загърна с наметало и Лиан го придърпа с една ръка. Аспър го донамести и му сложи качулката.
Излязоха в нощната чернилка. Вятърът още мяташе от юг дъждовни капки в лицата им. От същата посока долиташе и шумотевицата на сражение. Излязоха потайно през замаскирана вратичка в крепостните стени далеч от пристанището. Само че някой бе разкрил тайната. Двама все още бяха зад стената, когато нечий глас извика:
— Кой идва?
Тенсор се хвърли напред и повали издебналия ги враг. Излая заповед и аакимите се пръснаха напосоки. Лиан преживя мигове на нетърпимо страдание, докато грабналият го мъж препускаше с огромни крачки в мрака. Зад тях се разкрещяха, стрела изсвири наблизо. Носещият го ааким се подхлъзна в калта, изтърва товара си и го затисна с тяло. Болката избухна и угаси съзнанието на Лиан.
Остатъкът от нощта се разпокъса на частички в паметта му. В кратките мигове на опомняне имаше едно-единствено усещане — огънят в ребрата му. Позна кога настъпи утрото и без да разлепя гурелясалите си клепачи. Туптящата болка не стихваше. По друсането личеше, че аакимът почти подтичва. Мъжът спря и го пусна на студената земя.
Лиан отвори очи. Небето изсветляваше, едва видимо през сплетените клони и залепналите по тях листенца. Явно се бяха отдалечили от Туркад. Край на надеждите да намери Каран. От отчаяние потъна в сън, който не беше по-приятен.
Жаждата го принуди да се размърда. Ръката му напипа сняг и го натика в устата да разкваси пресъхналия език. Опита се да раздвижи и другата си ръка, но го заболя много силно. Всичко отдясно го болеше — и рамото, и мускулите на гърба.
Встрани от него високият ааким стоеше долепен до дърво и се взираше в неутъпканата пътека. Още се задъхваше. Лиан не си спомняше името му.
— Ей… — обеди се немощно.
Мъжът се озърна и пак се вторачи в пътеката.
Лиан се помъчи да седне. Напразно. Търкулна се на здравия си хълбок и успя да застане на колене. По корема му плъзна струя кръв. Застави се да са изправи, залитна към следващото дърво и там тупна на земята.
— Тижина! — скастри го аакимът.
Лиан се чудеше на думата, докато са отлепяше от мократа трева. Дали не е искал да кажа „тишина“? Облегна се между възлестите корени и отпусна брадичка на коляното си. Виеше му се сват. Къде ли беше? Къде ли бяха отишли другите аакими?
На светло се виждаше, че двамата са спрели до стръмна, доста обрасла пътека, но заради гъстите дървета погледът му не стигаше надалеч. Аакимът бдеше неподвижен. Във високите клони шептеше утринен ветрец, пак прехвърчаха снежинки. Накрая високият мъж като че се успокои и вдигна грамадната си раница.
— Же вървиж ли? — обърна се той към Лиан.
Младежът сви вежди и накрая определи по произношението му, че е от земите далеч на изток, вероятно от Стасор — друг град на аакимите.
— Мисля, че ще мога да вървя — престраши се да каже накрая. — Ако не бързаме много…
Аакимът закрачи нагоре по склона и заповяда:
— Идвай тогава.
Лиан се изправи, подпрян на дървото, провери дали чантичката още е на колана му и го последва. Скоро обаче стръмнината изцеди силите му и той седна. Аакимът го метна на едното си широко рамо и продължи.
Замаяната глава на Лиан трудно осъзнаваше мъчителното пътуване, кратките почивки във все по- дълбоките преспи и тежкото дишане на носача. Накрая мъжът спря, облегна се на едно дърво и изчезна нанякъде.
Лиан отново утоли жаждата си със сняг. Заболяха го зъбите и пак си остана жаден. Настани се по- удобно и се настрои да търпи. Нищо друго не можеше да направи. Наоколо се виждаха само сняг и обрулени от вятъра борове, тук-там стърчаха късове блещукащи шисти, обрасли с лишеи.
