застинало лице Магистърът поведе групата нататък.
— Доколкото знам, този тунел свършва в клоаката. Никой май не е минавал оттук, откакто аз съм на власт — подхвърли той през рамо. — Не знам докъде стига приливът. Ако водата се е надигнала, може би ще се наложи да чакаме. Да се надяваме, че ще мине време, докато Игър разбие преградата и ни подгони.
— Сега е отлив — успокои го Талия. — Ще се махнем, преди Игър да дойде тук.
Още около час се провираха през завиващи и кръстосващи се тунели, преди Мендарк да нагази в дълбока смрадлива вода.
— Като гледам, близо сме до брега.
Тръгнаха покрай водоема и скоро са озоваха при изход — кръгъл люк с дебел железен капак. Двоен обръч от нитове стягаше рамката, но самият люк беше прояден от ръжда. Осейон го доразтроши и всички се провряха през дупката.
Следващият тунел, в който попаднаха, беше огромен. Канализацията на Туркад. Отливът бе отдръпнал водата, само бърз широк поток се стичаше по средата. Тръгнаха предпазливо покрай него, защото наклонът беше хлъзгав.
Добраха се и до поредните скоби, водещи към кръгъл изход горе. Бездруго не можеха да продължат по тунела — спускаше се стръмно надолу и беше наводнен. Един страж се покатери, дръпна добре смазания лост и капакът увисна.
— Още малко и сме спасени! — възкликна Мендарк. — Ех, Орстанд, и ти да беше с нас…
Талия изпита неописуемо облекчение. Пет дни живя в кошмари наяве как ще я пленят и подложат на изтезания. Не забравяше и за съдбата на Лилис. Като единствено дете в семейството си Талия трудно проумяваше чувствата си към безпризорното хлапе. Знаеше, че досега не е изпитвала подобна обич към никого, и си повтаряше, че това е опасно.
Излязоха на каменен пристан в заливче между два от великанските надстроени кейове на пристанищния град — четири платформи от насмолени греди се крепяха една над друга върху пилони, широки половин обхват, целите обрасли с миди. Нито един кораб не можеше да разтовари стоката си, без да мине тя през пристанищния град, който съжителстваше в раздори и неразбирателство с Туркад. Хлуните — обитателите на кейовете, бранеха ревниво извоюваните права.
Нито до пристана, нито в заливчето се виждаше кораб.
— Къде е? — съкрушен измънка Мендарк.
Зад гърба му Тилан се превиваше от смях.
7. Тържеството на глупостта
— Каран!… — стенеше Лиан, извил глава назад, докато Тенсор го влачеше към вратата.
Тя приличаше на захвърлено вързопче между свлеклите се стражници, червената й коса се бе разпиляла по белия мрамор. По плочите около нея се разливаше кръв.
— Никъде няма да ходя — мърмореше си Лиан. — Никъде! — кресна в лицето на аакима, но все едно говореше на скала.
Пръстите, стегнали се около ръката му, наистина бяха като от камък, лицето на Тенсор също тъмнееше подобно на маска от обсидиан.
Лиан запъна пети, присви се и когато Тенсор го дръпна за ръката, подскочи нагоре като освободена пружина. Заби глава в брадичката на аакима толкова силно, че зъбите му изтракаха. Тенсор залитна назад, а Лиан се втурна през телата и скамейките. Тупна на колене до Каран. Ръката й беше леденостудена, но очите й се въртяха под клепачите. Беше жива! Прегърна я.
Тенсор го сграбчи за яката, разтърси го и го завъртя с лице към себе си. Употребеното заклинание бе разтресло здравата и самия ааким. Цялото му тяло трепереше неудържимо, от устата се процеждаше кръв и капеше по брадата. Но пръстите му отново се вкопчиха в китката на Лиан, а погледът му проникна в главата на младежа и превърна мислите му в месиво.
