъга над пропастта, но за нещастие инерцията не стигна да го пренесе от другата страна.
Хленчеше унизително, а махалото, в което се превърна по неволя, забавяше ход и накрая той увисна над рекичката. Виждаше я като нишка с възелчетата на вировете, обрамчени с камънаци колкото едър кон. Не че пропастта беше бездънна, но височината стигаше да се сплеска на пита, ако падне. Аакимите се смяха до насита, но побързаха да го уловят с ласо и да го издърпат, за да не ги заловят враговете.
— Ах, как ме развесели с това скимтене, летописецо — още се подсмихваше Тенсор, когато го улови и сряза въжетата.
На зазоряване спряха за припряна закуска с настъргано месо, корав хляб и ронливо сирене. Преглътнаха ги със сушени плодове и вода, после продължиха упорито напред.
Привечер дори аакимите грохнаха и не им остана друг избор, освен да отдъхнат. Тенсор прати някои на стража далеч навътре в гората. Смениха първите след няколко часа. Никой не бе чул и видял нищо заплашително, затова накладоха малък огън, колкото да се сгреят и да кипнат вода.
Вървяха още цял ден и цяла нощ. Сутринта си позволиха да повярват, че са се отървали от преследвачите. Спряха до бърза река да заситят, да се изкъпят и да си отспят. Свалиха превръзката на Лиан и той видя, че раната заздравява, макар че плътта около шевовете още червенееше ярко. Вещият в лечителството Аспър отново посипа раната с червения прах, но не я превърза. На Лиан му беше все едно от преумора. Изми си ръцете и ходилата, изгълта малко хляб и чаша горещ чай, после се тръшна на постеля от нарязани клони и заспа.
Но не спеше дълбоко. В сънищата му тегнеха предчувствия, безименен и безформен страх от наближаващи сътресения. За малко се унесе в блаженство без видения, но внезапно са прехвърли в нов кошмар — Раел беше в стаята си в Шазмак и свиреше на някой невидим за Лиан. Гледната точка се измести и той проумя, че Раел свири на Малиен, но всъщност я предупреждава за Тенсор и за самия него. В съня си Лиан щеше да донесе гибел на аакимите. Раел вече беше блед мъртвец под водата, но още свиреше, а с песента от устата му изскачаха зеленикава вода и топчета от водорасли. Видението се стопи, друг незнаен ужас накара Лиан да подскочи ококорен. Страхуваше се да заспи отново.
Неколцина от спътниците му се бяха увила в наметалата си и лежаха неподвижно. Той стана, взе си чаша чай, сгъстил се от дългото къкрене над огъня, и къшей хляб. Тръгна надолу да погледа реката. Провираше се между дърветата, някои паднали с оголени корени, но внезапно дочу два гласа в безмилостна разпра.
— …и никога няма да се съглася! — тросна се Малиен.
— А ти как би постъпила? Не отхвърляй замисъла ми, ако нямаш по-добър.
Нямаше как да сбърка това боботене — говореше Тенсор.
— Предпочитам да се върна в Стасор, откъдето дойдох. Как съжалявам, че изобщо се оставих да ме измъкнеш от родния ми дом.
— Тогава си върви, макар че ще ми липсваш.
— Ха — възкликна тя. — Нашата близост отдавна се вгорчи и аз най-сетне я прекъснах. Навлякох срам на рода си, когато се обвързах с тебе. Не искам и да мисля с какви горещи сълзи би плакала Елиенор, ако е можела да предвиди края на своя род.
