Кулата върху разлома

— Не знам. Просто сме дълголетници.

— Също като кароните и фейлемите… — отрони той замислено — или майсторите на Тайното изкуство като Мендарк и Игър, които са научили как и ние от коренната раса можем да удължим живота си.

— Вярно. Но в моя род никога не е имало дълголетници и аз вече съм във втората половина от живота си. Честно казано, не ме е грижа.

— Всъщност на колко години си?

Тя впи поглед в очите му и Лиан бе принуден да се извърне засрамен.

— И сред нас, и сред вас такъв въпрос се смята за безочлив. Дори да го задава излишно любознателен летописец.

— Извинявай… — смънка той, още по-смутен от видимото си изчервяване.

— Аз обаче ще ти отговоря, защото може и да настъпи време, когато споменът за аакимите ще остане единствено в сказания като твоето. Вече живях двойно повече, отколкото е присъщо за твоята раса. Ако пожелая и съдбата ми позволи, ще живея още толкова. Стига ми.

— А имаш ли деца?

Малиен се загледа в залязващата луна.

— Само едно досега. Съмнявам се, че ще ми стигне смелост да родя още едно.

— Аз пък си мислех…

Лиан се застави да млъкне.

— Неизчерпаемо ли е твоето любопитство? — засмя се тя — Има много разлики между нас и коренната раса. Плодовитостта е една от тях. Не е постоянна както при вашите жени. През живота си имах три кратки периода на плодовитост — последния преди трийсетина години. Може би ще имам още една-две. Ех, синко!…

— Какво го е сполетяло?

— Би трябвало аз да те питам. Ти си видял как е умрял.

— Раел!

Кожата на тила му се вледени.

— Да, Раел — като ехо отвърна тя.

— Т-той ни помогна да избягаме от Шазмак. — Лиан се насили да не заеква. — Забави се, защото накълца руля на втората лодка, за да не ни подгонят. И когато се опита да скочи в нашата лодка, течението се оказа прекалено силно. Завлече го под водата.

— Той беше умел плувец — промълви Малиен. — Може би така е избягал от непоносимото си раздвоение…

— Спомням си… малко преди бягството. Видя ми се натъжен. Тогава каза: „Уви! Ти намираш утеха в другия си род и в целта, която следваш. За мен връщане назад няма.“ Каран беше толкова близка с него…

— Да, такова приятелство се среща рядко.

— Не съм срещал по-доблестен човек от Раел — искрено й рече Лиан.

— Аах… Не вгорчавай мъката ми. Не мога да говоря за него с теб. Ела.

Тя го поведе по каменистия бряг към водата. Спря на студения вятър почти до линията на прибоя, за да не ги подслуша никой.

— Разкажи ми този твой сън.

— Беше съвсем кратък. Раел е в стаята си в Шазмак. Веднъж ми посвири там. Но в съня ми той свиреше скръбна мелодия за човек, когото не виждах. После долових страшно предупреждение, ти се озова там…

— Моят сън!

Малиен притисна длани към лицето си.

— Твоят ли?

Ръцете й се отпуснаха, лицето й застина. Лиан се досети, че не бива да разпитва. Малиен обаче реши, че му дължи обяснения.

— Тежко ми е да говоря за това с човек, който ни е чужд — прошепна тя. — Споделяме тази тайна само помежду си. — Погледна го с плувнали в сълзи очи. — Понякога аакими, които са били кръвно свързани с умрелия, успяват да достигнат духа му… до време. Но как тъй си го доловил и ти?

— Той вложи лошо предчувствие в песента — смънка Лиан. — А ти се беше вцепенила. Стори ми се, че плачеш. Това е. И двата пъти беше същото.

Малиен затрепери, лицето й се изопна като маска.

— Споделени сънища! Прокоба! Прокоба…

Обърна му гръб и тръгна по брега.

Повече не я видя този ден. Малиен не му проговори цяла седмица, макар на няколко пъти забеляза как тя се взираше в лицето му, сякаш търсеше някакъв знак. Лиан знаеше какво се опитва да различи тя — клеймото от Дара на Рулке. Обзе го смъртен страх и осъзна, че е сгрешил непростимо, когато се поколеба пред вратата на онази вила в Туркад. Какво ли биха сторили аакимите в тези времена на зейн, носещ клеймото?

9. В пристанищния град

Първият ден на ендре — средзимната седмица. Според поверията — прокълнато, любимо на духовете, наситено с прокоби време, когато благоразумните граждани си седят по домовете и се стараят да не решават нищо важно. Само три дни оставаха до тид — средзимния ден, най-отвратителния през годината.

Мендарк и спътниците му се криха в тунела няколко часа, докато Талия разузнаваше — най-сетне един докер от съседен кей й обясни какво са е случило. Корабът им (заедно с всички все още свободни съдове в Туркад) бил конфискуван от войници на Игър през нощта. Закъсняха с цял ден в бягството.

Мендарк гъгнеше от ярост и страх.

— Така ми се пада, щом реших да изпълня дълга си! — давеше се в думите той. — Сега трябва да се моля на хлуните да ни приютят. Какво унижение! Ами ако откажат?

Джапаше из вонящата вода, без да забелязва, после се втурна към Талия, която говореше с Торгстед.

— Талия, трябва да имам кораб тази нощ. — Той снижи глас. — Торгстед, винаги си ми бил верен, но сега искам от тебе нещо, което ще подложи на върховно изпитание твоята преданост. Дръж под око Тилан. Ако се стигне до раздори, готов ли си да тръгнеш с него, за да следиш какво прави? Да се преструваш, че си ме предал? Знам, че искам прекалено много…

— Ще го направя! — рече Торгстед. — Докогато се наложи, ще търпя.

Мендарк стисна ръката му и се обърна към групата си, насядали неудобно по щръкнали от стената камъни.

— Няма какво да протакаме. Да вървим.

Последваха го към вътрешността на огромен кей. Наистина напомняше на градче с размерите си, с къщите на три, четири, тук-там и по пет етажа. Никъде не беше по-тесен от триста стъпки. А целият пристанищен град беше гигантски лабиринт, проснал се на цяла левга по брега на Туркад. Бавно потъваше в тинестото дъно, а отгоре неуморно го надстрояваха.

Наближаваше пладне. Мендарк ги водеше из хаоса от дъсчени стени, с които бяха преградени складове и стаички. Навсякъде капеше вода. Почти незабавно ги пресрещнаха двама дългунести хлуни — облечени в груби туники хора с остри черти и лица с пръстен цвят. Те властваха по кейовете и се разпореждаха с товаренето и разтоварването.

Едната беше жена — познаваше се най-вече по липсата на сплетени бакенбарди. Сграбчи ръката на Мендарк и го спря. Тя явно се чувстваше твърде неудобно, въртеше глава и цъкаше с език. Речта на хлуните беше изпъстрена с тези звуци и затова другите народи трудно я разбираха.

Мендарк се взря в очите й и заговори със звучен глас, различен от присъщото му мърморене.

— Достойни хлуни! В името на отдавнашния ни съюз и общите ни интереси ви умолявам да предоставите