Не беше толкова студено както в дните преди да се озове в Шазмак, но усещаше стъпалата си като ледени буци. Тялото му не успяваше да се стопли. Снегът се трупаше. Нямаше и най-бегла представа къде е сега. По здрачаване — значи около пет часа следобед по това време на годината — аакимът са върна, разгъна вързоп с някаква черна буца и наряза тънки парчета от нея. Изсипа ги върху пожълтяло листо, което подаде на Лиан.
— Благодаря ти, Хинтис — промърмори младежът.
Името бе изскочило в паметта му, макар и трудно. Каза си, че наистина трябва да е пострадал зле, защото преди да стане летописец се бе научил да запомня безупречно всичко прочетено и чуто. Задъвка едно парче — беше подправено сушено месо. Оказа се твърде жилаво и подлютено. Преди да преглътне, по челото му изби пот. Охлади устата си с поредната шепа сняг. Хапката обаче беше много вкусна. Сдъвка и второ парче.
— Къде са другите? — попита с пълна уста.
— Не знам — отвърна Хинтис и изпревари следващия му въпрос: — Же ни намерят.
Отряза тънко още няколко резена от края на буцата и изяде месото, като го набождаше с върха на ножа си. Двамата хапнаха и малко ронливо сирене. Щом се нахраниха, Хинтис отрони:
— Ти зпи, аз же пазя.
После се отдалечи в здрача.
В този студ беше немислимо да легне. Лиан седна върху купчина съчки, облегна се на дървото и затвори очи. Нищо не нарушаваше нощната тишина. Не му досаждаха и насекоми. Съчките го боцкаха съвсем леко.
Само че парещата болка в ребрата не изчезваше, а и от дрямката през деня не му се спеше. Само веднъж в гората прошумоля нещо. Може би Хинтис или пък някое животинче. Копнееше за Каран, но нямаше да си я върне. Нищо не можа да направи за нея. Нощта се точеше по-тягостно от всяка друга в живота му.
На Игър не му стигаха войници да стегне Туркад в непробиваем обръч. Градът беше прекалено обширен и имаше безброй изходи, особено през скалистите възвишения на север. Но недалеч цяла рота от най- отбрани бойци се бе спотайвала в засада. Чакаха да се върнат уелмите съгледвачи. Някой бе съобщил, че твърде важна плячка се е измъкнала през рехавата мрежа на обсадата.
Накрая при тях дойде Йеча, която бе вървяла подир Лиан от Чантед миналата есен. Тя беше по- привлекателна от другите уелми, с много големи, черни като среднощен мрак очи. Само че възгрубичката й коса висеше на неравни кичури, небрежно подрязани с нож. Йеча доволно поздрави капитана. Той не я заговори пръв — знаеше, че не бива да припира уелмите.
— Там е нашият враг Тенсор — подхвана тя. — Аакимът, който избяга от Голямата зала вчера вечерта. У него е един необичайно ценен предмет — Огледалото на Аакан. Води осем или девет спътника, но не забелязах да са тежко въоръжени. Хванем ли го, ще бъде почти толкова добре, колкото и да спипаме онзи магьосник Мендарк.
Името се изтръгна със съскане от устата й.
— Тогава да обмислим пленяването им. Какво още знаеш за аакимите?
Седнаха по-близо до огъня, обсъждаха тихо и разглеждаха картата. Не след дълго капитанът кимна.
— Уведоми и останалите взводове. Ще се опитаме да ги изтласкаме по тази гребен, защото от другата му страна има стръмно свлачище. Приклещим ли ги там, или ще се бият, или ще се предадат. Ние сме пет пъти повече от тях, а и разполагаме с добри оръжия.
Лиан се събуди от гласове и видя, че са дошли две жени от аакимите: високата Йенис и друга, по- дребна и червенокоса… Сигурно беше Малиен.
Тя се обърна — бе познал. Обясняваше нещо на останалите, сочеше към гората, скоро Хинтис кимна и се запъти натам. Йенис се зае да вади някакви вещи от раницата си. Наближаваше утрото.
