север планината пак се отдалечаваше от брега.
— Тази река сигурно е Ганел — промълви Тенсор, — а градът е Ганпорт. Напредваме добре, но трябва да бъдем още по-бързи.
Мъкнеха се един зад друг по виещата се планинска пътека и последният влачеше широк клон, за да заличава следите в мократа пръст. Колкото по-нагоре отиваха, дъждът се смесваше с ивици гъста мъгла.
На билото престана да вали за малко, но между дърветата небето още сивееше оловно, готово да изсипе нов порой върху тях. Шляпаха в локвите към мочурлива алпийска ливада, където мъхът растеше на огромни възглавници сред отломка гранит, оформени от вятъра и водата в подобия на гъби.
Аспър спря насред крачка. Дори този същински веселяк в групата аакими беше потиснат.
— Взе да ми се струва, че крача на място — промърмори той и изстиска вода от шапката си.
Никой не продума. От две седмици пътуваха и духът им не беше по-ведър от противното време. Дори Тенсор се изтощаваше от влаченето в калта. Лиан се тръшна на купчинка мъх.
— Мен ако питате — обади се Малиен, — най-добре да си починем тук, ако не искаме не само пленникът да издъхне, но и ние да окапем. Невъзможно е да бягаме до безкрай.
Тя махна с ръка към Хинтис.
Той бе по-изтощен от останалите, сякаш необичайният му ръст го лишаваше от издръжливост. Седеше, провесил глава между коленете си, и дишаше на хъхрещи в гърдите му пресекулки. Тенсор като че се ядоса, но Хинтис направо полегна в кишата.
— Гърдите ми горят — изрече дрезгаво.
— Ще спрем тук — реши предводителят.
Намериха място за бивак между дърветата, където голяма извита плоча гранит се опираше като шапка на гъба върху три по-малки камъка. Все пак даваше някакъв подслон, макар че пръстта отдолу беше влажна, а вятърът свиреше на воля в жалкото им убежище. Малиен даде на всички, не само на Хинтис, някакви билки, които носеше в раницата си. Намериха и малко по-сухи клони, но въпреки огъня Лиан не се стопли.
Дремеше, увит в наметалото си и в едно одеяло. По някое време се пренесе в Туркад — пълзеше в канавката с отсечен крак и умоляваше за помощ, но никой не се притече.
Събуди се от собственото си мятане по земята. Огънят бе угаснал и аакимите спяха, само часовите будуваха в гората. Нямаше смисъл да си налага сън насила. Кокореше се напълно буден, премръзнал и унил. Обу мокрите ботуши на изтръпналите си крака, гребна с канчето си от горещия ошаф със сини сливи в котлето и се отдалечи към ливадата. Облаците се разредиха, надникна пълната луна — мътно жълта, но тъй и не показа изцяло лика си. Светеше колкото Лиан да вижда къде да мине между камънаците.
Седна на плоска скала, отпиваше от сладкия ошаф и умуваше над окаяния си живот. Загуби Каран, а Тенсор го водеше насила към някакъв мрачен завършек. През бягащите по небето облаци му се мярна мъглявината Скорпион. За пръв път зърна това червенеещо зло знамение в нощта, когато разказа „Предание за Възбраната“ миналото лято. Потръпна, но мъглявината се скри отново.
Някой го сръга в гърба и той отскочи със заседнал в гърлото вик.
— По-кротко, летописецо — сгълча го веселият глас на Малиен. — Враговете ни са далеч оттук.
— Вашите врагове! — сопна се той неприязнено. — А моите са ей тук, около мен. Откъсват ме от всичко, което ми е скъпо, за да ме използват и после да изхвърлят останките.
— Помисли си обаче за възможностите да видиш онова, което никой летописец досега не е съзирал, и да разкажеш каквото никой досега не е изричал.
— Да, хрумна ми и това, преди да проумея, че съм жалък безполезен некадърник и май смъртта е най- добрият изход за мен.
— Пфу! Самосъжалението е най-презряното чувство. Стегни се и направи нещо.
Все едно го шибна с камшик през лицето. У Лиан пламна такава ярост, че сигурно би могъл да изтръгне и вкопан в земята камък. Подбираше думите си така, че да жилят най-силно.
