след миг изръмжа:
— Аа, не!…
Огромна, ревяща и разпенена вълна напираше покрай рифа, щеше да ги поеме и разтроши на трески в камъните. Пендер рязко дръпна въжетата, отне още малко от напора на вятъра и пак помръдна руля. Морето като че ги засмукваше, назъбените скали оставаха назад и от двете им страни, лодката отново се надигна с вълната и преодоля пролуката…
Късметът ги изостави накрая. Килът удари рифа и всички се натръшкаха на дъното. Пронизително заскрибуцаха дъски, лодката се завъртя към разбиващата се вълна. Гейзер от пяна и капки изригна над носа. За миг им се стори, че вълната ще ги смачка и запрати на дъното, после носът отскочи толкова стремително нагоре, че зъбите им изтракаха, а вятърът откъсна и завлече нанякъде платното. Лодката се плъзна по укротената вълна, разклати се и стигна до подветрената страна на Рунтавия камък.
Пендер опъна друго, малко платно и лодката пое на север. Всички яростно изгребваха, за да оцелеят.
— Не сме се избавили — каза им лодкарят, когато водата вътре понамаля и успяха да подредят разпръснатия си багаж. — Като гледам, останахме без парче от кила, макар че в последния миг се вдигнахме и запазихме руля. Черт, дръж руля. Трябва да видя колко е пропукано. Ей ти, ела насам!
Безименният моряк, към когото Пендер се обръщаше само с „Ей, ти!“, се наведе над цепнатината. Той беше необикновено грозен и едноок, а от ухото му откъм празната очна кухина бе останало само парченце. Често се смееше и се виждаха жълтите му зъби колкото нокти. Но не говореше — бяха му отрязали езика.
— Зле са се разместили — прецени Пендер и се изправи. — Насред морето не може да се направи кой знае какво. Но другата дупка ще запуша. Ей, ти, я натисни тук с тоя голям уродлив крак! Вече ще я наричаме „Сакатата гъска“, нали така!
Той се зае да поправя повредата с инструментите и гърнето с катран, след половин час бе позакърпил дупката. Щом се отдалечиха от Рунтавия камък, вече не бяха на завет и вятърът отново ги понесе. Пендер си избърса ръцете и седна на кърмата.
— Няма да я бъде — обяви той. — Трябва да си намерим друга лодка, и то съвсем скоро. За ваша сметка, то се знае.
— Разбира се — потвърди Мендарк, твърде разтреперан, за да спори. — Къде смяташ да търсим?
— Най-лесно ще намерим в Ганпорт, е дотам са четиридесет левги. Може и цял ден да се тътрим, щом „Гъската“ стана толкова тромава, ако ще и вятърът да не стихне. Лошото е, че не ми се вярва лодката да издържи цял ден.
— Но какво се повреди? — попита Лилис.
— Твърде често и твърде силно се блъскахме. А с всяка нова вълна… ей като тая… дъските се разместват още малко. Горката стара „Гъска“ се разпада, моето момиче.
— Значи нищо чудно накрая да се спасяваме с плуване — подхвърли Осейон.
— Но без да загазим като онези зад нас — вметна Талия. — В галерата имаше десетки моряци.
— Всички ли се удавиха? — промълви Лилис.
— Едва ли — подсмихна се Пендер. — Онези, които течението е отнесло в лагуната… поне повечето лесно са се покатерили по скалната основа. А и скоро ще им се притекат на помощ. Я вижте как святка фарът!
— Пращат съобщения на Игър — намеси се Мендарк. — Не сме в безопасност.
— Никак дори — съгласи се лодкарят, — но спечелихме няколко часа.
— Добре, ще ми се да поспя, ако може малко да си починем от изгребването — призна Талия. — Снощи не съм мигнала.
— Стига един да изгребва — съгласи се Пендер. — И предпочитам да сложа засега по-голямо платно. Нека поне онези във фара си мислят, че всичко ни е наред.
Резервното платно беше горе-долу колкото отнесеното от вятъра. Лодката веднага ускори, макар да се кандилкаше тромаво, сякаш нещо я дърпаше назад. Над белите гребени на вълните не се виждаха други кораби. От юг пак повя студ и донесе лапавица. Накрая мигащият фар избледня в дъжда. Пендер отново смени платното.
Пътниците му се свиваха подгизнали и след отминалите вълнения още по-силно усещаха болежките си.
— Съжалявам, че не задържах илюзията по-дълго, но така ме цепеше главата… — обади се Талия.
— Нямаше нужда. Аз дори не се сетих, че веслата ще им попречат през протока. Знам обаче, че ти ни спаси от стрелите. За наше щастие май никой от моряците не си е играл в Процепа като малък.
Лилис се примъкна към приятелката си и се сгуши в нея.
— Знаех си, че ще се измъкнем — смънка тя отмаляла и заспа.
А Талия още в първите минути се убеди, че и този път няма да мигне. Струваше й се, че си е блъскала упорито главата в някой зид, с всяко сътресение на лодката се чувстваше още по-зле. Изтърпя незнайно колко часове, накрая се освободи от прегръдката на Лилис, зави я с платнището и стана. Останалите спяха, дори Мендарк.
— Кажи какво има да се върши — помоли тя Пендер, когото трудно различаваше на кърмата.
— Че какво друго, освен да плаваме и да ядем?
— Тогава хайде да ядем.
Разделиха си хляб, сирене и подправено с люта горчица месо, и пиха леко солена вода от бъчвата. По главите и раменете им се сипеше суграшица.
— Къде сме? — попита тя след малко.
Пендер се озърна към навъсеното небе.
— Май сме изминали около тридесет морски мили, тоест дванайсетина левги. Не е лошо за половин лодка, но има още много.
— Могат ли да ни догонят?
— С бърз кораб — да.
— Можем ли да направим нещо?
— Нищо. Но не ни ли настигнат, преди да притъмнее, ще предположат, че сме далеч напред. Откъде да знаят колко пострадахме.
— Няма да си облекчим положението, ако утре ни причакат някъде по маршрута — промърмори кисело Мендарк изпод платнището.
— Лодката пак се пълни — изсумтя Пендер. — Искам двама да изгребват водата — подвикна той към носа.
Туркадско море беше широко около тридесет левги, а те се движеха на една левга навътре. Пендер обърна към брега, докато вятърът не отслабна, после пак се насочи на север.
— Така по-лесно ще стигнем брега с плуване — сви рамене той, — а и на „Гъската“ засега й е по- леко.
— Я да излея малко вода — промълви Талия.
Имаше нужда да се разсее с нещо. Мъчеше я морска болест. Взе кофа и започна да изгребва водата с равномерни движения. И час по-късно отказа някой да я смени.
Времето минаваше, вятърът стихваше. Пендер се обнадежди достатъчно, за да сложи по-широко платно.
— Колко остава? — попита го Мендарк през нощта.
Сега изгребваха по трима, но всъщност само не позволяваха на водата на дъното да се покачва. През парцаливите облаци за малко надникваше луната.
— Като гледам, има още три левги. И на това не се надявах.
Но малко по-късно лодката се натъкна на нещо, разлюля се, килна се и видимо започна да се пълни с вода.
— Какво става?! — писна стреснато Лилис.
— Дънер — поклати глава Пендер. — Свършено е с „Гъската“. Ще се опитам да я изкарам на скалите.
