Кулата върху разлома

— Задръжте ги! — извика тя и пробяга по мостчето.

Мендарк дори не я позна, когато впи пръсти в ръката му. И единият крачол на панталона му беше подгизнал от кръв.

Над зъберите по стената се прехвърляха още вражески бойци. Никаква надежда.

Талия уви Мендарк с наметалото. Той замаяно опипваше плата. Тя се напъна да го метне на рамо и в главата й, която бездруго се цепеше от болка, сякаш отекна вой. Заклатушка се по мостчето, като се оглеждаше за път към спасението. Погледна надолу. Сражението още не беше свършило. Дворът гъмжеше от войници на Игър, въвлечени в десетки схватки.

— Идвайте! — кресна Талия на Торгстед и Осейон.

Гласът й закънтя в кратък миг на затишие. Не бе забравила да вземе още две наметала. Съратниците й се предрешиха, Осейон пое Мендарк от ръцете й и се устреми към стъпалата надолу. За Талия беше непоносима мисълта, че толкова хора ще загинат тук напразно.

— Ще дам сигнал да се предадат — извика тя и изтръгна тръбата от ръката на мъртъв страж.

Изсвири тройния сигнал, обозначаващ онова, което доскоро изглеждаше невероятно, после се спусна вихрено в двора. Пред кея беше портата на цитаделата.

Наметалата заблудиха враговете наоколо достатъчно дълго, за да се добере групичката до портата на няколко крачки пред преследвачите си. Торгстед незнайно как намери у себе си още сили, изпречи се и мечът му зафуча във въздуха. Другите нахълтаха през портата, той се шмугна след тях, портата се затръшна и огромните резета я залостиха с грохот. Избавление… до следващата атака на Игър. Поражението беше неминуемо. След двайсетина минути касапница Старият град падна.

А Талия не можеше да се отърве от подозрението, че са били предадени. Врагът знаеше къде да намери Мендарк. Тя пък знаеше върху кого да стовари вината за измяната.

6. Предателство

— Мендарк, изслушай ме най-сетне! — извика му Талия. — Сред нас има предател.

Той още не се опомняше от сътресението, а около него в цитаделата кипеше паника. Обсадните машини на Игър постепенно превръщаха стените в купчини чакъл.

Извъртя се и Талия го разтърси.

— Помисли! Игър е разполагал с бойните планове и на двете ни армии. Известно му беше и че си сам в кулата. Не ми разправяй, че е съвпадение. Само петима знаеха всичко това — ти, аз, Орстанд, Хения и Беренет.

— Не! Не може да е Беренет.

— Не си затваряй очите за фактите.

— Не е той!

— А кой? Аз ли?! Или Орстанд…

Поредният страховит тътен разтресе стените на цитаделата. Нямаше да издържат и един ден.

Беренет влезе. Леко провлачваше единия си крак, дрехите му бяха разкъсани и тук-там напръскани с кръв, но не личеше да е ранен.

— Къде се дяна, по дяволите? — бясно се извърна Талия към него. Не се и съмняваше, че той разиграва представление. — За малко не плениха Мендарк. Ти трябваше да ръководиш отбраната на южната стена.

Той се престори, че не я чува.

— Мендарк, бях на източната стена. Наложи се да поема командването, всичките ти офицери загинаха.

— Казвай какво става де! — възкликни Магистърът.

— Сражавахме се упорито, но всичко беше непразно. Никой друг не се измъкна. Съжалявам…

— Колко удобно… — изръмжа Талия през зъби.

— Тогава върви да се приготвиш — уморено го отпрати Мендарк. — Тръгваме най-много след час.

Беренет кимна отсечено, пооправи останките от дрехите си и бързо излезе. Магистърът изпъшка, съсипан от премеждието и принудата да признае какво означаваше то.

— Толкова ми е мъчно да изоставям града си… Изобщо не можеш да си представиш.

Тя обаче го разбираше донякъде. Мендарк беше Магистър тук от цяло хилядолетие. Остави го за малко да се съвземе и пак му заговори.

— Трябва да избягаме, за да продължим борбата за града.

— Дай ми още мъничко време. Имам работа преди тръгване.

— Каква работа?

— Каквато се пада на Магистъра! — троснато отвърна той. — Погрижи се Орстанд и Хения да са готови… Съветът трябва да се спаси на всяка цена. Хайде, размърдай се!

Талия се зае с припряната подготовка. Мендарк няколко пъти се мярна пред погледа й — подпираше се на жезъла си и сякаш ей сега щеше да се килне. Преди полунощ пак са срещнаха в библиотеката.

— Време е за тръгване! — настоя тя. — Стражниците вече се заслушват в лъжите на Тилан, че ти си виновен за падането на Туркад. Най-добре е да му запушиш устата.

— Да, най-добре — сърдито промърмори Мендарк, — но не бива аз да съм виновен за това. Ще отведа него и останалите до кея. Оттам да се оправят както могат. Корабът готов ли е?

— Чака ни. Но… — Талия стисна юмруци и се поколеба. — Не знам как да постъпя с Лилис.

— Каква Лилис?

— Уличното хлапе. Нима вече я забрави?

Мендарк опипа превръзката на главата си. По бинта зад ухото му избиваше кръв.

— Така ме боли главата!… Та какво казваш? А, онази Лилис… Зарежи я, няма да пострада.

— Лилис идва с мен.

Мендарк примижа мъчително.

— Ти побърка ли се?

Мургавото лице на Талия потъмня още повече.

— Не мога да я оставя тук. Ти ме научи какво е да си верен някому.

— Аз пък се чудя как да опазя град с един милион жители. Като гледам, тук ще е на по-сигурно място, отколкото ако избяга с нас.

— Дори да си прав, все ми е едно.

— Добре де, вземи си дребосъчката, но не искам да ми се мотае в краката — сприхаво отсече Мендарк. — Да вървим, докато още имаме шанс.

Талия си позволи да повярва, че той не е чак толкова коравосърдечен. Поне се надяваше…

— Ще заповядам да се предадат на зазоряване — реши Мендарк. — Така ще имаме няколко часа. Ще се срещнем при изхода.

Талия изтича навън и скоро се върна с Тилан. Белязаното му лице беше изопнато от гняв, вече нямаше и следа от временната безпомощност. Китките и глезените му бяха оковани. Мендарк даде знак да свалят железата от краката му. Около Тилан стояха шестима стражници от цитаделата. След тях се дотътриха другите бегълци — търговци, правници, законодатели, — потънали в покруса от загубата на всичко, което притежаваха.

Зейнката Хения както винаги странеше от тълпата. Тази месеста жена на преклонна възраст бе изпълнена с неприязън към света, а в момента особено омразен й беше Мендарк. Смяташе, че заради него е изпаднала в това положение. Беренет, отново пищно пременен, вървеше подире й и подражаваше на нейната ситнеща походка. Мендарк го изгледа изпод вежди, но си замълча.

— Ти идваш ли или не? — подвикна на Хения, която приклекна над раницата си, понечи да извади разни неща, но пак ги прибра.

— В какво ни забърка… — кисело промърмори тя.

— С малко подкрепа сигурно щях да се справя по-добре.

— Подкрепих те колкото и всички останали.

— Знам — с мразовит глас заяви той.