— Е, щом е тъй, значи и аз съм презрян — заговори тихо. — Но не колкото вас — аакимите. Само хленчите и кършите ръце за Шазмак и другите си несполуки. Я се замисли за собствените ви Предания! А не можете без своята надменност, както мухите не могат без бунището. Давате власт в ръцете на глупци и ги следвате сляпо към бездната, защото сте твърде горди, но и твърде страхливи да ги изпъдите и да мислите със собствените си глави. И ето че пак повтаряте все същото. Преди броени дни ти бълваше вопли и проклятия срещу безразсъдството на Тенсор, но пак си се лепнала за него като пиявица за кучи ташак…
Лиан стисна устни, стъписан от просташките си думи.
— Да — потвърди Малиен — имаме два пагубни недостатъка и ти ги назова. Прекалено горделиви сме, но смелостта ни изменя, когато дойде нейният ред. Затова загубихме и Аакан. Затова търпим поражения от непреклонния си враг.
— Е, аз пък няма да се предам. Отново ще превърна сказанията в смисъл на живота си. И нищо няма да ми попречи. Защото нищо друго вече няма значение.
— Летописецо, само не казвай, че нищо няма значение. Твоят народ…
— Оправете собствените си бъркотии и тогава ще слушам поученията ви! За мен е важно само новото сказание.
Той я подмина и се скри в чернилката на нощта. Малиен се загледа неспокойно подире му. Но какво ли би могъл да стори един летописец? Времето й на пост изтече, тя се върна при огъня и одеялата си.
Отново тичаха неспирно ден и половина. Спряха за три-четири часа да поспят и да поспорят накъде да се отправят, но Лиан нямаше сили да ги слуша. Веднага се строполи на земята, уви се в дебелото наметало и заспа на мига.
И пак побягнаха, накрая му се струваше, че никога нищо друго не е вършил, че открай време е усещал само сблъсъка на отеклите си стъпала с твърдата земя и с всяко вдишване гърдите му са клокочели. Заякваше ден подир ден, но нямаше миг, когато да не го притиска умората. Аакимите се настървяваха още повече и май намираха мрачно удоволствие в бягството и страданието.
Когато вятърът се обърна от запад и прочисти небето, отдавна се бяха откъснали от потерята. А може би вече никой не ги преследваше. Във високите гори на планинските подножия успяваха да изминат по дванайсетина левги дневно, а веднъж и цели петнайсет.
Едни ден се разгоря препирня дали пак да се скрият в планината, или да отплават на изток към Лоралин. Тенсор изобщо не се намеси, макар да личеше, че нещо си е наумил. Не стигнаха до никакво решение и просто продължиха по пътя си.
В този поход на север на Лиан не му оставаше време за друго, освен за тичане и сън. Свличаше се на събрани треволяци или клони и се унасяше. От изтощение дори не сънуваше. Само веднъж видението го споходи в нощта преди да стигнат до Сифта — рибарско градче в североизточния край на Мелдорин. Оттук нямаше накъде да поемат освен да продължат през морето.
Пак се бяха спуснали към брега и не намериха по-добър подслон от скалния навес на ниска канара. Вдлъбнатината беше твърде плитка, за да я нарекат пещера. Влажният морски вятър беше неприятен, но не и студен за човек, преживял зимен преход до Шазмак.
Стъкмиха заслон от сухи клони, за да скрият малкия огън. Лиан седеше неподвижно в нишата, докато аакимите готвеха и подреждаха бивака. Малиен огледа раната му за последен път, защото бе заздравяла до груб белег по ребрата.
— Още ли ти пречи? — попита тя, приклекнала пред него.
— Малко, ако се протегна или мръдна рязко, или пък в края на ден след дългото ходене.
— Това ли е всичко? Значи си се възстановил напълно. Същите болежки имам и аз всеки ден заради старите си кости.
— Стари ли?! Аз пък си мислех че вие — аакимите, живеете почти цяла вечност. Знам, че Тенсор наистина е прастар.
— Да, някои от нас живеят много дълго, ако не им попречат болести или злополуки.
— И защо е така? — не сдържа любопитството си Лиан.