Вратата на Голямата зала се захлопна с грохот. Тенсор огледа улицата — никой не се мяркаше наоколо. Лиан отново му беше покорен, неспособен за друго, освен за подчинение. Не можеше да се възпротиви на волята, с която аакимът го смачка. Слязоха по стъпалата под проливния дъжд в сумрака. Малцина претичваха по улиците, сгушили глави в раменете си и твърде затънали в собствените си несгоди, за да погледнат към двамата. Тенсор и Лиан бързаха по мокрия калдъръм и никой не им се изпречи, защото от лицето на аакима лъхаше гибелна обреченост.
Нощ на грозна жестокост, една от най-тежките в живота на Лиан. За пръв път осъзна толкова ясно насилието и ужаса на войната. Романтичният дух на Преданията се разсея като дим в душата му.
Само няколко пресечки от Голямата зала бе имало битка, трупове се въргаляха накъдето и да погледнеш. А недалеч един едър млад мъж пълзеше със стонове в канавката. Нещо се влачеше след него и се закачаше в ръбовете на камъните — отсечен крак, задържал се в крачола. Кръвта му шуртеше към мътната вода в канавката.
— Помощ… — изохка той жално, красивото му лице бе разкривено от болка.
Лиан спря, макар че не знаеше какво да стори. Просто не би могъл да загърби такава трагедия. Тенсор не се трогна.
— Летописецо, след пет минути той ще е труп. Същото чака и нас, ако Игър ни докопа.
Преди да довърши изречението, раненият пльосна по лице в мръсотията и струята кръв секна. Тенсор рязко повлече Лиан, но след десетина крачки сам рухна на колене с вопъл: „Шазмак! Шазмак!“
Лиан стоеше до него, безсилен да се отскубне. Величавият, прекрасният Шазмак лежеше в развалини, обитателите му бяха изклани. Каква загуба…
— Каран! — изтръгна се от него.
Тенсор се овладя и двамата продължиха напред припряно.
— Забрави я, летописецо — отсече похитителят. — Тя няма да оживее.
Скоро минаха покрай редица от високи къщи с тераси, всички подпалени. Лиан видя потресен как някой скочи от прозорец на последния етаж и след него се проточиха пламъци като шлейфа на принцеса младоженка. От удара в земята писъците секнаха, но не и пламъците. Тенсор го теглеше неумолимо. Лиан стисна клепачи, но продължи да вижда горящите розови храсти в спретнатите градини.
— Някой ни следи — изръмжа аакимът.
Лиан мълчеше безучастно. Тенсор го натика зад близкия ъгъл и го долепи до стената. Подмина ги мършава фигурка, която взе да се озърта. Тенсор вдигна юмрук и Лиан се отърси от вцепенението. Познаваше това хлапе.
Детето спря и се прокрадна внимателно към уличката. Лиан почувства упорит натиск в главата си — аакимът подмамваше момичето да доближи. Чак сега се сети кое е момичето. Още няколко крачки и Тенсор щеше да я размаже в калта.
— Лилис! — изрева Лиан. — Махни се! Назад!
Нахвърли се срещу аакима с такъв бяс, че тилът му се блъсна с пукот в каменната стена. Тенсор се сгърчи в ситни тръпки, хлъзна се надолу и Лилис побягна. Докато аакимът се опомни, тя се бе скрила от погледите им. Лиан също хукна. Не измина обаче и десетина крачки и се просна на мокрия калдъръм от тежък удар по главата.
— Каква чест… — изсмя се той, застанал на длани и колене. — Да издебнеш едно дете.
Изплю се върху ботуша на Тенсор.
Аакимът го вдигна с лекота и в миг му наложи непререкаемата си власт.
— Да вървим.
В западната част на града спряха пред уединена вила встрани от улицата. Около двора имаше желязна ограда и трънлив жив плет. Тенсор бутна с длан, ключалката изщрака два пъти и високата порта се отвори. Той потропа веднъж на вратата и му отвори жена, висока колкото Лиан, с яркочервена коса. Зад нея се тълпяха още аакими. Лиан се свлече прегърбен на верандата, твърде стъписан и изтощен, за да мисли свързано. Унищожителния край на Големия събор бе запечатан завинаги в паметта му. Щом затвореше очи, тя все му поднасяше последната сцена — устата на Каран зейнала от ужас, рижата й коса щръкнала като облак, докато Тенсор стовари своето заклинание и уби на място Нелиса.
